Майкъл Конъли
Два вида истина (10)

10

До контролната кула на „Уайтман“ се стигаше по стълбище в малка административна сграда. Имаше само една рецепционистка, която да спира достъпа на посетителите до стълбището, и тя се предаде без съпротива пред полицейските им значки. Бош и Лурдес се качиха по стълбището и почукаха на врата, на която имаше табела, предупреждаваща „УВД^[1] — Вход забранен“.

Отвори им мъж, който понечи да вдигне ръка, за да им покаже надписа „Вход забранен“, но се въздържа, когато и той видя значките.

— Полицаи… — въздъхна мъжът. — За състезанията с драгстери ли става дума?

Бош и Лурдес се спогледаха, защото въпросът ги изненада.

— Не — отговори Лурдес, — интересува ни самолетът, който току-що излетя.

Мъжът се обърна и погледна назад към стаята зад гърба му и прозореца към пистата. Сякаш искаше да се увери, че се намира на летище и че самолетът наистина е излетял. Едва след това погледна пак Лурдес.

— За чесната ли ме питате?

— Самолетът за скокове — уточни Бош.

— Да, гранд-каравана. Известен е и като миниван. Не мога да ви кажа нищо по-конкретно от това.

— Има ли стая, в която да влезем и да поговорим? Става дума за разследване на убийство.

— Ъ-ъ… да, разбира се. Заповядайте.

И изпъна ръка напред, за да ги покани да влязат. Според Бош беше над шейсет и бивш военен — издаваше го стойката му и как бе изпънал ръка, сякаш отдаваше чест.

Кулата бе с малка площ и задължителните прозорци, осигуряващи пълна видимост към целия комплекс на летището. Имаше две работни места — пред радара и комуникационната конзола. Бош направи знак на Лурдес да седне на едното, а самият той се облегна на кантонерката с четири чекмеджета непосредствено до вратата.

— Нека започнем с името ви, господине — каза Лурдес.

Мъжът завъртя към тях седалката на второто работно място, преди да седне на нея с лице към двамата детективи.

— Тед О’Конър.

— Откога работите тук, господин О’Конър? — попита тя.

— О… вече двайсетина години в две различни качества. Дойдох тук след ВВС, където изкарах двайсет и пет, като пусках напалм и други боклуци над чужди земи. След това дойдох тук за нови десет, пенсионирах се, реших, че не ми харесва да съм пенсионер, и след година се върнах. Това беше преди дванайсет години. Може да ви се струва, че да седиш тук цял ден е скучно, но опитайте да прекарате лятото в двойно по-широко място с единичен климатик и ще ви се прииска да е топло и скучно. А и на кого му пука всъщност? Та, искахте да научите повече за чесната…

— Знаете ли от колко време този самолет е тук?

— На хангар е отпреди мен и е сменял собственика си няколко пъти през това време. През последните две години е притежание на компания, базирана в Калексико^[2]. Поне според Бети долу там изпращат фактурите за гориво и наем.

— Как се казва компанията?

— Е, това ще го научите от Бети. Казвала ми го е, но не съм го запомнил… „Сиело“ — нещо си. Испанско е, а аз почти не знам испански.

— Още ли се използва за парашутни скокове?

— Надявам се, че не. Хората, които виждам да се качват на този самолет, не биха стигнали до земята живи.

Бош се наведе напред и погледна през прозорците. Видя, че О’Конър има пряка видимост към хангара. Бинокълът върху конзолата би му дал чудесен едър план при отворена врата.

— И какво сте виждали да се случва в онзи хангар, господин О’Конър? — попита Бош.

— Виждам много хора да влизат и да излизат — каза О’Конър. — Много хора, стари… ъ-ъ… ами, като мен.

— Всеки ден ли?

— Кажи-речи. Тук съм само четири дни в седмицата, но всеки ден, когато съм тук, виждам този самолет да каца или да излита, а понякога и двете.

— Знаете ли дали самолетът е предназначен за скокове с парашут?

— Доколкото ми е известно.

— С дълги скамейки от двете страни?

— Точно така.

— И колко души могат да се поберат там наведнъж?

— Този самолет е от удължените с голяма опашна секция. Ако се налага, могат да се съберат… двайсетина души.

Бош кимна.

— Докладвате ли на някого какво виждате? — попита Лурдес.

— Какво да докладвам? — обърка се О’Конър. — Има ли нещо нередно в това да се качиш на самолет?

— Днес регистрираха ли полетен план?

— Те никога не регистрират полетен план. Не им се налага. Дори не се налага да искат разрешение от кулата, стига да спазват ПВП.

— ПВП? Какво е това?

— Правила за визуален полет. Вижте… тук съм, за да осигуря радар на когото му трябва и да насочвам летящите по уреди, когато се нуждаят от мен. Проблемът е, че както сте забелязали, сме в Калифорния и ако навън е слънчево, летите по ПВП, а съгласно ФУГА^[3] нищо не задължава даден пилот да се свързва с кулата на което и да било летище с общо предназначение. А онзи, който днес бе командир…? Той ми каза само едно, и толкова.

— И какво точно ви каза?

— Че маневрира за излитане на изток. А аз му отговорих, че пистата е негова.

— И това ли беше?

— Това беше, освен че го каза с руски акцент. Мисля, че понеже днес имаме западен вятър, искаше да ми подскаже, че го прави с неудоволствие.

— А как разбрахте, че акцентът му е руски?

— Ами просто го разбрах.

