Майкъл Конъли
Два вида истина (26)

26

Въздушният флот на Сантос излетя рано в събота след сутрешното раздаване на хапчета, енергийни блокчета и бурито. Бош беше в групата на същия самолет, с който бе дошъл, но този път броят на пасажерите бе по-голям и новите лица по пейките в кабината бяха повече. Видя отново Броуди с лилава ивица на дясната страна на лицето и жената със звездите на ръката. И двамата седяха на пейката срещу него. Може би бръснатата й глава създаваше впечатлението, че има някакъв по-сериозен проблем от наркоманията, но Бош усещаше някаква симпатия, заради която не можеше да отдели поглед от нея. И в същото време знаеше, че никога не бива да остава с гръб към Броуди.

Този път бе достатъчно съобразителен да си извоюва място до вратата и прозореца, през който можеше да се гледа, и да опита да разбере накъде лети самолетът.

Поеха на север и останаха на този курс, като самолетът поддържаше височина от няколкостотин метра. Като поглеждаше през рамо и надолу, Бош видя, че летят над морето Салтон. След това се показаха ярките цветове на създадения от човешки ръце паметник, известен под името „Салвейшън“^[1], и отвисоко Бош прочете: „Пътят е Исус“.

Следваше националният парк „Дървото на Джошуа“, а след това пустинята Мохаве — все места с невероятна красота, най-вече заради отсъствието на следи от намесата на човешка ръка.

Летяха почти два часа, преди да кацнат тежко на писта, използвана от селскостопанската авиация. Докато самолетът се снижаваше, Бош забеляза в далечината ферма с вятърни генератори, разположена сред осеяни с пасящи говеда хълмове, и веднага разбра къде точно се намират — беше в централната долина, до Модесто, където преди няколко години бе разследвал случай и бе видял хеликоптер да удря един от генераторите и да се разбива.

На земята ги чакаха два буса и групата се раздели на две по-малки от по седем души всяка. Бош бе разделен от жената и Броуди. В неговия бус имаше двама представители на организацията, които заеха предните седалки — шофьор и пазач, и двамата говореха с руски акцент.

Започнаха от Тулеър и тръгнаха на жътва за хапчета по семейните аптеки. Пред всяка пазачът даваше на всеки от мюретата, включително на Бош, нови документи за самоличност — шофьорска книжка и карта за „Медикеър“, — както и рецепта, и пари в брой за плащане на пациентската част от цената. Книжките бяха грубо изработени фалшификати, които всеки новоназначен портиер пред всеки клуб в Ел Ей щеше да забележи без проблем. Но това нямаше значение — аптекарите, също като Хосе Ескивел, — бяха част от играта и нямаха нищо против да печелят от привидно законното изпълнение на привидно законните рецепти. Ефектът на корупционната схема на Сантос отиваше нагоре към коридорите на властта и банковите сметки на производителите.

Макар да нямаше никаква нужда да се прави на контузен, Бош поддържаше образа си на човек с шинирано коляно, който трябва да се подпира на бастун. Правеше го, защото не искаше да се разделя с бастуна — единственото му оръжие.

На всяка спирка групата се задържаше по около час, а пазачът обикновено разделяше мюретата поединично и по двойки, за да не се образува опашка от подозрително изглеждащи парцаливи наркомани, които да възбудят подозрение сред невинните посетители на аптеката. От Тулеър отидоха в Модесто, после във Фресно, и на всяко място потокът от флакони с кехлибарен цвят се стичаше в раницата на пазача.

Във Фресно самолетът се бе преместил и ги чакаше на друга писта край ферма за добив на пеканови ядки. Другият бус вече бе пристигнал и когато се качи в самолета, Бош видя, че местата по пейките до прозорците са заети. Но все пак успя да седне до жената със звездите. Както му беше казала, не й проговори… поне в началото.

Преди самолетът да излети, Бош видя каперът от неговия бус да прехвърля раницата си през прозореца на пилотската кабина. Пилотът дори разписа някаква бележка за полученото количество и я връчи на капера. След това самолетът набра скорост и излетя на юг. Този път останаха на курса без завои и маневри за избягване на проследяване.

Бош благоразумно мълча около половин час, преди да се наведе към жената до себе си и да проговори с глас, който едва надвиваше бученето на двигателя:

— Права беше. Той дойде снощи. Но аз бях готов.

