Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (19)

Седемнадесета глава

Амбър Мелвил дръпна продължително от цигарата си „Марлборо“, докато Пъркинс преминаваше с бентлито през портите на Алдрингам. Първото нещо, което видя, беше мерцедесът на баща й на алеята.

— Мамка му — изруга тя под нос. Натисна бутона за сваляне на прозореца и пусна цигарата отвън. Нямаше да е добре да я хване, че отгоре на всичко останало и пуши.

— Мамка му, мамка му, мамка му — изруга отново.

Беше се подготвила да се разправя с майка си, но не и с него. В интерес на истината се изненада, че се е върнал. Колко наивно от нейна страна. Току-що я бяха изритали от третия й пансион за тази година. Крайно време беше и татенцето най-сетне да се трогне. Отвори марковата си чанта, извади някакъв тигров балсам и размаза малко от него под очите си. Те веднага се насълзиха. Този номер го бе научила преди време. В подобни ситуации сълзите винаги бяха най-добрата защита. Само се надяваше никой да не усети силния ментов аромат.

Като остави Пъркинс да разтовари багажа й, тя влезе в къщата. Госпожа Хъчинс беше там и я посрещна недружелюбно със стиснати устни.

— Родителите ви, ви очакват в гостната — обяви сковано.

В тона й Амбър долови неодобрение, но не й пукаше. Дъртата крава можеше да си гледа работата.

— Донеси ми чиста минерална вода! — каза безцеремонно Амбър, като мина край нея.

Икономката подсмръкна заради липсата на „моля“ или „благодаря“. Но изпълни нареждането.

Преди да влезе в гостната, Амбър спря да се огледа в позлатеното огледало. Това, което видя, й хареса. Пубертетът бе милостив към нея. На петнайсет тя беше самата дългокрака изящност. Висока и стройна, с водопад от платиненоруси къдрици и кожа като сметана — личеше си, че се очертава като най-красивата от момичетата в семейство Мелвил, и това не бе празен комплимент. Ангелската й външност й помагаше да се измъква безнаказано от много каши и тя го знаеше. Който и да се вгледаше в сините й като метличини очи, ококорени и излъчващи детска невинност, за нищо на света не би повярвал, че е способна на белите, които й се приписваха.

Тя вече обмисляше как да замаже поредната. Дори не разбираше за какво е цялата врява. Не беше като предишния път, когато я бяха хванали да пуши трева. Сега само си бе направила пиърсинг на пъпа — не беше точно престъплението на века. Нямаше да се разбере, ако всички момичета не се бяха струпали около нея в съблекалнята преди часа по физическо, за да й го разгледат. Естествено, най-накрая учителката дойде да види какво става. Обаче според Амбър беше нелепо да изключат някого по такава причина — макар положението й да се бе влошило от факта, че бе откраднала парите за пиърсинга от чантата на учителката по английски.

— Но издръжката ти е повече от щедра — недоумяваше директорката, очевидно объркана и разтревожена заради поведението й.

Амбър не знаеше как да отговори. Кражбата на парите беше част от предизвикателството. Тя не търсеше логика в постъпката си.

Все още се чудеше защо баща й си е направил труда да се върне и да й изнесе лекцията си. Обикновено той нямаше време за нещо толкова земно — беше прекалено зает с управлението на империята си. Всъщност Амбър можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които го бе виждала през последните осемнайсет месеца. Това не беше нещо ново за нея. По принцип двамата не бяха близки. Тя знаеше без никакво съмнение, че не му е любимка. Нямаше нужда да е гений, за да го разбере. Елизабет толкова приличаше на него, че чак беше плашещо. И по всичко си личеше, че той има слабост към Кейтлин и се измъчва заради отсъствието й от живота му. Докато Амбър… тя приличаше на майка си, която Уилям не ценеше особено. Така че лошият характер беше всичко, с което разполагаше.