— Ясно… След като няма регистриран полетен план, значи няма и документ къде отива, нито кога ще се върне?

— Не се изисква за летище като нашето и за самолет като този. — О’Конър посочи към прозореца, сякаш въпросният самолет се рееше някъде там.

Лурдес погледна Бош. Изглеждаше изненадана от липсата на мерки за сигурност и контрол кой минава през това летище.

— Ако ви се струва, че денем тук е оживено, наминете някой път вечер — продължи О’Конър. — Затваряме кулата в осем. Оттам нататък летището остава без контрол. Хората могат да си идват и да си заминават, както им се прииска… и го правят.

— Просто оставяте осветлението включено? — предположи Бош.

— Не, осветлението е радиоуправляемо. Всеки може да го включва и изключва от самолета. Единственото, за което има смисъл да се безпокои човек, са състезанията с драгстери.

— Драгстери?

— Промъкват се на пистата и си правят нощните гонки на нея. Имахме един случай преди месец… някакъв пич захождал за кацане и едва не се нанизал на един от стърчащите нагоре ауспуси.

Прекъсна ги обаждане по радиото и О’Конър се обърна към конзолата, за да поеме повикването. На Бош му се стори, че захожда самолет от запад. О’Конър съобщи на пилота, че пистата е негова. Хари погледна Лурдес. Тя повдигна вежди и Бош кимна. Беше ясно — нямаха представа дали онова, за което разпитват, има нещо общо с тяхното разследване, но онова, което бяха видели преди малко — няколко мъже и жени да бъдат прехвърлени от клиниката направо в самолета и после да излетят, без поне някой да ги преброи колко са, — беше крайно необичайно, а лекотата, с която бе направено, бе смайваща.

О’Конър стана от мястото и се наведе през конзолата, за да погледне през прозореца. Вдигна бинокъла си, за да види по-добре, и каза:

— Един захожда.

Бош и Лурдес запазиха мълчание. Бош не беше сигурен дали е редно да прекъсва наблюдението на О’Конър и евентуалната процедура по приземяването. След малко от запад се зададе малък едномоторен самолет и меко кацна. О’Конър записа регистрационния номер на опашката в клипборда и го окачи на кука на стената отдясно на себе си. След това пак се обърна към детективите.

— Какво друго мога да ви кажа?

Бош посочи клипборда и попита:

— Изглежда, документирате всяко излитане и кацане през работно време, нали?

— Не сме длъжни — отговори О’Конър. — Но, да, правим го… ако сме тук.

— Може ли да хвърля един поглед?

— Абсолютно.

О’Конър свали клипборда от стената и го подаде на Бош. Няколко страници от него документираха графика през летището. Самолетът, направил най-много излитания и кацания, беше с регистрационния номер, който Бош бе записал по-рано — самолетът за скачане с парашут.

Той върна клипборда на О’Конър. Възнамеряваше да го изземе официално със заповед за претърсване.

— Има ли някакви камери по пистите и в хангарите?

— О, да, имаме камери — отвърна О’Конър.

— Колко време съхранявате записите?

— Не съм сигурен… може би месец. От ЛАПУ идваха, за да видят записи на състезанията с драгстери, и чух, че са гледали до няколко седмици назад.

Бош кимна. Беше добре да се знае, че могат да се върнат за видеозаписа, ако се наложи.

— Така-а… да резюмираме с няколко думи — обади се Лурдес. — Това летище по същество предлага неограничен достъп при кацане и излитане. Не се изисква полетен план, не е нужен манифест на пътниците или каргото… няма никакви формалности?

— Горе-долу е така — потвърди О’Конър.

— И няма начин да се разбере каква е крайната дестинация на този самолет… гранд-каравана?

— Ами… зависи. В крайна сметка се очаква да се лети с включен транспондер. Ако пилотът е спазвал правилата и е включил транспондера, това ще се регистрира, докато самолетът преминава през въздушното пространство на различните контролни кули.

— Можете ли да получите тази информация в реално време? Например в този момент?

— Не, за целта ще трябва да получим уникалния електронен код на транспондера и да подадем заявка. Може да отнеме до ден. Или повече.

Лурдес погледна Бош, който пак кимна — нямаше какво повече да пита.

— Благодаря ви, господин О’Конър — вежливо каза тя. — Оценяваме помощта ви.

Бош и Лурдес изчакаха да се качат в колата, преди да дискутират наученото през последния час.

— Мили боже, Хари — възкликна тя. — Къде, мамка му, са УБТ^[4], когато човек има нужда от тях? Всеки може да се качи тук на самолет, да го натовари с каквото му скимне, да отлети над град или над водоем и да направи… бог знае какво!

— Страшничко е — призна Бош.

— Каквото и да се случи по-нататък, това трябва да стане известно. Трябва някак да го изпратим на медиите или нещо подобно…

— Нека видим първо как се вписва в нашата картинка, преди да ни се нахвърлят медиите.

— Ясно. Но, като стана дума за нашия проблем, какво следва нататък?

Бош се замисли за момент.

— Отиваме в центъра. Да поговорим с човека от медицинската комисия.

Лурдес кимна и запали двигателя.

— Джери Едгар. Каза ми, че навремето е работил в ЛАПУ.

Бош я погледна изненадано.

— Какво, да не би да го познаваш? — попита тя.

— Да, познавам го. Работехме заедно в Холивуд. Някога… Бях чул, че се е пенсионирал и че продава къщи в Лас Вегас.

— Не, тук си е — увери го Лурдес.