Майкъл Конъли
Два вида истина (19)

19

След петнайсет минути Бош вече седеше в салона на горния етаж на „Грийнблат“, топлеше пръсти около чаша кафе и за пореден път наблюдаваше видеото на екрана на телефона си. Помещението бе празно с изключение на една маса в другия край.

Чу бавния методичен звук на тежки крачки по дървените стълби и сложи видеото на пауза. След малко се появи Сиско: едър мъж, явно трениращ в зала като заклет бодибилдър, облечен в черна тениска на „Харли“, опъната върху мускулестия му гръден кош и огромните бицепси. Побеляващата му коса бе събрана на опашка. Носеше тъмни слънчеви очила „Уейфеърър“. Подпираше се на черен бастун, боядисан в пламъци. На коляното му имаше обхващаща скоба.

— Здрасти, Бош — каза той и се вмъкна в сепарето.

Двамата удариха юмруци над масата.

— Здрасти, Сиско — каза Бош. — Можехме да се срещнем долу, за да не се налага да се качваш по стълбите.

— Не-е… Тук е по-спокойно, а и стълбите са добри за коляното ми.

— Как си?

— Нормално. Пак съм на мотора и пак съм на работа. Оплаквам се само рано сутрин, когато трябва да се измъкна от леглото. Тогава коляното ме боли зверски.

Бош кимна и посочи нещата, които бе донесъл Сиско.

— Какво е това?

— Това ти е реквизитът. Всичко, от което ще имаш нужда.

— Разкажи ми.

— Искаш да идеш в аптека, нали? Да изпълниш рецепта? Както правят наркозависимите?

— Ъ-ъ, да.

— Правих го цяла година. И никога не ми отказаха. Аптекарите искат да припечелят точно като всички. Не търсят причина да те изгонят, искат само да ги убедиш. Сложи си шина за коляно — не забравяй да я сложиш върху панталона си, — подпирай се на бастун, и няма да имаш никакви проблеми.

— И това ли е?

Сиско сви рамене.

— На мен повече не ми трябваше. Купих си кочан с рецепти от един корумпиран доктор в Ла Хабра за пет бона. Накарах го да подпише всички бланки. Останалото направих сам. Попълвах си рецептите сам и посетих всяка семейна фармация в Източен Ел Ей. За месец и половина събрах над хиляда хапчета. И тогава сключих сделка със самия себе си: свършат ли хапчетата, измъквам се от калта и забравям онзи живот. И го направих.

— Радвам се за теб, Сиско.

— Нямаш представа колко се радвам аз.

— Значи не си получил помощ от асоциацията на ветераните?

— Да се шибат! Точно докторите в АВ ме зарибиха след купищата операции. После ме пуснаха от болницата и попаднах право на улицата… мъчех се да си намеря работа и да запазя семейството си. Никога, никога повече няма да се върна при тях!

Тази житейска история не бе изненадваща за Бош. Това бе историята на зараждане на една епидемия — хората започват ранени и искат да премахнат болката и да се оправят. Но после са хванати на куката и рецептите не им стигат. Такива като Сантос запълват вакуума и после… после няма връщане.

— Като свършат хапчетата какво правиш?

— Аз лично си купих отварачка на консерви.

— Какво?

— Отварачка и консерви за трийсет дни. После си намерих приятел, който да ме затвори в стая без прозорци и с тоалетна, и го накарах да закове вратата отвън. Той се върна след трийсет дни, а аз бях чист. И повече не сложих в устата си хапче. Дори ми извадиха корена на един зъб, но пак отказах да взема хапче.

Бош нямаше какво да каже на тази история и само кимна. Дойде сервитьорка и Сиско поиска леден чай и чеснова туршия, нарязана на ситно.

— Не искаш ли още нещо? — попита го Бош. — Не е проблем, аз черпя.

— Не, добре съм така. Туршията тук ми харесва. Чесновата марината. Другото важно е да не поглеждаш в очите. В аптеката, нали разбираш? Дръж си главата сведена. Подай им рецептата и документа за самоличност и не ги поглеждай в очите.

— Ясно. Хората, с които работя, ми дадоха и карта за „Медикеър“.

— Е, това ти спестява маса пари. И го начуква на държавата, която плаща.

Бош пак кимна.

— Би ли ми казал защо го правиш? — попита Сиско.

— Работя по един случай — каза Бош. — Двама аптекари бяха убити в Сан Фернандо. Баща и син.

— Да, четох за това. Убийците изглеждат опасни хора. Можеш ли да разчиташ на някого? В момента съм свободен…

— Има на кого. Но ти благодаря за предложението.

