Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (23)

Двадесет и първа глава

Елизабет фрасна факса с добре премерен удар. През последните няколко седмици се бе запознала с прословутата му своенравност. Отначало тя търпеливо се бе консултирала с упътването и се опита да разбере какво не е наред. След това свикна да прибягва до насилие винаги когато уредът не работеше. Канеше се отново да го удари, когато чу някой да я вика. Вдигна поглед и видя, че Катлийн я гледа свирепо.

Бяха минали три месеца, а сърдитата шотландка не бе станала по-дружелюбна. Елизабет подозираше, че Катлийн изпитва тайна тръпка от възможността да раздава команди на дъщерята на шефа. Беше се научила да не обръща внимание. Беше по-лесно да бъде любезна и да чака да дойде и нейното време.

На лицето й изплува блага усмивка.

— Какво да направя за теб, Катлийн?

Другата жена я изгледа още по-свирепо.

— Оставила съм на бюрото ти купчина документи за копиране. Сега излизам на обяд. Ще се погрижиш ли да бъдат готови, когато се върна?

— Разбира се — изчурулика Елизабет.

Щом Катлийн си тръгна, усмивката й тутакси се изпари. Това любезничене я убиваше. Всеки път. Но поне й помагаше да прикрие колко е нещастна от работата си тук.

Колкото и невероятно да беше, нещата се бяха влошили още повече след отвратителния й първи ден. На нея възлагаха всички досадни задачи в отдела. Винаги нея изпращаха за кафе. Отговаряше на телефоните по време на обедната почивка; набираше и архивираше документи. Стоеше до копирната машина с часове, докато я заболеше гърбът, а очите й се замъгляха.

На всичкото отгоре, изглежда, че никой не я харесваше. През първата си седмица тя отиде при Сара, едно от по-младите и по-дружелюбни момичета, и я попита дали иска да излязат да обядват в новия италиански ресторант, който бяха открили зад ъгъла до офиса.

Сара дори не си направи труда да вдигне поглед от компютъра си.

— Не ям италианска храна — заяви.

— Можем да обядваме другаде — опита отново Елизабет.

— Не обядвам.

Двама-трима от близкостоящите се изкикотиха подигравателно. Елизабет преглътна, решена да не им показва как се чувства.

— Ясно, разбирам — каза тихо и се отдалечи.

Накрая излезе сама през обедната почивка, за да подиша малко свеж въздух и да си вземе един сандвич. Докато вървеше по улицата, случайно погледна през прозореца на „Бертоли“ и видя как целият екип от офиса се тъпчеше с паста — включително и Сара. Тя наведе глава и забърза, защото не искаше да им достави удоволствието да станат свидетели на унижението й.

Това се случи преди три месеца. Три месеца, преминали във фотокопиране и архивиране на документи, както и в търпене на пренебрежителното отношение на колегите. По едно време, когато й бе дошло до гуша, се замисли за напускане. Можеше да каже на баща си, че има нужда от друга работа за известно време, например да вземе магистърска степен по бизнес администрация. И вероятно щеше да го направи, ако не беше Коул Грийнуей. Не искаше той да си мисли, че е победил.

Начинът, по който се бе отнесъл с нея през онзи първи ден, все още й държеше влага и седмиците, през които го виждаше да крачи самонадеяно из офиса, докато тя бе принудена да върши черната работа, я бяха вбесили още повече. И още по-неприятното беше, че всички жени в отдела до една явно бяха влюбени в него. Един ден, докато беше в женската тоалетна и освежаваше грима си, тя дочу Катлийн и Сара да си говорят за него.

— Миналия петък така се напих, че за малко да почна да го моля да ме вземе с него у тях, да пукна, ако лъжа — сподели Катлийн.

Сара се изкиска.

— Вярвам ти. Знаеш ли дали е свободен?

— Изобщо не ме интересува.

— Кати! — Сара отново се изкиска. — Обаче те разбирам. Наистина е секси.

Без да се усети, Елизабет изсумтя високо и пренебрежително. Другите две жени я чуха и се обърнаха.

