Майкъл Конъли
Два вида истина (40)

40

След края на интервютата екипът на Бош реши да отпразнува победата в „Тракс“ на Юниън Стейшън. Холър и Сиско отидоха да запазят маса, а Бош изпрати дъщеря си по перона до влака на „Метролинк“, който тя трябваше да вземе. Беше си купила билет по телефона.

— Радвам се, че бях тук, тате — каза Мади.

— Много съм доволен, че беше — каза Бош.

— И съжалявам, ако ти е прозвучало сякаш съм се съмнявала в теб.

— Няма за какво да се извиняваш, Мадс. Не е прозвучало така.

Притегли я към себе си за дълга прегръдка и погледна към изхода на тунела, където откъм перона се процеждаше слънчева светлина. Целуна я по темето и й каза да тръгва.

— Все още бих искал да вечеряме заедно, когато се прибереш. Ще си инсталирам твоето приложение и ще дойда с влака.

— О, да. Чао, тате.

— Чао, мила.

Проследи я с поглед как върви към слънчевата светлина. Тя знаеше, че го прави, и в края се обърна, за да му махне. Силуетът й застина за миг — и после го нямаше.

Бош отиде при Холър и Сиско. Бяха в сепаре до прозореца, откъдето се разкриваше изглед към чакалнята на гарата в смесения й стил от артдеко и мавритански мотиви. Холър вече бе поръчал мартини за всички. Чукнаха се и вдигнаха тост. Тримата мускетари — един за всички и всички за един. Бош погледна Холър и кимна. Но адвокатът му не възприе това като заслужено признание за свършената работа, а попита:

— Какво?

— Нищо — отговори Бош.

— Не, какво? Какъв беше този поглед?

— Какъв поглед?

— Не ме будалкай.

Сиско ги наблюдаваше мълчаливо и благоразумно се въздържаше да се намеси.

— Добре… — въздъхна Бош. — Видях те да говориш в коридора с онзи репортер. След заседанието. Той беше от „Таймс“, нали?

— Да — призна Холър. — Предстои им голямо „надупване“. Така му казват, когато се наложи да разяснят недоразумение. Не става дума за „корекция“, защото неделната им публикация е изцяло базирана на съдебни документи. Само че е едностранна. Пълната истина ще излезе утре.

— Как се казва?

— Знаеш ли… не чух добре името. Пък и те всичките са еднакви.

— Да не е Дейвид Рамзи?

— Казах ти, не му запомних името.

Бош само кимна и Холър отново долови съмнение и настоя:

— Ако имаш да казваш нещо, по-добре го кажи. И престани с този преценяващ поглед, дето казва „ясен си ми“.

— Няма какво да казвам — отговори Бош. — Не ми е ясно всичко, но знам какво си направил.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

— Казах само, че знам какво си направил.

— Ох, пак се започва. Какво съм направил, Бош? Защо не ми го кажеш без недомлъвки.

— Ти си пуснал информацията. Ти си дал в петък историята на „Таймс“. Ти си този, който я е предал на Рамзи.

Сиско държеше столчето на високата чаша с дебелите си пръсти. Едва не разля мартинито по хубавата си официална жилетка.

— Няма начин — осмели се да каже той. — Мик никога не би…

— О, би — прекъсна го Бош. — Продал ме е на „Таймс“ заради заглавието на първа страница.

— Я чакай малко — възкликна Холър. — Не забравяш ли нещо, мамка му! Ние спечелихме, човече, а на теб ти се извини съдия от Върховния съд и изиска от прокуратурата и ЛАПУ да направят същото. А ти се оплакваш от стратегията ми?

— Значи, признаваш, че си бил ти? — възрази Бош. — Призна го. Ти и Рамзи.

— Казвам, че за да спечелим, трябваше да вдигнем залога — обясни Холър. — Трябваше да направим това нещо публично достояние, да се превърне в тема на обсъждане и да привлече вниманието на всеки проклет ТВ канал в града към онова, което се случи в залата днес. Знаех, че ако го направим, съдията няма да има друг избор освен да зачете присъствието ни и да ни даде статут на трета страна.

— А ти ще получиш безплатна реклама, иначе струваща примерно… милион, а?

— Боже господи, Бош! Ти си като подивяла котка. Нямаш доверие на никого. Направих го заради теб и виж какво се случи. — И Холър посочи през прозореца в посока на съдебната зала. — Съдията ни прие въпреки възраженията на всичките ни опоненти. И ние спечелихме. Бордърс се върна в килията да брои оставащите му дни, а всеки един от мръсниците, които се опитаха да те натопят, ще свърши или с отнети права, или уволнен и вероятно в затвора. Кронин и Кронин вече са в ареста, а ти седиш тук и си пиеш мартинито. Да не мислиш, че съдията щеше да ни изслуша, ако медиите не се бяха нахвърлили така стръвно на историята?

— Не знам — отговори Бош. — Но дъщеря ми прочела в неделя тази дивотия и цели четири дни се питала дали баща й не е наистина един от онези типове, готови да подхвърлят улика и да пратят невинен в затвора, при това със смъртна присъда. На всичко отгоре твоята история едва не ме уби. Ако това се бе случило, аз щях да съм мъртъв, а Бордърс щеше да е свободен и в състояние да убива пак.

— Виж, за това съжалявам, наистина. Повярвай ми. Не съм искал да се случи и дори не знаех, че работиш под прикритие, защото, дявол да го вземе, ти реши да не ми кажеш! Но това е един от редките случаи, когато целта оправдава средствата. Нали? Получихме желания резултат, репутацията ти остана ненакърнена, а дъщеря ти взе влака, убедена, че баща й е герой, а не престъпник.

Бош кимна в знак на съгласие. Но не беше съвсем съгласен.

— И все пак трябваше да ми кажеш. Аз съм клиентът. Трябваше да съм информиран и да мога да избирам.

— И какъв щеше да е изборът ти? — попита Холър.

— Никога няма да разберем, защото ти ме лиши от възможността да избирам.

— Но аз знам какъв щеше да е и точно това е причината да не ти кажа. Край на шибаната история!

Двамата се гледаха в продължение на дълъг, изпълнен с напрежение момент. Сиско се поколеба, после неуверено вдигна чашата си и каза:

— Я стига толкова, това вече е минало свършено, момчета. Спечелихме. Да се чукнем. Честно казано, нямам търпение утре да прочета какво ще пише във вестника.

В очакване някой да направи първи ход Холър и Бош продължиха да се гледат.

Холър отмести поглед първи. Взе чашата си и я вдигна рязко, като разплиска част от съдържанието й по пръстите си. Бош изчака момент, колебаейки се, после направи същото.

Тримата мускетари допряха чашите си като саби, но мускетарският дух се бе изпарил.