— Бил съм в черната дупка, човече. Знам какво е там. Ако мога да помогна с нещо…

Бош кимна за пореден път. Знаеше, че Пътните светци, мотоциклетният „клуб“ на Сиско, някога са били под подозрение, че са основен производител и разпространител на кристален мет — наркотик с опустошителни последици за пристрастените. Сервитьорката дойде с ледения чай и спаси Бош от споменаване колко е иронично разкаянието точно на Сиско.

Сиско взе с пръсти резенче туршия от чинията и го задъвка. Когато сервитьорката бе донесла поръчката, Бош бе дръпнал телефона си встрани и случайно бе показал изображението. Сиско го посочи с мокрия си от саламурата показалец и попита:

— Какво е това?

Екранът бе застинал на кадъра, на който Сото използваше макетния нож, за да разпечата кашона. Бош взе телефона и каза:

— Нищо особено. Друг случай. Опитвах се да разбера нещо, докато те чаках.

— Това ли е, по което работите с Мики?

— Ъ-а-, да. Но трябва да открия как са направили нещо, преди да можем да се явим в съда.

— Я да видя. Може би ще мога да…

— Не, това ми е личен проблем. Не мога да го показвам… всъщност знаеш ли… защо не? Това е запис на детектив, отварящ кашон със стари веществени доказателства, направен, за да се докаже, че материалът не е манипулиран. С две думи, за да се знае, че никой не е бъркал в него.

Бош стартира записа от началото, сложи телефона на масата и го завъртя така, че Сиско да го вижда по-удобно. Дори пусна и звука; надяваше се обядващите в другия край да не възразяват.

Сиско се наведе напред, забил поглед в екрана, без да спира да яде туршията. Когато клипът свърши, се изправи и каза:

— Изглежда си както трябва.

— Искаш да кажеш, сякаш никой не го е манипулирал? — поиска да потвърди Бош.

— Да.

— И на мен така ми се струва.

Бош взе телефона от масата и го прибра в джоба си.

— Кой е другият? — попита Сиско.

— Партньорът й — обясни Бош. — Направил е записа с телефона си, като обяснява на глас какво се прави във всеки момент. Според мен прекалява с говоренето.

— Не, питах за другия. Дето ги наблюдава.

— Кой да ги е наблюдавал?

— Дай ми телефона.

Бош извади телефона, избра видеоклипа и му подаде телефона през масата. Сиско го взе и застина с пръст над бутона за възпроизвеждане. Бош чакаше. В крайна сметка Сиско натисна бутона неколкократно.

— Хайде, по дяволите. Мамка му. Трябва да върна малко.

Поигра си с бутоните, докато картината отново оживя, и пак натисна бутона за пауза.

— Ето този.

Върна телефона на Бош и той погледна екрана. Мястото бе почти същото, на което бе спрял преди, при пристигането на Сиско. Сото срязваше печатите по дължина на процепа, където се събираха капаците на горната страна на кашона. Бош отвори уста да попита Сиско за какво говори — и видя лицето на заден план. Някой наблюдаваше Сото от външната страна на стаята за разглеждане на веществените доказателства. Някой в съседната стая се бе навел над гишето за предаване и прибиране на кашоните и гледаше заинтересовано.

По време на предишните преглеждания на видеоклипа Бош бе толкова погълнат от разглеждането на целостта на печатите, че не бе погледнал към периферията на картината. Но сега го видя: дежурният, обслужващ заявките, бе толкова заинтригуван от работата на Сото и Тапскот, че се бе прегърбил над гишето, за да вижда по-добре.

Разпозна човека, но не можа да си спомни името му. Беше се занимавал с неразрешени случаи през последните години на работата си в ЛАПУ и често му се бе налагало да ходи в архива, за да търси нови улики в старите дела. Мъжът от екрана му бе давал желаните кашони в много случаи, но взаимоотношенията им бяха на онова анонимно ниво, което рядко преминава границата на „Здрасти, как е?“. В главата му се въртеше нещо от рода на Бари или Тери, но не можеше да е сигурен.

Погледна Сиско и го попита:

— Работиш ли в момента нещо за Холър?

— Не. Просто съм на разположение, ако му потрябвам. Нали ти казах, в момента съм свободен.

— Чудесно. Тогава имам задача за теб. Свързано е с онова, върху което работим с Холър, така че няма да има проблем.

— И какво трябва да направя?

Бош обърна телефона, така че Сиско да вижда екрана.

— Ето този… Искам да науча всичко възможно за него.

— Ченге ли е?

— Не, цивилен служител. Работи в „Пайпър Тек“ в центъра… там, където е архивният склад за веществени доказателства. Свършва работа в пет и ще мине покрай караулката на „Вийн“. Ако се установиш на подлеза под магистралата, ще можеш добре да го разгледаш, когато свали прозореца на колата и подаде картата си на излизане. Проследи го оттам нататък.

— Ти ли ще плащаш, или Мик?

— Няма никакво значение. Аз ще го предупредя, щом приключим с теб тук.

— Кога искаш да започна?