— Какво ти става? — поиска да узнае Катлийн.

Елизабет сви рамене.

— Просто не смятам, че Коул е чак такава прелест, това е.

— Ами, миличка, да знаеш, че си единствената — тросна й се шотландката.

Като се върна на бюрото си, Елизабет се замисли за разговора. Добре де — може би Коул беше привлекателен, призна си тя неохотно. Но проблемът бе в неговата самонадеяност. Всеки път, когато минеше покрай нея в коридора, той й се усмихваше снизходително, някак поучително дори. И всеки път, щом го направеше, тя се заричаше, че един ден, много скоро, ще му даде да разбере.

Само трябваше да измисли как.

 

 

По време на тези няколко първи месеца Елизабет си траеше и се опитваше да попие всяка възможна информация. Когато не беше в офиса, посвещаваше часове в четене на годишните отчети на „Мелвил“, както и на най-различни бизнес списания. Тъкмо заради едно от тях й хрумна идеята да работи в магазина по една събота всеки месец. „Времето, прекарано в магазина, е най-добрият начин винаги да сте осведомени какво става с бизнеса ви“, твърдеше един главен изпълнителен директор на международна търговска група. Всеки ден тя научаваше нещо ново за индустрията. Съхраняваше откритията си и чакаше възможността да се докаже.

Тази възможност дойде по-рано от очакваното.

Късно в един четвъртък следобед Коул надникна в кабинета й и я попита дали би водила протокола на месечното заседание на управителния съвет.

— Имам много работа… — започна да казва.

— Съжалявам — тонът му беше рязък. — Ти си единствената свободна.

Тя въздъхна тежко.

— Добре.

— Не знам от какво се оплакваш — отбеляза той, докато вървяха заедно по коридора. — Ще ти бъде по-забавно от фотокопирането.

— И да си скубя веждите ми е по-забавно от фотокопирането — тросна се тя. Звучеше толкова раздразнена, че той се разсмя. Елизабет го погледна намръщено. После не издържа и също се разсмя.

Всъщност заседанието се оказа по-добра идея, отколкото очакваше. По-голямата част премина по обичайния ред — в преглед на цифрите от месечните продажби. Но след това Коул внесе предложение, което възбуди интереса й. След няколко седмици в Лондон щеше да дойде японски стоманен магнат. С личното си богатство, възлизащо на два и половина милиарда долара, тази година той се пенсионираше и търсеше да запълни времето си с нещо различно. Японецът възнамеряваше да обиколи Европа с цел проучване на възможности за инвестиране.

Въпреки значителното си разрастване досега „Мелвил“ не бе стъпвала на азиатския пазар. Коул смяташе, че е време да влязат в Япония, и искаше да се срещне с този бизнесмен. Уилям не беше толкова въодушевен.

— Икономиката там е ужасна — изтъкна той. — Всеки използва термина „азиатска криза“. Миналата седмица от „Гучи“ пуснаха предупреждение за намаляване на приходите, основано на икономическия спад в региона, и цената на акциите им се понижи с трийсет процента. Защо да инвестираме сега?

— Защото това е дъното — оттук нататък нещата могат само да се подобрят — обясни равно Коул. — Демографските показатели са ключов фактор. Социалната обстановка се променя. Разбира се, страната е в криза и обикновеният работник на заплата изнемогва, за да изхранва семейството си. Но положителното в случая е, че жените започват да разполагат с все по-големи доходи. А японките обичат дизайнерски стоки. „Гучи“, „Луи Вюитон“… търсенето е голямо. Досега не сме излизали на големия пазар — сега е моментът да се възползваме от тази възможност.

Без да се замисли, Елизабет се намеси:

— Съгласна съм с Коул.

Всички се обърнаха и я изгледаха. Коул се намръщи, като че ли искаше да я накара да млъкне, но тя имаше да каже нещо — най-накрая — и знаеше, че мнението й си струва.

— Редовно обслужваме купувачи от Токио — заяви тя пред Съвета. — Вземат от нас по петдесет чанти наведнъж. Обзалагам се, че ги носят в родината си и ги продават там със солидна надценка.