— Личи си — подхвърли тя; явно говореше за синината на лицето на Броуди.

— Благодаря ти.

— Забрави.

— Откога си в този капан?

Тя се извърна така, че го загърби. Но после, изглежда, размисли, обърна се отново към него и каза:

— Не си и помисляй да ме спасяваш. Остави ме на мира.

— Опитвам се да спася себе си. Мислех, че можем взаимно да си помогнем… нищо повече.

— Какви ги говориш? Та ти си току-що пристигнал. Не си жена и дори представа нямаш какво е.

В съзнанието на Бош изникна образът на захвърлената на дивана жена, докато руснаците залагаха на хапчетата, които бяха източникът на човешката деградация и страдание.

— Знам — призна той. — Но съм видял достатъчно, за да ми е ясно, че това е все едно да си роб.

Тя не му отговори, но рамото й остана обърнато към него.

— Когато реша да предприема нещо, ще те известя — опита се да поддържа разговора той.

— Недей — отговори му тя. — Нищо няма да постигнеш и ще те убият. А аз не искам да имам нищо общо с това. Както ти казах още първия път, остави ме на мира!

— А защо ме предупреди за Броуди, ако толкова държиш никой да не се занимава с теб?

— Защото той е животно и едното няма нищо общо с другото.

— Схванах.

Тя опита да се отдръпне от Бош, но долният край на бледожълтото й яке се оказа затиснат от него. Якето се смъкна от рамото й и той видя потничето отдолу и част от татуировка.

ЙЗИ

2009

Жената гневно издърпа затиснатия край на дрехата си и загърна рамото си, но Бош бе видял достатъчно, за да разбере, че това е част от татуировка в памет на скъп човек. Преди осем години беше загубила някой важен за нея. Достатъчно важен, за да иска да съхрани спомена за него завинаги. Запита се дали тази загуба не е причината за присъствието й в този самолет.

Видя, че Броуди го наблюдава от отсрещната пейка. Усмихна се многозначително и Бош схвана, че е допуснал грешка — Броуди бе видял опита му да установи контакт с жената. И сега знаеше, че може да се добере до него през нея.

След час самолетът кацна, този път много по-меко. Бош нямаше представа къде се намират, докато не слезе и не видя, че пак са в хангара на „Уайтман“. Чакаха ги два буса и Бош се постара да е близо до жената с татуировките. Когато групата се раздели, попадна в същия ван с нея и Броуди.

От „Уайтман“ бусът пое надясно по Сан Фернандо Роуд, но след това се качи на булевард „Ван Найс“ за първата спирка на аптека. Бяха в Пакоима и очевидно не искаха да се отбиват в Сан Фернандо.

Шофьорът — беше същият, който бе ударил Бош в слабините в клиниката предния ден — разби своите седмина мюрета на две групи и започна с Бош и още двама, които прати в аптеката. Броуди и жената със звездите останаха във втората група. Бош мина през процеса на предаване на рецепта и фалшива идентификация на аптекаря и изчака да преброят и сложат хапчетата му във флакон. На повечето от досегашните места хапчетата ги бяха чакали готови за вземане — аптекарите явно държаха да сведат до минимум времето на престой на бродягите при тях. Но в тази аптека казаха на Бош да изчака отвън или да се върне след половин час.

Той излезе и сподели това с руснака. Той не беше доволен и каза на Бош и другите двама да се върнат и да чакат вътре, за да принудят аптекаря да побърза. Бош направи, както му беше наредено, и нервно пристъпваше от крак на крак пред погледа на аптекаря, когато се обърна и видя друг клиент да разглежда стелките на д-р Шол. Беше Бела Лурдес. Тя заговори тихо, без да поглежда към него:

— Как е, Хари?

Бош провери местоположението на другите двама, преди да й отговори. Те се бяха разделили и единият бе в секцията за мексикански лекарства, а вторият дежуреше направо на гишето.

— Добре съм. Какво правиш тук?

— Трябваше да проверя. Загубихме контакт с теб снощи. И те открихме едва когато кацнахте на „Уайтман“.

— Ти майтапиш ли се с мен? Хован нали каза, че имали око в небето? Да не са изгубили самолета?

— Точно така. Хован обясни, че имало турбулентност. Валдес едва не откачи. Къде те отведоха?

