Майкъл Конъли
Два вида истина (28)

28

Когато самолетът изравни, пилотът намали скоростта. Бученето на витлото спадна и това послужи като сигнал за Иван. Той стана и тръгна към Бош в задната половина. Трябваше да се наведе, за да не удари с глава извития таван. Докато се приближаваше, извади от предния си джоб мобилен телефон. Когато стигна при Бош, клекна като кечър в бейзбола. Погледна Бош, после погледна екрана, пак върна поглед върху Бош и заяви:

— Ти полицай.

Не беше въпрос. Беше констатация.

— Какво? — изненада се Бош. — За какво говориш?

Иван отново погледна екрана. С крайчеца на окото си Бош можеше да види, че Игор седи на мястото си и ги наблюдава.

— Хар-р-и-й Боош — проточи Иван. — Полицай.

— Нямам представа за какво говориш — каза Бош. — Не съм…

— Полицейско управление Сан Фернандо. Така пише тук.

— Къде пише така?

Иван завъртя телефона си към Бош така, че да вижда екрана. Беше снимка на сгъната страница от вестник. На страницата имаше негова снимка, която, доколкото можеше да прецени, бе направена през седмицата пред „Ла Фамилия Фармация“ в деня на убийствата. Страницата бе продължение на началото на история, но не историята на убийствата в аптеката. Заглавието над текста на материала и снимката казваха на Бош всичко, което трябваше да знае:

ДНК ОНЕВИНЯВА ЗАТВОРНИК, ОЧАКВАЩ ЕКЗЕКУЦИЯ.

ОП иска отмяна на присъдата

Някой бе издал за случващото се на „Таймс“. Кенеди. Беше надушил, че Бош и Холър ще предприемат атака на слушането и беше направил ход с цел да окаже натиск върху Холър и да очерни Бош. Историята включваше текущата му месторабота, а снимката му пред аптеката бе възмутително издайничество в полза на руснаците.

Бош разпозна фона на снимката във вестника. Снимката бе направена на гишето на фалшивата клиника в Пакоима.

Иван свали телефона и го прибра в задния си джоб. На устните му се появи крива усмивка. После той сграбчи бастуна на Бош и двамата започнаха да го дърпат всеки към себе си. В един момент Иван посегна към гърба си и извади изпод тениската си пистолет. Блъсна бастуна на Бош и се наведе напред.

— Ставай, ченге! Сега ще скочиш. Може да намериш там твоя приятел Сантос, а?

Бош погледна пистолета. Беше хромиран автоматик, а не повреденият револвер, сложен от УБН в раницата му, който Иван бе размахвал в петък вечерта.

Възползва се от последните думи на руснака в опит да отклони вниманието му.

— Ти си убил Сантос, нали? Убил си го, за да застанеш начело. И онова момче в аптеката. Убил си него и баща му.

— Момчето беше пънк. Не искаше да слуша баща си, а баща му не можеше да контролира сина си. Получиха каквото заслужаваха.

Иван кимна назад с глава към Игор, сякаш за да признае приноса му в елиминирането на проблема „Хосе Ескивел-младши“. За част от секундата вниманието му се раздвои и това бе моментът, от който Бош се нуждаеше. Той изви китка и завъртя огънатата дръжка на бастуна. Разнесе се леко изщракване и двете части се разделиха. Той заби острието в дясната страна на гърдите на Иван с усилие, насочено нагоре. Върхът мина през ребрата и прониза дълбоко гърдите на руснака.

Очите на Иван се разшириха и устата му се отвори в беззвучно О. Двамата се изгледаха за секунда, която продължи сякаш цяла минута. После Иван отпусна пистолета, който се опря в дръжката на бастуна. Но кръвта му вече се стичаше по оръжието и оттам върху ръката на Бош. Повърхностите станаха прекалено плъзгави, за да може той здраво да хване бастуна. Отказа се от намерението си и вместо това сграбчи Бош за гърлото, но силите му отслабваха и беше в плен на отчаянието на вече умиращ човек.

Бош погледна над рамото му към Игор, който продължаваше да седи на мястото си. Дори се усмихваше, защото още не бе забелязал кръвта и вероятно мислеше, че партньорът му садистично души Бош, преди да го изхвърли от самолета.

Бош и преди бе убивал човек очи в очи — като много по-млад в тунелите във Виетнам. Знаеше отлично какво трябва да направи, за да довърши работата, затова издърпа острието и го заби отново и отново — веднъж в шията и втори път под мишницата, където знаеше, че ще намери основните артерии. И след това блъсна руснака назад. Иван се свлече на пода, а Бош грабна падналия пистолет.