— Откъде знаеш? — поиска да разбере Уилям.

Елизабет срещна погледа му.

— Защото прекарах известно време в магазина.

Заседанието продължи. Но думите на Елизабет явно бяха оказали някакво влияние, защото на следващия ден Коул започна да проучва възможността за отваряне на клон на „Мелвил“ в Япония.

След две седмици беше решено, че най-добрият начин за достъп до Далечния изток е да се приеме идеята на Коул за участие в съвместно предприятие. Господин Ямамото, стоманеният магнат, пристигаше в Лондон следващия месец, за да разговаря с перспективни партньори. Коул лично съобщи новината на Елизабет. Но надеждите й, че подкрепата й в заседателната зала може да й спечели по-значима роля в представителния екип, се оказаха напразни. Той бе категоричен, че Катлийн ще е начело на преговорите. Елизабет просто щеше да й помага с проучването.

— Знам, че може би си се надявала на нещо повече — каза Коул, — но ако се докажеш в това начинание, ще ти намеря нещо друго — съгласна?

Елизабет прикри разочарованието си и кимна:

— Съгласна.

От всички служители в стратегическия отдел Катлийн продължаваше да е най-малко приятна на Елизабет. Грубата шотландка със сериозното си държание и вечно навъсена физиономия може и да беше отличен бивш консултант на „Макинси“^[1], но на Елизабет й стана пределно ясно, че жената не е подходяща за преговорите с господин Ямамото. Ако Елизабет бе начело, щеше да седне и да разучи какво търси японецът и как „Мелвил“ биха могли да отговорят на тези нужди. Катлийн, от друга страна, бе заложила на по-арогантен подход, насочвайки презентацията към хвалби колко велика фирма е „Мелвил“ в сравнение с конкурентите й. Цялото представяне изглеждаше прекалено грубо и му липсваше всякакъв финес.

Отначало Елизабет се опита да изкаже гласно притесненията си, но Катлийн й даде да разбере, че предложенията й не са желани.

— Тук си, за да съставяш графики и да намираш информацията, която ми трябва — обясни тя злобно. — Ако имаш проблем с това, кажи на Коул, че не искаш да участваш в екипа.

Затова Елизабет млъкна, като се подчиняваше и наблюдаваше в очакване на печалната развръзка. Щом видя проектите за новия магазин, подготвени от Катлийн, мигом разбра, че сделката ще пропадне. Ямамото искаше да инвестира в късче от Англия и от нейните традиции. А проектите на Катлийн изобщо не отговаряха на тези изисквания. Вместо това те бяха самонадеяно съвременни — бели стени, стъклени алеи, хромови принадлежности, много лампи и огледала. Подобни анонимни декори изобщо не подсказваха идентичността на марката.

 

 

Настъпи денят на срещата. Всяка надежда, която таеше Елизабет, че Катлийн може да направи някое вълшебство по време на презентацията, се изпари, щом видя облеклото й. Тя бе избрала костюм с панталон — тъмносин на тънки райета — и бе вързала косата си в гладък кок. Това беше агресивна, мъжка визия и съвсем не бе подходяща за среща с японски бизнесмен.

Нещата станаха от лоши по-лоши. Когато господин Ямамото прекъсна Катлийн, за да помоли да му се обясни едно от изображенията на втория слайд, тя го сряза:

— Това ще се изясни много скоро — заяви, сякаш говореше на малко дете. — Защо не ме оставите да довърша презентацията и след това ще може да ми задавате въпроси?

Челото на Ямамото се набръчка за секунда. После изражението му се проясни.

— Разбира се — рече учтиво. — Моля да ме извините.

Личеше си, че не е доволен. Катлийн не бе целяла да бъде груба, но японският стил на бизнес преговори просто беше далеч не толкова конфликтен. Господин Ямамото слушаше любезно през останалото време. Но когато напусна сградата, Елизабет бе уверена, че няма да се върне скоро.

Щом се озова обратно зад бюрото си, тя обмисли ситуацията. Трябваше да има друг начин да привлекат Ямамото. