Майкъл Конъли
Два вида истина (15)

15

На сутринта Бош закуси на бара във „Фургон без кон“ — закусвалня в центъра на голямата автокъща на „Форд“ във Ван Найс. Оттук до Сан Фернандо имаше само няколко километра, а на него му бе писнало от безплатните бурито за закуска всяка сутрин на оперативка. Във „Фургона“ цареше атмосфера от 50-те и се долавяше някакво последно напомняне за бума в ражданията и експанзията, преминали през Долината след Втората световна война. По онова време колата бе завладяла пътищата и Ван Найс се бе превърнал в Меката на търговията с автомобили, а автокъщите бяха залепени една до друга и предлагаха кафенета и ресторанти, за да привлекат евентуалните купувачи.

Бош си поръча пържени филийки и се загледа във видеото, което бе получил миналата нощ на телефона за еднократна употреба, който бе купил, за да комуникира с Лусия Сото. Видеото бе дошло от странен номер и той предположи, че Сото си е купила анонимен телефон като неговия.

Видеото представляваше направен от Тапскот запис на отварянето на кашона с веществените доказателства по случая „Даниел Скайлър“. Бош го бе гледал неколкократно предната нощ, докато можеше да държи очите си отворени, но без значение колко пъти го бе гледал, още не можеше да се досети как е фалшифицирано съдържанието на кашона. Старите пожълтели етикети за запечатване на веществени доказателства съвсем явно бяха непокътнати — виждаше се, докато въртяха кашона пред камерата, преди да бъде разпечатан от Сото.

Това продължаваше да вълнува Бош, защото той знаеше, че се е случило „нещо“ между рафтовете в склада за доказателства и масата в лабораторията, където бяха открили ДНК на Лукас Джон Олмер върху дрехата на Скайлър. Ако тръгнеше от абсолютната увереност, че ДНК-то на Олмер е била подхвърлена „улика“, тогава трябваше да намери отговор на два въпроса: първо, как е била получена ДНК на човек, починал преди две години, и второ, как е била сложена върху дреха, съхранявана в запечатан кашон за веществени доказателства.

Първият въпрос бе получил своя отговор — по удовлетворителен за Бош начин — през изтеклата нощ, след като Едгар си бе тръгнал и той бе имал най-сетне възможност да прегледа следственото досие на Бордърс за втори път. И този втори път бе обърнал внимание на папка в друга папка — документите от разследването на Олмер и осъждането му по обвинение в няколко изнасилвания през 1988 година. При първия преглед на документацията бе обърнал по-сериозно внимание на следствената част на случая и бе решил, че обвинението е скалъпено по време на разследването и че прокуратурата се е задоволила само със стратегическото представяне на фактите и доказателствата пред журито на съдебните заседатели. От това обаче следваше, че всичко в обвинителната част вече се намира в следственото дело.

Бе разбрал колко погрешно е било това впечатление, след като бе прочел наръча искания и контраискания, заведени в съда както от обвинението, така и от защитата. Повечето бяха стандартни възражения от процесуален характер, като искания да не се допускат доказателства или свидетели, предлагани от защитата или обвинението. И тук Бош се бе натъкнал на заявление от защитата, че Олмер възнамерява по време на процеса да оспори ДНК експертизата в случая. Защитата настояваше пред съдията да нареди на обвинението да й предостави част от генетичния материал, събран по време на следствието, за да му бъде извършен независим анализ. Искането не бе оспорено от обвинението и съдия Ричард Питман бе наредил на служител на областната прокуратура да сподели генетичния материал със защитата.

Искът на защитата бе написан от Ланс Кронин, адвоката на Олмер. Това бе рутинен за предсъдебното производство ход, но онова, което привлече вниманието на Бош, бе списъкът на свидетелите, внесен от защитата в началото на процеса. Списъкът се състоеше от само петима свидетели и след всяко име имаше резюме на личността на свидетеля и за какво ще свидетелства. Никой от петимата не бе нито химик, нито криминолог. Това казваше на Бош, че по време на процеса Кронин не е внесъл алтернативна ДНК експертиза, както донякъде подсказваше по-ранният иск. Той бе тръгнал в съвсем друга посока, която би могла да бъде твърдения, че сексът е бил по взаимно съгласие, или оспорване на протокола за снемане и анализ на ДНК материала. Но каквато и линия на защита да бе избрал, тя не бе сработила. Олмер бе осъден по всички обвинения и бе вкаран в затвора. И нямаше никакви документи, подсказващи какво се е случило с генетичния материал, предаден на адвоката от самия съдия.

