Майкъл Конъли
Два вида истина (30)

30

Задържаха го три часа в мобилния команден пункт и поне половината от това време премина в уточняване с най-големи подробности на случилото се сутринта в самолета. С изключение на Едгар всички присъстващи по един или друг начин бяха участници в разследването на смъртта и имаха различни въпроси. Понеже убийството на руснака бе станало във въздушното пространство над морето Салтон, случаят се бе превърнал в юридически казус. Беше постигнато съгласие Националното управление по безопасност на транспорта да бъде уведомено за смъртта, но общото ръководство щеше да остане в ЛАПУ, защото самолетът с трупа бе кацнал на летище „Уайтман“, което бе на територията на Лос Анджелис.

Оперативката в командния пункт бе последвана от двучасов оглед на ограниченото вътрешно пространство на самолета, по време на който Бош се опита да покаже на следователите за какво бе разказвал предните три часа. Накрая се споразумяха той да остане достъпен до края на седмицата за евентуални уточнения от страна на всички агенции. Беше освободен горе-долу едновременно с трупа на руснака — за него той си оставаше Иван, — който бе транспортиран до патолозите за аутопсия.

Междувременно научи, че УБН събира отряд за операция срещу лагера до Слаб Сити с цел задържане на останалите играчи в наркомрежата. Беше решено до завършване на операцията да се поддържа информационно затъмнение за медиите.

Бош бе откаран в СФПУ от Лурдес. Беше оставил там джипа си, заедно с истинските си документи за самоличност и мобилния си телефон. Освен това тя трябваше да прибере окървавените му дрехи като веществено доказателство в бъдещото следствие. Докато пътуваха, той свали прозореца от своята страна, понеже не можеше да понася собствената си миризма.

— Ще говориш ли с госпожа Ескивел за случилото се?

— Мисля, че ще е добре да изчакаме, докато не получим разрешение от УБН — отговори Лурдес. — Да не би да искаш да дойдеш с мен?

— Не-е… тя ще е по-спокойна само с теб, а и ти знаеш испански. Освен това случаят си е твой.

— Да, но ти го разреши.

— Няма да съм сигурен в това, докато не открият Игор.

— Ами… морето е солено, значи плаваемостта е по-висока. Рано или късно ще го намерят.

От оперативката тя вече знаеше кои са Иван и Игор. Даването на имена на основните действащи лица бе улеснило разказването на цялата история, но в интерес на истината, никой не знаеше истинските им имена. Бош се замисли за това и се сети за жената с татуировките — друго лице, чието истинско име не знаеше.

— Какво стана с жената, която Хован и Едгар задържаха в аптеката в събота?

— Направиха й досие и я изпратиха във Ван Найс.

Арестът на СФПУ не бе предназначен за задържане на жени. Жените се пращаха в ареста на Ван Найс, който бе под юрисдикцията на ЛАПУ и разполагаше както с женско крило, така и с център за детоксикация.

— Случайно да си чула истинското й име?

— Ъ-ъ… да… чух го. Беше… какво беше… Елизабет някоя си. Клейбърг или Клейтън… едно от двете. След малко ще си спомня.

— Беше ли контактна?

— Питаш дали ни е благодарила, че сме я измъкнали от практическото робство, което ти описа на оперативката? Не, Хари, тя не спомена такова нещо. По-скоро бих казала, че беше ядосана, че е задържана и няма да си получи в ареста следващото хапче.

— Не долавям в гласа ти нотка на симпатия.

— Не си прав. Всъщност й съчувствам. Занимавам се с наркозависими през целия си живот, включително в собственото ми семейство, но е трудно да се намери балансът между съчувствието и нещастието, което те носят на своите семейства и околните.

Бош кимна. Разбираше я. Но усещаше, че я тревожи и нещо друго.

— Мислиш ли, че съм подхвърлил уликата в онзи случай отпреди трийсет години?

— Какво?! Защо повдигаш този въпрос?

— Защото усещам, когато хората около мен са разстроени. Ако става дума за това, нямаш причина за безпокойство. Вестникът представя нещата по неприятен за мен начин, но няма да им се получи. Това си е оклеветяване.

— Опитват се да те натопят?