Разбира се, не бе такава открай време. Като малка тя се държеше безупречно. Но не си личеше друг, освен майка й да го забелязва или да се интересува. Тогава един ден, когато беше на пет години, намери някакъв кибрит, с който се заигра. Без да иска, подпали любимия ориенталски килим на баба си и едва не изгори източното крило. Баща й светкавично се завърна от Лондон. После не помнеше гнева му, нито десетминутното шамаросване, което получи като наказание. Всичко, което запомни, беше, че той най-после я забеляза. Оттогава започна да измисля подобни начини за привличане на вниманието.

Тя втри още малко от тигровия балсам, който раздразни очите й до сълзи, след което почука на вратата. Отвътре изгърмя гласът на баща й, който й заповяда да влезе. Като се постара да придобие изражение на крайно разкаяна, Амбър отвори масивната дъбова врата.

Картината, която завари, й беше позната. Баща й седеше в центъра на стаята със сериозна физиономия, която изразяваше единствено раздразнение от неудобството, че трябва да се разправя със своенравната си дъщеря. Майка й беше в ъгъла и кротко хлипаше, като несъмнено се тревожеше какво щяха да си помислят приятелките й, ако разберяха за това последно унижение. Амбър за пръв път се зачуди какво ли са запланували да правят с нея. Дали щяха да я пратят в местното частно училище? Това нямаше да е толкова лошо. Може би щеше да е забавно да си е вкъщи за разнообразие. Или пък можеше да я спрат от училище до края на годината…

Това щеше да е направо като награда. И бездруго не й бе притрябвала диплома за средно образование. Щеше да се махне от училище веднага щом навършеше шестнайсет. Не й трябваше квалификация, за да бъде модел като Наоми Кембъл, Линда Еванджелиста или Кристи Търлингтън. Амбър бе закачила на стената си снимки на всички тях. Тя прекарваше часове пред огледалото, копирайки позите им, и тайничко смяташе, че е хубава като тях. Просто се налагаше да избута още една година и тогава можеше да прави каквото поиска. А това означаваше да се измъкне от този следобед възможно най-невредима.

Амбър отправи налетите си със сълзи очи към баща си.

— Много съжалявам, татко — започна, избърсвайки мокрите си бузи. По дяволите, май бе прекалила с балсама.

Но преди да успее да продължи, баща й вдигна ръка.

— Не, не искам да слушам извиненията ти. Честно казано, писнало ми е от тях.

Макар да бе свикнала с лекциите на баща си, тя все пак изтръпна, като чу ледения му глас.

Уилям се наведе напред в стола си със сурово изражение.

— Опитахме с добро, Амбър, но явно не се получава. Затова сега съм принуден да намеря някакво по-дълготрайно решение на проблема.

Амбър преглътна с мъка. Това не звучеше добре.

Дълготрайното му решение се оказа изпращането й в поредния пансион. Амбър дори нямаше възможност да си разопакова багажа. Не бе изминал и час от пристигането й, когато тя отново замина. Този път за „Бомон Менър“ в Йоркшир.

— „Бомон Менър“ е специализирано заведение за ученици, които имат проблем с дисциплината — информира я баща й. — Там имат голям опит с такива случаи. Мисля, че е тъкмо място за теб, моето момиче.

С привилегиите й беше свършено.

Амбър не си направи труда да се сърди. Нямаше смисъл. Това минаваше пред мекушавата й майка, но не и пред баща й. А и не се притесняваше чак толкова за „Бомон Менър“. Уилям бе изтъкнал суровия режим там, но по тези места винаги имаше вратички за измъкване — стига да знае човек къде да ги потърси. И Амбър бе уверена, че ако някой можеше да ги открие, то това щеше да е тя.