— Веднага. Бих го направил и сам, но този тип ме познава. А ако ме види да го следя, всичко отива по дяволите.

— Окей, как се казва?

— Не мога да си спомня. Искам да кажа, че ме познава по лице от времето, когато работех в ЛАПУ. Ако наистина е част от машинацията и ме види, това ще е провал.

— Ясно. Залавям се с него.

— Обади ми се веднага след като разбереш къде живее. Но сега трябва да тръгваш, иначе трафикът към центъра ще те хване.

— Ха! Май забравяш, че карам „Харли“.

— Уф, вярно.

Сиско дояде последното парче туршия и се измъкна с труд от сепарето.

На паркинга зад закусвалнята Сиско потегли със своя „Харли“, а Бош потегли към дома си, за да изчака обаждането му. Първото, което направи, когато се прибра, бе да препрати видеоклипа на истинския си телефон. От него го изпрати прикачен към имейл до себе си и за първи път изгледа видеото на 13-инчовия екран на лаптопа си.

Проследи за кой ли път отварянето на кашона, но сега погледът му бе прикован върху хванатия за момент в кадър наблюдател, който живо се интересуваше как Сото срязва етикетите. На по-големия екран видя по-ясно лицето на мъжа, но не можа да определи дали гледа просто от интерес или поради друга причина. Възбудата му след находката на Сиско бе започнала да преминава в разочарование. Това беше задънена улица и Бош явно се връщане в началото: как Кронин бе успял да вкара ДНК-то в кашона?

Стана и отнесе бастуна и шината за коляно, които му бе дал Сиско, в спалнята на дъщеря си. Стаята изглеждаше замряла. Мадс не се бе връщала в Ел Ей от седмици. Бош седна на леглото, нагласи шината около лявото си коляно над панталона и я фиксира с различните заключалки и каишки. Стана и вдървено отиде с бастуна в ръка да се огледа във високото огледало, монтирано на вратата.

Шината беше неудобна. Той се опита да сгъне крак и пробва да ходи. Не искаше да изглежда като човек, който е сериозно ранен. По-скоро искаше да изглежда като човек, използващ реквизит, за да изглежда ранен. Имаше разлика между двете и в тази разлика бе тайната да си идеалното мюре.

След малко вече ходеше из къщата, свиквайки с шината и бастуна, с клатеща се походка, която мислеше, че ще е подходяща в амплоато му на агент под прикритие. В един момент, докато излизаше на задната тераса, върхът на бастуна попадна в релсата на плъзгащата се врата, заклещи се и той завъртя бастуна с китка, за да го издърпа. И усети, че извитата дръжка се развива. Помисли, че е счупил бастуна, и огледа дръжката отблизо. Забеляза сглобка под извивката. Хвана по-здраво долната част, дръпна я и раздели двете парчета. От дръжката стърчеше десетсантиметрово острие.

Бош се усмихна. Това беше всичко, от което едно мюре можеше да има нужда.

Удовлетворен от физическата тренировка, отиде в кухнята, за да си приготви ранна вечеря. Докато мажеше фъстъчено масло върху филия едрозърнест хляб, мобилният му телефон иззвъня. Беше Сиско. Бош отговори на повикването с въпрос:

— Защо не ми каза, че бастунът бил смъртоносно оръжие?

Кратка пауза, преди Сиско да отговори:

— Уф, бях забравил. Извинявай. Надявам се не съм ти причинил някакви неприятности. Не се опитвай да минаваш през УБТ с това нещо.

— За онези полети, които смятам, че ме очакват, не мисля, че ще се срещна с УБТ. Всъщност, чудесно е. Харесва ми да имам коз в ръкава, ако попадна в затруднено положение. Кажи сега какво става с нашия човек.

— Проследих го до тях. Не съм сигурен това изчерпва ли задачата ми за тази нощ, или…?

— Къде живее?

— В Алтадина. В самостоятелна къща.

— Успя ли да научиш името му?

— Знам всичко за него, пич. Това ми е работата. Казва се Терънс Спенсър.

— Тери, да! Знаех, че е нещо такова… Тери Спенсър.

Бош прекара името през паметта си, за да види ще събуди ли то някакъв друг спомен освен рутинното общуване в архива, но не се сети за никаква друга връзка.

— Кажи сега какво включва „всичко“.

— Ами, няма криминално досие, защото иначе едва ли щеше да работи там — започна Сиско. — Изтеглих кредитната му история. Собственик е на къщата, пред която вися сега, от осемнайсет години и плаща ипотека по петстотин шейсет и пет на месец. Бих казал, че е доста за този квартал. Подозирам, че кредитната му карта е на макс. През последните няколко години е малко нередовен с вноските, закъснява с по месец-два от време на време, но преди седем години е преминал през доста тежък период. Къщата е влязла в просрочие. Явно някак се е справил и е получил рефинансиране, на което живее и сега. Но това и проблемите с вноските са разказали играта на кредитния му рейтинг.