Бош знаеше, че от офиса на областния прокурор е трябвало да изискат връщането на генетичния материал след процеса, но сред документите нямаше нищо, което да подсказва, че това е било направено. Олмер бе осъден и пратен да излежава присъда, без никакъв шанс да види отново бял свят. От опит Бош знаеше, че реалността е такава, че бе влязла в сила така наречената институционална ентропия. Прокурори и следователи се бяха заловили със следващите разследвания и съдебни процеси. Липсващата ДНК бе останала извън контрол и следователно бе възможно да е станала източник на генетичния материал, открит по пижамата на Даниел Скайлър. Доказването на това подозрение, разбира се, бе съвсем различно нещо, още повече след като Бош продължаваше да няма обяснение как микроточката ДНК се е появила върху надлежно съхраняваното веществено доказателство.

И все пак към момента той определено бе направил пробив във фасадата на привидно желязната версия за съдебна грешка: имаше безконтролна ДНК, а адвокатът на защитата, който се бе прехвърлил от единия случай на другия, би могъл да има достъп до нея.

Избута чинията си и си погледна часовника. Беше седем и четирийсет и значи беше време да отиде в стаята за оперативки. Изправи се, остави двайсетачка на плота и излезе от заведението. Реши да кара по основните улици, пое по „Роскоу“ до Лоръл Каниън и продължи нагоре. По пътя му се обади Мики Холър.

— Странно, защото се готвех аз да те потърся — каза Бош.

— Така ли? — изненада се Холър. — За какво?

— Реших, че определено имам нужда от услугите ти. Искам да се явя като трета страна на слушането следващата седмица и да се противопоставя на освобождаването на Престън Бордърс. Каквото и да изисква това в правен смисъл.

— Добре. Можем да го направим. Искаш ли да присъстват медии и кои? Заседание, на което пенсиониран детектив се изправя срещу областния прокурор… Хм, би се получил добър репортаж.

— Засега не. Нещата ще загрубеят, когато стане дума за обвиненията на Бордърс, че съм му подхвърлил уликата, а прокуратурата приеме това.

— Какво имаш предвид, по дяволите?!

— Прегледах цялото дело. Бордърс твърди, че съм подхвърлил ключовата улика — медальона с морско конче — в апартамента му. Всъщност това е единственият му шанс — да ме обвини.

— А предлага ли някакво доказателство?

— Не, но не се налага. Ако идентифицираната ДНК сочи към осъден изнасилвач, тогава единственото логично обяснение на намирането на тази ДНК в негово притежание е, че му е била подхвърлена.

— Окей, разбрах. Прав си, ще се получи грозен скандал и те разбирам, ако не желаеш да присъстват медии, стига да е възможно. Но сега идва ред на големия въпрос… как ще събориш тази къща от карти?

— Засега съм по средата. Знам откъде и как са си набавили ДНК на Олмер. Остава ми само да открия как са замърсили вещественото доказателство с нея.

— На мен ми звучи като че ли си се справил с лесната част.

— Работя върху трудната. Затова ли ми се обаждаш — да ме окуражиш?

— Не, всъщност съм ти приготвил малък подарък.

— За какво става дума?

Бош вече бе слязъл от Лоръл Каниън и караше по Бранд Авеню, тъкмо подминаваше табелата „Добре дошли в Сан Фернандо“.

— Ами… когато ми разказа за първи път за това, името Престън Бордърс ми прозвуча познато. Помнех го отнякъде, но не можех да го свържа с нищо. Тогава учех право в Югозападния и изобщо не бях чувал за теб. Както и да е, обичах да ходя в Съдебната палата, да седя в залите и да наблюдавам работата на адвокатите.

— И никога не си се интересувал как работят прокурорите?

— Не бих казал. Как иначе след като баща ми — баща ни — беше защитник. Искам да кажа, че съм сигурен, че наблюдавах почти целия процес срещу Бордърс, и това означава, че с тебе трябва да сме били едновременно в залата, без да се познаваме, преди трийсет години. Интересно, нали?

— Да, интересно е. Затова ли ми се обади? Това ли е подаръкът?

— Не, не, подаръкът е следното. Баща ни почина млад — и в интерес на истината така и не го видях в действие, — но той имаше млад партньор, който изнесе на гърба си по-голямата част от защитата и точно този човек наблюдавах в съдебната палата.

— За Дейвид Сийгъл ли говориш? Той ли беше партньорът?

— Точно така. Той защитаваше Престън Бордърс през осемдесет и осма. За мен той беше „чичо Дейвид“. Беше велик адвокат и в съдебните зали го наричаха Дейвид Закона. Точно той беше човекът, който ме прати да следвам право.