Изправи се. В лявата си ръка стискаше окървавения кинжал, а в дясната — пистолета. Тръгна към предната част на самолета, където бе Игор.

Игор стана, готов за схватка. После видя пистолета. Направи некоординирано движение, сякаш тялото му изпреварваше мисълта в търсене на спасение. И тогава, съвсем неочаквано, скочи наляво през зеещия отвор на вратата.

Бош застина, изумен от решението му, и изтича при вратата, като пусна кинжала, за да се хване за стоманените дръжки до платформата, предназначени за скачащите. Наведе се навън. Летяха на шейсетина метра над Салтон. Предположи, че летят толкова ниско нарочно, за да не забележи някой отдалече изхвърлянето му от самолета.

Наведе се още по-навън, за да огледа повърхността на морето зад самолета. Отражението на слънчевите лъчи го заслепяваше. От Игор нямаше и следа. Дори да бе оцелял по чудо, трябваше да е на километри от най-близкия бряг.

Бош отиде до вратата на пилотската кабина и силно почука по нея с дръжката на пистолета. Пилотът прие това като сигнал, че с Бош е приключено, и самолетът отново започна да набира височина.

Бош опита да отвори вратата, но тя бе заключена. Хвана се с две ръце за дръжките над нея, повдигна се на мускули и заби подметка във вратата, която се огъна до такава степен, че ключалката й се предаде. Бързо я доразтвори и се хвърли в тясното пространство на кабината с насочен напред пистолет.

— Какво, по дяво…? — изкрещя объркано пилотът.

После се стресна, като видя, че е Бош, а не някой от руснаците.

— Какво става?

Бош се тръшна на празната седалка за втория пилот и опря дулото на пистолета в слепоочието на пилота.

— Става това, че съм полицай, а ти ще правиш точно каквото ти наредя. Разбра ли ме?

Пилотът гонеше 70-те и по носа му имаше мрежичка от вени, свидетелство за редовна злоупотреба с джин. Пилот, когото никой друг не би наел.

— Да, сър, няма проблем — каза той. — Каквото заповядате.

Английският му беше без акцент. Със сигурност беше чист американец. Бош реши да рискува, като отчете възрастта му и размазаните татуировки по ръцете, и го попита:

— Помниш ли А6 от Виетнам?

— Естествено — потвърди пилотът. — „Интрудър“, велик самолет.

— Пилотирал съм го тогава и за мен това беше краят. Но направиш ли един неправилен ход, ще ти забия куршум в главата и ще трябва бързо да си припомня какво беше някога.

Бош никога не бе пилотирал самолет, още по-малко „Интрудър“. Но му трябваше правдоподобна заплаха, за да държи пилота под контрол.

— Няма проблем, сър — повтори пилотът. — Само ми кажете къде искате да ви откарам. Нямам никаква представа какво е ставало отзад. Аз съм просто пилот. Кажете ми къде.

— Спести ми глупостите — сряза го Бош. — С колко гориво разполагаме?

— Напълних резервоара тази сутрин. Имаме.

— Какъв е обхватът?

— Поне петстотин километра… с лекота.

— Окей, върни ме на „Уайтман“.

— Няма проблем.

И пилотът започна маневри за обръщане на курса. Бош видя радиомикрофон, закачен над таблото, и го взе.

— Включен ли е?

— Да. Само натиснете бутона отстрани, за да говорите.

Бош намери бутона и се поколеба, защото не беше сигурен какво да каже.

— Ало, до която кула ме чува. Отговорете.

Погледна пилота. Питаше се дали току-що не се е издал, че никога не е пилотирал самолет. Но радиото го спаси.

— Тук летището на околия Импириъл, слушаме ви.

— Казвам се Хари Бош. Детектив съм в Сан Фернандо. В момента летя на самолет след въздушен инцидент, завършил с един мъртъв и един изчезнал над Салтон. Искам радиоконтакт с агент Хован от УБН. Мога да ви дам номер, когато сте готови да ми сътрудничите.

Отпусна бутона, за да чуе отговора. Напрежението от последните две денонощия започваше да го отпуска. Самолетът летеше на север, към дома.

От шестстотин метра височина земята под тях изглеждаше прекрасна: нямаше нищо общо с грозотата, която той знаеше, че цари долу.