Бош обаче не се интересуваше от кредитния рейтинг на Спенсър.

— Окей, нещо друго?

— Шофира шестгодишен нисан, женен е, но жена му кара по-нов ягуар. И двете коли са били на кредит, но вече са изплатени. Не знам има ли деца. Той е на петдесет и четири, така че ако е имал, те вече са излетели от дома. Мога да почукам на някоя и друга врата наоколо, ако искаш да разкопая по-надълбоко.

— Не, не, в никакъв случай. Не искам да го подплашим.

Бош се замисли. Всъщност нямаше нищо набиващо се на очи. Проблемите с ипотеката заслужаваха внимание, но след финансовата криза отпреди десетилетие средната класа оставаше леко сдъвкана, така че закъсненията с вноските и битката с отмяна на просрочието в никакъв случай не бяха необичайни. Спенсър обаче бе по същество чиновник и размерът на ипотеката му щеше да е необичаен, ако не се отчетеше фактът, че е притежавал дома си от осемнайсет години. За толкова дълго време цената на недвижимата собственост сигурно се бе удвоила. Ако беше взел заем, гарантирайки го с къщата, това би обяснило, че е с поне шестцифрена котва на врата.

— Някаква идея с какво се занимава жена му? — попита Бош.

— Лорна работи по този въпрос.

Бош знаеше, че Лорна Тейлър е бившата съпруга на Мики Холър и едновременно управител на офиса му, макар той всъщност да нямаше офис. В момента бе омъжена за Сиско и това образуваше кръвосмесително общество, в което всички бяха някак странно щастливи и работеха заедно.

— Искаш ли да продължа? — попита Сиско.

Бош се замисли как да предприеме някакъв ход, който да проясни ситуацията около Спенсър и да му позволи да продължи напред или да се съсредоточи върху нещо конкретно. Погледна си часовника. Беше шест и петнайсет.

— Виж какво — каза накрая, — остани там още няколко минути. Ще направя едно бързо обаждане и после веднага ще ти позвъня.

— Тук съм — обеща Сиско.

Бош прекъсна и се върна при лаптопа си в трапезарията. Затвори видеото на Тапскот и потърси в Гугъл името на Ланс Кронин. Получи адрес на уебсайт и общия номер на правна кантора, която се казваше „Кронин & Кронин“.

Извади от джоба си телефона за еднократна употреба и набра номера. Повечето офиси имаха работно време от девет до пет, но в адвокатските кантори можеше да се позвъни по всяко време и това обикновено означаваше нощем. Повечето адвокати, специализирали в защита по наказателни дела, имаха наети служби за приемане на повиквания или най-малкото бяха програмирали номер за препращане, така че да бъдат намерени лесно… особено от платежоспособни клиенти.

Както бе очаквал, на повикването му отговори живо човешко същество.

— Искам да говоря с Ланс Кронин веднага — заяви Бош. — Касае се за спешен случай!

— Господин Кронин си тръгна — съобщи гласът. — Но скоро ще провери за оставени съобщения. Кой го търси?

— Тери Спенсър. Трябва да говоря с него веднага!

— Разбирам ви и ще му предам съобщението ви в мига, в който се обади. На кой номер да ви потърси?

Бош даде номера на телефона за еднократна употреба, повтори, че става дума за извънредна ситуация, и затвори. Знаеше, че успокоението с „Господин Кронин ще провери за съобщения“ е просто начин да се даде на адвоката възможност да се измъкне, ако не желае да отговори. Беше сигурен, че посредничката веднага ще препрати съобщението му.

Стана и отиде в кухнята, за да довърши приготвянето на сандвича с фъстъчено масло. След секунди чу телефона в другата стая. Остави сандвича на плота и отиде да вдигне. Номерът на екрана не му бе познат, но предположи, че е номерът на мобилния или домашен телефон на Кронин. Отговори с една-единствена дума, по-скоро изсумтяване, та гласът му да е неразпознаваем:

— Да.

— Защо ми се обаждаш? Аз не съм твоят контакт.

Бош замръзна. Това беше. Кронин явно знаеше кой е Спенсър. Досадата в гласа и смисълът на думите не оставяха съмнение, че адвокатът отлично знае с кого разговаря.

— Ало…?

Бош не казваше нищо. Само слушаше. Стори му се, че Кронин сякаш се обажда от движеща се кола.

— Ало?

За Бош моментът бе абсолютно наелектризиращ, така че той продължи да се вслушва, без да отговаря, в озадачения глас на Кронин. Благодарение на Сиско, който с един поглед бе разгадал загадката на видеоклипа, Бош бе направил скока към следващото ниво. Вече беше по-близо до фалшификацията.

Кронин прекъсна връзката.