„Норт Йорк Муърс“^[1] беше точно толкова сив и пуст, колкото Амбър си го бе представяла — разбити пътища и имения, оградени от безплодни полета, зловещи гори и изсъхнала земеделска земя. Самият пансион представляваше мрачен готически замък от тринайсети век. Построен на върха на скалиста урва, той се издигаше високо над скалистия бряг на Йоркшир. Изложен от векове на проливните дъждове и жестоките ветрове на английската зима, сивите му каменни стени бяха излющени и с изпочупени водоливници. Изглеждаше повече като затвор, отколкото като училище.

Вътре я посрещна неприветливата физиономия на директорката госпожица Даустън. Успяла да привлече към тялото си повече килограми, отколкото любовни въжделения, тя се бе превърнала в злобна стара мома — от онези, на които никога не биваше да се позволява да преподават. Тези привилегировани девойки водеха живота, за който тя само можеше да мечтае, и това изобщо не й беше по вкуса. Затова имаше логика служебните й задължения да са повлияни от разочарованието от живота.

Директорката измери с поглед Амбър Мелвил. Бе виждала и други като нея. Ангелската й външност не можеше да я заблуди и за секунда. Понеже фръцлата беше прекалено богата и прекалено хубава, щеше да се наложи да й посмачка фасона. Тя връчи на Амбър една дебела седем сантиметра и подвързана с кожа книга — Правилник на „Бомон Менър“ — и й каза да я научи наизуст.

— Към всеки, заловен в нарушение на някое от правилата, ще се подхожда безмилостно — заяви госпожица Даустън с грубия си шотландски гърлен говор, докато вървяха през лабиринта от коридори към новата стая на Амбър. Думите й се върнаха като ехо, отекнали от високите тавани, при което момичето подскочи стреснато.

Още беше септември, но мястото бе мразовито. Каменните подове и постоянното течение, което се получаваше заради изметнатите врати и прозорци, не предвещаваха нищо добро — особено пък пред вида на мизерните радиаторчета. На Амбър не й се мислеше какво ще е в средата на зимата. Не бяха положени никакви усилия за постигане на елементарен уют. За разлика от предишните й училища тук нямаше вази със свежи цветя, нито табла за обяви, на които да се рекламират някакви спортни събития или клубове. Всъщност тя леко започна да се притеснява. Може би в края на краищата изгонването й от „Сейнт Маргарет“ не беше най-умният ход.

Стаята на Амбър се оказа точно толкова неприветлива, колкото и останалата част от сградата. Тя бе малка и тясна, с високи тесни прозорци. Разпадащите се тапети и натрапчивата миризма на мухъл предполагаха проблем с влагата. Мебелите се изчерпваха с две тесни единични легла, две бюра и две гардеробчета. Стените бяха голи, с изключение на два знака, забраняващи пушенето и използването на кабарчета. Съквартирантката й също нямаше вид на особено приятна. Ниското дебело момиче с огромни очила с кафяви рамки и опъната в строг кок коса, поздрави Амбър с каменно лице.

— Казвам се Ева Мендоса — изрече на прецизен, прекалено членоразделен английски. — Радвам се да се запознаем, Амбър.

Акцентът потвърди онова, което Амбър бе предположила от южноамериканското й име и мургавия тен.

— Ева е първа по успех, във випуска си — обяви гордо госпожица Даустън. Ева сведе поглед, видимо засрамена от похвалата. — Тя е един от нашите примери за постигнат напредък.

Амбър остана с чувството, че от нея също се иска да вземе за пример поведението на Ева. „О, супер“, помисли си, като изгледа подозрително момичето. Очевидно я бяха сложили при най-голямата задръстенячка. Ева със сигурност щеше да им докладва за всяка издънка.

Само дето Амбър напълно бе сгрешила в преценката си. Още щом госпожица Даустън излезе, физиономията на Ева се отпусна.

— За какво си тук? — попита тя, като се строполи върху тясното легло. Свали очилата си, разпиля косата и разкопча няколко копчета на блузата. За секунди се бе преобразила от скучна сериозна ученичка в латиноамериканска палавница. Амбър разбра, че погрешно е взела пищните й извивки за тлъстини и че е пропуснала да надуши внимателно изпипаната й дегизировка.

