Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (8)

Шеста глава

Втората неделя на септември донесе със себе си първия листопад и онзи хлад, който бележи края на лятото. В този ден трите момичета Мелвил събраха багажа си и заминаха за частното смесено училище „Грейкорт“.

Елизабет първа напусна Алдрингам, като отпраши рано — и сама — в сребърното си „Порше Карера“, подарък от Уилям за седемнайсетия й рожден ден. Пъркинс откара Кейтлин и Амбър по-късно сутринта. Амбър не пропусна да прояви избухливия си характер в последната минута. Тя имаше три сандъка и четири куфара, натъпкани с дрехите от почти ежедневните пазарувания с майка си по време на ваканцията. На всички им беше ясно, че не могат да се съберат в багажника.

— Скъпа, не можеш да вземеш всичко — опита се да я убеди Изабел. — Просто в колата няма достатъчно място.

Амбър стисна устни упорито.

— Не искам да изглеждам като някоя дрипла.

Кавгата им продължи, докато накрая повикаха Уилям.

— Нямаш нужда от всички тези дрехи — рече той отегчено. — Пет дни в седмицата ще носиш униформа.

Притисната в ъгъла, Амбър направи онова, което правеше винаги в такива ситуации — избухна в плач и избяга в къщата.

Майка й я последва. Докато минаваше край Кейтлин, която стоеше тихо в очакване нещата да се успокоят, Изабел се зачуди каква ли е била тайната на Кейти О’Дуайър. Как самотна майка бе успяла да отгледа такова сладко и кротко дете, което никога не създаваше проблеми? В сравнение със собствените й две деца… Понякога Изабел изпадаше в отчаяние. Елизабет беше умна и разсъдлива, но също и извънредно сдържана и хладна. А Амбър… си оставаше едно невъзпитано дете. Къде бяха сбъркали с Уилям?

След половин час беше постигнат компромис. В името на практичността един от куфарите на Амбър щеше да остане в къщата и да й бъде изпратен в „Грейкорт“ още на следващия ден. Плачът на момичето секна като с магия и те тръгнаха.

Още щом зърна „Грейкорт“, Кейтлин бе обзета от трепетно очакване. Типичният английски пансион изглеждаше точно както си го бе представяла. Обвитите с бръшлян каменни сгради бяха стари и вдъхващи респект; поляните бяха безукорни, игрищата се простираха до хоризонта. Под студеното ярко есенно слънце училището й се стори красиво по един внушителен начин.

„Грейкорт“ беше един от четирите най-големи пансиона във Великобритания след „Итън“, „Милфийлд“ и „Аундъл“, както и най-престижният сред тях. Таксата за обучение беше трийсет хиляди лири годишно и порядките съответстваха на стандарта му. Основан през 1840 година от филантропа индустриалец Дейвид Грейкорт, за да „има къде да се обучават синовете на джентълмените“, той включваше 100 акра зелени площи и се намираше на три живописни километра от красивия пазарен център Таусестър в Нортхемптъншир.

Въпреки че ръководителите на „Грейкорт“ се гордееха със стабилните му традиции, през годините бяха установили, че ключът към оцеляването се състои в промените. През 1983 — след разгорещени дебати — те решиха, подобно на колегите си от много други учебни заведения, да започнат да приемат и момичета. Управителният съвет никога не бе имал причина да съжалява за решението си. Сега „Грейкорт“ предлагаше първокласно образование на малко по-малко от хиляда ученици между единайсет и осемнайсетгодишна възраст, от които седемстотин живееха в пансиона, а останалите бяха на дневно обучение. Постигнатият училищен рекорд говореше сам за себе си — 25 процента от миналогодишните завършващи бяха приети в „Оксфорд“ и „Кеймбридж“; изпитните резултати на възпитаниците му редовно оглавяваха годишните таблици на „Таймс“; а наскоро „Дейли Телеграф“ помести на образователните си страници блестяща характеристика на училището.

Уилям бе обяснил всичко това на Кейтлин, когато за пръв път повдигна въпроса за изпращането й в „Грейкорт“. Обучението там беше семейна традиция, която не можеше да се оспорва.

Обикновено учениците влизаха след приемен изпит и интервю с директорката доктор Филипс, но в случая на Кейтлин, Уилям успя да заобиколи правилата. И с наближаването на първия учебен ден момичето започна да го очаква с нетърпение. След цяло лято, прекарано в клаустрофобичните граници на Алдрингам, тя копнееше за смяна на пейзажа. Освен това щеше отново да види Елиът Фалконър.