Скептицизмът в гласа й започваше да обижда Бош, но той се опита да не му обръща внимание.

— Точно така. И това ще се разбере по време на слушането — увери я той.

— Надявам се да стане така.

Пристигнаха в управлението и паркираха отстрани. Бош влезе в новия арест, съблече се пред дежурния полицай и пусна дрехите си в дадения му кашон. Докато полицаят отнасяше кашона на Лурдес за обработка, той влезе в банята и остана под хладната струя цели двайсет и пет минути, като използва щипещия антибактериален сапун върху всеки квадратен сантиметър от кожата си.

Когато се изми и изсуши, му дадоха арестантски гащеризон и голф тениска от годишния благотворителен турнир, провеждан от управлението. По обувките му също бе имало следи от кръв, така че и те бяха заминали с кашона, затова обу арестантски сандали.

Не му пукаше как изглежда. Беше чист и отново се чувстваше човешко същество. Мина през детективското бюро, за да вземе ключа за „кабинета“ си в килията — беше оставил там и ключа за колата, документите си и телефона. Лурдес беше в стаята за оперативки. Беше разстлала на масата плътна опаковъчна хартия и правеше снимки на отделните части от облеклото на Бош, преди да ги запечата поотделно в торбички за веществени доказателства.

— Изглеждаш съвсем чист — коментира тя, като го погледна.

— Да, готов съм да играя голф за каузата — усмихна се той. — Съжалявам, че ти се падна да се занимаваш с тази гадост.

— Много кръв.

— Да, постарах се да го уцеля в уязвимите места.

Тя го погледна пак. Лицето й издаваше, че напълно разбира колко за малко се е разминал със смъртта.

— Имаш ли още ключа, който ти дадох за стария арест?

— В горното ми чекмедже е. Тръгваш ли си?

— Да. Ще се обадя на адвоката си и на дъщеря си, а след това ще спя поне двайсет часа.

— Утре следва втората част на всичко това.

— Е, пошегувах се за двайсетте часа. Но трябва да поспя малко.

— Окей, значи ще се видим утре, Хари.

— До утре.

— Радвам се, че си добре.

— Благодаря ти, Бела.

Бош пресече улицата, мина през двора на склада на „Комунални услуги“ и влезе в стария арест. Когато стигна до импровизираното си бюро, забеляза, че някой е оставил плик с марка, адресиран до него в полицейското управление. Реши да му обърне внимание по-късно. Сгъна го и понечи да го прибере в задния си джоб и чак тогава се усети, че гащеризонът няма никакви джобове. Затова пъхна плика под колана, събра си нещата, излезе и заключи.

На екрана на телефона му пишеше, че има седемнайсет непрослушани гласови съобщения. Изчака да излезе на магистралата в посока юг и започна да ги пуска едно след друго, докато шофираше.

Петък, 13:38: Просто исках да знаеш, че пушката е заредена и на рамо. Заведох молба за изслушване и залпът е произведен. И едно предупреждение, брат ми? Бъди готов: може да има силна реакция. Окей, ще говорим следващата седмица. А, и между другото, обажда се твоят адвокат и сега е петък следобед. Знам, знам, че те няма и вършиш някаква тайна полицейска работа някъде. Но ми се обади, ако ти се прииска, през уикенда.

Петък, 15:16: Хари, Луси съм, обади ми се. Важно е.

Петък, 16:22: Детектив Бош, Алекс Кенеди се обажда. Бих желал да ми се обадите възможно най-скоро. Благодаря ви.

Петък, 16:38: Хари, пак съм Луси, какво, по дяволите, си направил? Аз се опитвах да бдя над теб, а ти ми стоварваш това? Ти, просто… Кенеди е жаден за кръв. Обади ми се.

Петък, 17:51: Мамка му, Хари, това е старият ти партньор, помниш ли ме? Аз разчитах на теб, а ти на мен. Кенеди иска да те разкара от този свят. Опитвам се да го сдържам, но не съм сигурна, че той ме слуша. Трябва да ми се обадиш и да ми кажеш какво си намислил. Аз искам истината не по-малко от теб.