— И какво стана с адвокатската му практика? Смяташ ли, че има запазена документация относно онзи процес? Би могла да ми свърши работа.

— Ето това, брат ми, е моят подарък за теб. Не ти трябва документация — разполагаш с Дейвид Закона.

— Какви ги говориш? Той е мъртъв. Видях в делото некролога му… четох го снощи.

Бош спря на прелеза, за да изчака да профучи влакът на метрото. Холър чу звука по телефона и изчака за тишина, преди да отговори.

— Ще ти разкажа една история — подхвана той. — Когато заряза адвокатската си практика, Дейвид Закона не искаше да бъде открит от някой от… как да се изразя?… по-неприятните си клиенти, които бе защитавал през годините, особено онези сред тях, останали неудовлетворени от изхода на процеса.

— Не е искал излежалите присъдата си да го потърсят и да го намерят — перифразира Бош. — Господи, защо ли?

— Изживявал съм същото и определено не е приятно. Така че Дейвид Закона продаде практиката си и разигра „изчезване“. Дори накара дъщеря си да изпрати саморъчно написания от него некролог до бюлетина на калифорнийската адвокатура. Помня, че го прочетох. В него той се споменава като „юридически гений“.

— Това го прочетох и аз. Сото и Тапскот са го прикачили към делото, защото са заявили, че Сийгъл е умрял. Да не ми казваш, че е още жив?

— Вече е на осемдесет и седем и се старая да го посещавам през няколко седмици.

Бош влезе в страничния паркинг на СФПУ. Погледна часовника на таблото и видя, че закъснява. Личните автомобили на останалите детективи вече бяха тук.

— Трябва да говоря с него — каза той. — В новото разследване Бордърс си измива ръцете с него. Не вярвам да му хареса.

— Сигурен съм, че няма да му хареса — съгласи се Холър. — Но за теб е добре, нали? Ако очерниш репутацията на адвокат, той има правото да се защити с всички средства. Ще ти уредя среща и ще запишем разговора. Кога ще ти е удобно да го направим?

— Възможно най-скоро. Казваш, че е на осемдесет и седем? С всичкия си ли е?

— Абсолютно. Умът му сече като бръснач. Физически не е кой знае какво. На легло е. Разхождат го в инвалидна количка. Донеси му сандвич от „Ленгър“ или „Филип“ и ще се наслушаш на носталгичните му спомени за някогашните процеси. Аз така правя — обичам да го слушам да се отплесва по знакови дела.

— Добре, уреди го и ми кажи за кога.

— Залавям се.

Бош изгаси двигателя и отвори вратата на джипа. Опитваше се бързо да си спомни дали няма още нещо, за което би искал да попита Холър.

— А… момент — сети се той. — Помниш ли Коледа, когато получихме онези бутилки бърбън от Вибиана във фондацията „Фрут Бикс“?

Вибиана Веракрус бе художничка, с която се бяха запознали по частен случай, по който бяха работили миналата година.

— „Папи“, да, помня — потвърди Холър.

— Ако не се лъжа, ти ми предложи сто долара за моята — напомни му Бош. — И аз насмалко да приема.

— Предложението ми продължава да е валидно. Освен ако не си я изпил.

— Не, дори не я бях отворил до снощи. И когато го направих, разбрах, че съм можел да получа двайсет пъти повече.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Голям мошеник си, Холър! Просто исках да знаеш, че съм те разкрил.

Чу смеха на Холър в слушалката.

— Смей се, смей се — сопна се на шега Бош. — Но аз ще си я задържа.

— Ей, за какъв морал ми говориш, когато става дума за отлежал бърбън от Кентъки! — каза Холър. — Особено „Папи Ван Уинкъл“.

— Ще го запомня.

— Непременно. Хайде, ще говорим по-късно.

Разговорът приключи и Бош влезе в участъка.

Мина през празното детективско бюро и отвори вратата на стаята за оперативни. И бе атакуван от прясната миризма на бурито.

Всички се бяха събрали: Лурдес, Систо, Лусон, капитан Тревино и дори началник Валдес седяха на масата и ядяха бурито. Джери Едгар също бе дошъл в компанията на непознат за Бош мъж, който гонеше четирийсетте, с тъмна коса и плътен тен. Беше по тениска, чиито ръкави бяха опънати над мощните му бицепси.

— Извинявам се за закъснението — каза Бош. — Нямах представа, че оперативката ще е обща.

— Хапвахме, докато те чакаме — каза Лурдес. — Хари, това е агент Хован от УБН.