Лъскавият проспект на „Грейкорт“ гордо информираше родителите, че училището е съставено от четиринайсет сгради — осем за момчета и шест за момичета. Кейтлин щеше да бъде настанена в крилото, наречено „Берилендс“. Тя малко се разочарова, когато го видя за пръв път. Забутано в най-отдалечения край на кампуса, то беше построено през шейсетте, по време на упадъка на архитектурата и не притежаваше старомодния чар на великолепните сгради, наредени в предната част. Единствената компенсираща черта като че ли бяха редиците къпинови храсти, които ограждаха малката градина и на които постройката дължеше името си^[1].

— Не очакваше нещо толкова модерно, нали? — Госпожа Колинс, управителката на сградата, й се усмихна разбиращо. — Повечето ученици предпочитат да са в оригиналните сгради — „Гладстоун“ или „Панкхърст“. Те са красиви отвътре, обсипани с дъбови ламперии и спираловидни стълбища. Но повярвай ми — рече заговорнически, — в случая външният вид наистина не е всичко. В „Берилендс“ може и да няма оригинални дървени греди, но има силно течащи душове, което е много по-важно. Водопроводната инсталация в онези викториански сгради далеч не е в перфектно състояние.

Кейтлин веднага хареса госпожа Колинс. Пълничката петдесет и няколко годишна жена бъбреше безспир, докато я водеше към стаята й. Управителката я информира, че всяко крило разполага с „родители“ — женена двойка преподаватели в училището. Тя самата беше учителка по Домашна техника и икономика, а съпругът й оглавяваше катедрата по физика.

— Иймън ще дойде по-късно, за да се запознаете.

Кейтлин се радваше, че е срещнала толкова открита и дружелюбна личност. Както се предполагаше, нито Амбър, нито Елизабет проявиха някакво желание да й помогнат да се настани. Елизабет беше твърде заета, следобедът й беше запълнен първо със съвещание на отговорниците, което бе първото й задължение като председателка на класа, а след това й предстоеше тренировка по тенис. Амбър, която също за пръв път стъпваше в „Грейкорт“, вече познаваше много от съучениците си заради предварителната училищна подготовка, която бе посещавала. Поради тази причина, още щом пристигна, бе наобиколена от група момичета, всички нетърпеливи да узнаят как е прекарала ваканцията си.

Стаята на Кейтлин беше на петия етаж. Докато подминаваха един голям прозорец в коридора, тя видя, че от „Берилендс“ се открива изключителна гледка към целия район. Виждаха се редиците от сгради, строени през различните десетилетия на последните сто и петдесет години, чиито несъвместими архитектурни стилове документираха историята на мястото. Навън денят за настаняване беше в разгара си. От осем часа сутринта бяха започнали да пристигат ученици. Разтревожени родители и деца търчаха от колите до сградите и обратно, пренасяйки кашони, кутии и куфари нагоре по дългите тесни стъпала.

— Това е стаята ти — заяви госпожа Колинс, като спря пред една анонимна бежова врата с надпис „5с“. — Оставям те да се запознаеш със съквартирантката си. Името й е… ъъ… — тя погледна бързо един списък, — … да, ще бъдеш с Джорджина Мичъл. Прекрасно момиче. Сигурна съм, че ще се разбирате.

Вътре двете съквартирантки се погледнаха внимателно една друга. Кейтлин първа се отпусна. Още щом видя Джорджина, тя реши, че няма за какво да се тревожи. Ако се съдеше по външността, Джорджина нямаше нищо общо с Морган. Тя беше ниска, с къса твърда коса и румено лице — и си личеше, че не дава пукната пара какво мислят другите за нея. Облечена с широки дънки и размъкната тениска, тя малко приличаше на момче.

Кейтлин кимна към нейната част на стаята.

— Сигурно обичаш коне.

Меко казано. Стените, бюрото и шкафът бяха покрити с предмети с конна тематика — плакати на национални победители, снимки на Джорджина на конни състезания и трофеи, бележещи победите й.

Джорджина се усмихна.

— И още как!

Това свърши работа. След половин час двете момичета вече бяха приятелки. Оказа се, че Джорджина — или Джордж, както предпочиташе да я наричат — също е била много притеснена, че ще е в една стая с момиче от фамилията Мелвил.

— Но ти ми се виждаш свястна — заяви. — Не си като Елизабет.

Кейтлин се усмихна. Предчувствията й се бяха сбъднали. Престоят й в „Грейкорт“ все пак нямаше да е толкова ужасен. Тя се зачуди за момент дали Джордж познава Елиът, но реши да я попита по-късно.