Петък, 19:02: Ало, детектив Бош, обажда се Дейвид Рамзи от „Лос Анджелис Таймс“. Извинявам се, че звъня на личния ви телефон, но този уикенд ще работя върху материал за случая Престън Бордърс. Бих се радвал да чуя какво мислите за някои от нещата, които намерихме в съдебните документи. Ще ме намерите на този номер цялата нощ. Благодаря.

Събота, 8:01: Ти май знаеш всички номера, а? Мислех си, че ако ти се обадя от непознат номер, може да вдигнеш и да отговориш на стария си партньор. Не те разбирам, Хари. Но ръцете ми вече са вързани. „Таймс“ ще го публикуват. Днес излиза в уебсайта им, а утре и във вестника. Не го исках и ако беше говорил с мен, мисля, че можеше да се предотврати. Само помни, че опитах.

Събота, 10:04: Детектив Бош, отново се обажда Дейвид Рамзи от „Таймс“. Наистина искам да чуя вашето мнение за историята. Съгласно съдебните документи вие сте подхвърлили ключова улика, свързваща Престън Бордърс с убийството на Даниел Скайлър през хиляда деветстотин осемдесет и осма. Повярвайте ми, надявам се някак да реагирате. Това е взето от документите, заведени в съда от прокуратурата, следователно не е незаконно да се публикуват, но аз искам да чуя и вашата страна на нещата. Ще бъда на този номер през целия ден.

Събота, 11:35: Ало, тате, исках да ти кажа здрасти и да разбера какво планираш за уикенда. Мислех да намина днес. Окей, обичам те.

Събота, 14:12: Тате, дъщеря ти е. Помниш ли ме? Къде си? Прозорецът ми за идване се стеснява. Обади ми се.

Събота, 15:00: Пак е Дейвид Рамзи. Повече не можем да задържим материала, детектив Бош. Идвах до вас, звънях на всичките ви номера. Няма отговор. Изминаха почти двайсет и четири часа. Ако не ми се обадите през следващите два часа, редакторите ми казват, че отиваме на публикуване, без да знаем мнението ви. Но в името на истината ще документираме всичките ни опити да се свържем с вас. Благодаря ви. Надявам се все пак да се обадите.

Събота, 19:49: Холър се обажда. Видя ли страницата на шибания „Таймс“? Знаех, че ще има ответна реакция, но това надминава всичко. Те дори не ме потърсиха. Не споменават за нашата молба, нито за нашето мнение. Това просто е платена поръчка. Този задник Кенеди се опитва да нареди колодата. Е, просто ръчка в грешния кошер. Обади ми се, брат ми, за да измислим заедно какво ще правим.

Събота, 21:58: Тате, вече се безпокоя. Не отговаряш на нито един от телефоните си и започвам да се страхувам. Обадих се на чичо Мики и Люси и двамата ми казаха, че и те са се опитвали да се свържат с теб. Мики каза, че си го предупредил, че излизаш от обръщение. Не знам какво става, но ми се обади. Моля те, тате!

Събота, 21:16: Тате, изплашена съм. Идвам си.

Неделя, 11:11: Обади ми се веднага щом чуеш това, брат ми. Трябва ни среща адвокат-клиент. Имам няколко идеи как да подобрим шансовете си и да смачкаме тези лайна. Обади ми се.

Неделя, 12:42: Тате, видях вестника и знам какво става. Не може да е толкова лошо. Това просто не означава нищо. Само се прибери. Тук съм. Ела си у дома.

Неделя, 14:13: Обади се на адвоката си. Чакам.

Бош бе смазан от емоцията в гласа на дъщеря си. Усещаше, че тя едва сдържа сълзите си и се старае да е силна заради него. Но бе явно, че си бе мислила за най-лошото. Че професионалното унижение и подозрението към него, внушавани от историята в „Таймс“, са го принудили да изчезне или… нещо по-лошо. В този момент Бош се закле в себе си, че виновните ще си платят за престъплението срещу дъщеря му.

Първото му обаждане беше до нея.

— Тате! Къде си?

— Съжалявам, момичето ми. Телефонът ми не беше в мен. Бях по задача и…

— Как е възможно да не си чул всички съобщения, които ти оставих? Боже мой… мислех си, че… не знам, мислех, че си направил нещо.