— За какво съм тук ли? — Амбър сви рамене. — За каквото се сетиш.

Ева кимна с разбиране.

— И аз така. — Тя се протегна под леглото, извади пакет цигари и й предложи една. Амбър се поколеба и погледна забранителния знак.

— Ами това?

Ева й се подсмихна хитро.

— Тук правилата са прекалено много. Трябва само да се научиш как да ги нарушаваш, без да те усетят.

Амбър отвърна на усмивката й. Може би мястото й наистина беше тук.

За Амбър Ева беше идеалният пример — само че не по начина, по който се бе надявала госпожица Даустън. Тя бе съчетание между корумпиран член на бразилска работническа партия и сладострастна кинозвезда и притежаваше хитрост и тяло, с които успяваше да се измъкне от всичко, което поискаше. Родителите й почти бяха престанали да разговарят както помежду си, така и с нея, още преди тя да навърши пет. Лишена от всякакъв родителски контрол и заинтересованост, Ева вършеше, каквото й скимне, без особен страх от наказания. Двете момичета имаха нещо общо. С изпращането й в „Бомон Менър“ родителите й се бяха опитали да сметат под килима един неудобен проблем, както призна Ева без грам самосъжаление. Амбър разбра точно какво има предвид.

Амбър винаги бе считала себе си за доста отворена. В „Сейнт Маргарет“ дори съучениците й от по-горните класове я смятаха за готина и идейна. Но Ева беше със светлинни години напред. Тя имаше страшно много познания за почти всичко. За една седмица запозна Амбър с напитката кайпириня^[2]; с чудесата на пластичната хирургия — „Направиха ми операции на гърдите и носа, преди да навърша четиринайсет, всички в Рио си ги правят“; и с най-важното и болезненото — cavados, което означаваше бразилска коламаска.

— Ау! — изпищя Амбър при махането на първата лента. Тя лежеше разкрачена на леглото и никога досега не се бе чувствала толкова разголена и разранена. Винаги тайничко се бе гордяла с бяло-русото си интимно окосмение, но съквартирантката й бе настояла да махне всичко, с изключение на малка лентичка.

— Шшш — изсъска Ева измежду краката й. Подаде й едно парче картон. — Ето, захапи това. Нали не искаш госпожица Даустън да влезе?

Амбър захапа. Това не помогна много. Но поне никой не ги чу.

Оказа се, че Ева е и доста опитна. Беше изгубила девствеността си от един американски колежанин по време на миналогодишния карнавал. Току-що бе навършила четиринайсет.

— Беше скапано — разказа тя на опулената Амбър. — Беше му малък. — Вдигна кутрето си, за да илюстрира думите си. — Но не се бой, после става по-добре, saca? — рече, използвайки бразилския жаргон за израза „нали разбираш“, който употребяваше непрекъснато.

Амбър слушаше внимателно, поглъщайки всяка кървава подробност.

„Направих му boquete^[3] — прави се ей така.“

„Той си го вкара в моя си^[4]. Болеше зверски. Другия път няма да го позволя!“

Всичко това беше ново за Амбър, която беше стигала само до фаза натискане с Анди Търнър от мъжкия пансион, подобен на „Сейнт Маргарет“. Той беше най-привлекателното момче в горния курс, но нямаше много по-голям опит от нея самата. След известно скришно опипване по време на абитуриентския му бал тя не бе особено изкушена да продължат по-нататък. Но когато Ева разказваше за тези неща — за различните пози и какво е чувството да правиш секс с някое момче, на Амбър й се прииска да узнае всичко по въпроса.

Когато се обади на майка си през първата неделя след пристигането си, Амбър чистосърдечно й призна, че за четири дни в „Бомон Менър“ е успяла да научи повече, отколкото бе научила за една цяла година в „Сейнт Маргарет“.