„Грейкорт“ всячески се опитваше да насърчи чувството на взаимност сред възпитаниците си. Затова и вечерите бяха официални и се сервираха във великолепната училищна столова. Началните ученици — от първи до четвърти клас — сядаха да вечерят точно в шест. По-големите — тези от прогимназиалното обучение и гимназистите — се събираха след тях в по-цивилизования час седем и трийсет.

Самата столова пресъздаваше банкетна зала от епохата на Тюдорите, със сводести тавани, масивни дървени греди и големи извити прозорци, разделящи каменните стени. Помещението се осветяваше от огромни свещници — кошмар за здравето и безопасността, но пък традициите искаха жертви.

В седем и двайсет вечерта Джордж и Кейтлин се наредиха в столовата заедно с останалите от горните класове. Джордж посочи към отдалечения край на залата.

— Моята тайфа винаги седи там. — Тя помаха на една от приятелките си, която бе инструктирана да им пази места.

Въздухът пращеше от въодушевление. Това беше първата вечеря за учебния срок, затова всички сновяха насам-натам, докато се видят с приятелите си и се настанят на масите. Двете момичета с мъка си пробиха път през тълпата, за да стигнат до местата си. Докато се провираше между стената и якия гръб на някакъв ръгбист, Кейтлин забеляза позната физиономия на пътя си. Беше Елиът, който стоеше облегнат на дървената ламперия и разговаряше с две девойки. Тя изтри потните си длани в дънките и се опита да измисли някаква остроумна реплика. Нищо не й дойде наум. Вместо това, щом се изравни с него, тя забави крачка и му се усмихна свенливо.

— Здравей, Елиът.

— Хей! — Погледна я безизразно за момент, после я позна. — Ти си сестрата на Елизабет, нали?

— Кейтлин — осведоми го тя, опитвайки се да не се чувства разочарована, че е забравил името й.

— Точно така. Кейтлин. Разбира се — усмихна й се лениво. Стомахът й се преобърна. — Щях да се сетя. Радвам се да те видя отново — после той се обърна отново към красивата червенокоска до себе си и продължи разговора.

Кейтлин постоя за миг, чувствайки се глупаво. От седмици си фантазираше за момента, когато щеше да го види отново. Това ли беше? Та той почти не я погледна. Помъчи се да измисли нещо друго, но преди да се сети Джордж я сграбчи за ръката.

— Хайде, учителите скоро ще дойдат. Трябва да седнем.

На Кейтлин не й остана друго, освен да я последва.

— Познаваш ли Елиът? — попита тя, щом се отдалечиха.

— Всички познават Елиът Фалконър. — Думите на Джордж не прозвучаха като комплимент. Тя замълча и погледна Кейтлин. — Защо? Кога се запозна с него?

Кейтлин бързо й разказа.

— Стори ми се свестен — добави, горяща от желание да научи мнението й за него.

Джордж изсумтя.

— Да. Елиът може да е ужасно чаровен, когато поиска.

— Колко добре го познаваш? — притисна я Кейтлин. — Приятели ли сте?

Съквартирантката й не отвърна веднага. Вече бяха стигнали до тяхната група. Щом седнаха и се запознаха, Джордж изгледа косо Кейтлин.

— Виж, трябва да разбереш нещо за „Грейкорт“. Има строга социална йерархия. Тези като нас — тя посочи приятелите си на пейката — не са приятели с ученици от типа на Елиът и Морган. И, честно да ти кажа, това не е никак лошо.

Преди Кейтлин да я попита какво иска да каже, прозвуча гонг, след който приказките секнаха. Пейките изскърцаха, когато учениците станаха на крака. След миг влязоха учителите един след друг и се упътиха към масата за преподаватели на подиума. Щом се настаниха, Елизабет отиде в предната част на залата и всички сведоха глави. Като председателка тя трябваше да обяви началото на учебната година, като произнесе молитвата преди ядене. Момичето започна да говори на латински със силния си ясен глас.

— Benedic, Domine, nos et dona tua…^[2]

До края на вечерята Кейтлин се опита да се концентрира върху това, което обсъждаха Джордж и приятелките й. Те изглеждаха добри, земни момичета като Джордж. Но от време на време погледът й се отклоняваше към масата на Елиът. Всички около него изглеждаха толкова страхотни. Момчетата бяха привлекателни, а момичетата — слаби и красиви. Кейтлин погледна към леко размъкнатата групичка край себе си. Изведнъж разбра какво има предвид Джордж относно разделението между двете групи. В Ирландия в „Хоули Крос“ нямаше подобно нещо. Училището бе твърде малко, за да се установят такива кръгове. Поредната промяна, с която щеше да й се наложи да свикне.