— Не, те не са прави. Вестникът греши, ОП греши, а аз и чичо ти ще го докажем тази седмица в съда. Уверявам те, че не съм направил нищо нередно и че независимо от всичко не бих направил някоя глупост със себе си. Това не бих могъл да ти го причиня.

— Знам, знам… Съжалявам. Но просто откачих след като не можах да те намеря.

— Бях под прикритие за няколко дни във връзка със случай и…

— Какво? Бил си под прикритие? Това е лудост!

— Не исках да ти казвам предварително, за да не се безпокоиш. Но бях без телефона си. Просто нямаше как да го взема с мен. Както и да е, ти къде си? Още ли си у дома?

— Да, тук съм. На вратата бе оставена визитка от репортера, написал материала.

— Разбрах, че и той се е опитвал да ме намери. Бил е използван. Ще се оправя с това по-късно. Сега съм на път към къщи. Ще ме изчакаш ли?

— Естествено. Тук съм.

— Окей, сега трябва да се обадя тук-там. Ще се прибера до половин час.

— Окей, тате. Обичам те.

— И аз.

Бош затвори. Пое дълбоко въздух и гневно удари с длан по волана. Греховете на бащите^[1], помисли си. Неговият живот и неговият свят за пореден път бяха смачкали дъщеря му. И ако се бе заклел да накаже виновните, това не включваше ли и него самия?

Следващото му позвъняване бе до Холър.

— Бош! Къде изчезна бе, човече?

— Извън контакт, както си могъл да се досетиш. Бях без телефон. И разбира се, скандалът е налице.

— Именно. Мисля, че всичко това ни дава основания за реакция. Безотговорност, необмисленост… ти си избери термина.

— За вестника ли говориш?

— Да, за „Таймс“. Да им го начукаме. Дискредитиране, очерняне на репутацията.

— Забрави. Рамзи е бил използван. Аз искам Кенеди и Кронин. И Мади не е могла да се свърже с мен. Мислила си е, че съм се заврял някъде и съм се самоубил.

— Знам. Тя ми се обади. Не знаех какво да й кажа. Ти нищо не ми разказа.

— Кронин и Кенеди ще си платят за това. Някак… по някакъв начин.

— В сряда, брат ми. В сряда ще ги пометем.

— Не съм сигурен дали да разчитаме, че съдията ще постъпи правилно.

— Както и да е, трябва да се видим. Какво правиш в момента?

— На път съм към къщи и искам да прекарам известно време с дъщеря ми.

— Окей, обади ми се. Тази вечер съм свободен, ако по-късно имаш желание да излезеш. Иначе… какво имаш за утре?

— Можем да се срещнем сутринта.

— Хайде тогава да се уговорим така. Изведи Мади на вечеря, а ние ще се видим утре. „Ду Пар“ в осем?

— Кой по-точно?

— Ти избери.

Холър живееше в края на Лоръл Каниън, което го правеше равноотдалечен от двата „Ду Пар“ — в Студио Сити и Фармърс Маркет в Холивуд.

— Нека е в Студио Сити в случай че ме извикат в полицейското рано сутринта за уточнявания.

— Ще бъда там.

— Чуй ме, преди да свършим. Имам оставени съобщения от теб, Мади и репортера. Обаждала ми се е и Луси Сото. Говореше все едно е прозряла с каква мръсотия се е захванал Кенеди и е недоволна от това. Мисля, че може да застане на наша страна. Ако й покажем с какво разполагаме, може да имаме вътре човек, който да работи за нас.

Мълчание.

— Чуваш ли ме, Холър?

— Да. Мислех… Хайде да оставим това решение за утре. Ще видим кое е най-добро, докато хапваме палачинки.

— Става.

Бош затвори. След разговорите с дъщеря си и с адвоката си започваше да се успокоява. А и имаше добър краткосрочен план. Замисли се за Сото и дали все пак да не й се обади. Вярно, че бяха партньори само за кратко през последната му година на работа в ЛАПУ, но за разлика от партньорството с Едгар, доверието между тях се бе задълбочило. Та той можеше да профучи на червено през кръстовище, ако тя му извикаше: „Чисто“. Без замисляне.

Инстинктът му подсказваше, че това не се е променило.