— Информацията от Джери Едгар се оказа абсолютно точна. Бях в лагер до Слаб Сити, югоизточно от Салтон.

— Добре ли си?

— Добре съм, но се разминах на косъм. Мисля, че се срещнах с двамата убийци. Единият опита да си поиграе на руска рулетка с мен, но слава богу го направи с револвера, дето ми го дадоха от УБН.

— Господи!

— Да. За щастие нямаше как да се случи.

— Съжалявам. Искаш ли да прекратиш? Само давам знак, нападаме аптеката и те измъкваме, като ще го представим за случаен арест.

— Не. Но искам да направиш нещо друго за мен. Къде е Джери?

— Отвън. Изплашихме се снощи, когато те изгубихме, но вече няма да се повтори.

Бош отново провери мюретата. Те не му обръщаха никакво внимание. Погледна към входа на аптеката, но от руския шофьор нямаше и следа.

— Окей, щом си получим изпълнените рецепти и излезем, ще пратят тук още четирима: жена и трима мъже.

— Ясно.

— Нека Джери разиграе случайна акция и ги задържи за фалшиви документи, рецепти и всичко останало.

— Добре, това можем да го направим. Защо?

— Един от тях се казва Броуди и ми създава проблеми. Искам да го разкарате. Има синина от удар на дясната скула.

И Бош повдигна бастуна си вместо обяснение.

— А жената… нея искам да я вкарате за детоксикация и рехабилитация.

Лурдес за първи път откъсна поглед от стелажа и се опита да разчете изражението му.

— Долавям съчувствие. Вече има личен елемент, така ли? Ти не чу ли какво ти казаха инструкторите в УБН по въпроса?

— Аз съм под прикритие от само едно денонощие и дори не й знам името. Няма нищо лично. Просто видях някои неща в Слаб Сити и искам да бъде изтеглена. Освен това, колкото по-малко оставаме, толкова по-важен ставам аз. Може би този път ще мислят повече, преди да си играят на руска рулетка с мен.

— Окей, ще го направим. А аз ще се погрижа поне една кола да остане в близост до теб.

— Няма значение. Можете да ни чакате на „Уайтман“. Явно ще се върнем при самолета.

Бош чу да извикват фалшивото му име на гишето.

— Трябва да тръгвам.

— А утре?

— Какво утре?

— Утре е неделя. В неделя малките семейни аптеки обикновено са затворени.

— Може пък да ни дадат почивен ден. А ти им кажи този път да не ме изпускат от поглед.

— Разбрано. Пази се.

Бош вдигна бастуна си към тавана и го завъртя като мускетар сабята си. После закуцука към гишето за хапчетата си.

След двайсет минути седеше в задната половина на буса в очакване да се върне втората част на групата им. Видя Едгар и Хован да влизат в аптеката и след още петнайсет минути, през които шофьорът ставаше все по-неспокоен и си говореше сам на себе си на руски, пред аптеката спряха два буса на ЛАПУ.

— Мать твою! — изруга руснакът.

Обърна се на седалката и погледна тримата зад себе си. После посочи Бош:

— Ей, ти. Влез и виж. Разбери какво става.

Бош се плъзна от мястото си, слезе от буса през страничната врата и влезе в аптеката. Реши, че шофьорът го е избрал, защото е най-чисто облеченият. Видя четирите мюрета, строени в редица пред гишето и оковани в белезници. Униформени полицаи ги обискираха.

Влизането на Бош задейства звънче над вратата. Жената със звездите погледна през рамо и го видя. Очите й се разшириха и тя направи знак с брадичка към вратата. Бош моментално се извърна и излезе.

Бош бързо отиде до буса, забравил за преструвката с коляното. Скочи през отворената врата.

— Полицаите ги арестуват. Всички са с белезници!

— Затвори вратата! Затваряй…!

Бусът потегли още преди Бош да успее да блъсне плъзгащата се врата. Шофьорът бързо излезе на „Ван Найс“ и даде газ към „Уайтман“. Натисна бутон за бързо набиране на телефона си и закрещя в него на руски.

Бош погледна през задното стъкло към скриващия се в далечината пазарен комплекс. Въпреки всичката й съпротива жената със звездите на ръката го бе предупредила за Броуди. Бош беше убеден, че в нея все още се е запазило нещо, заслужаващо да бъде спасено.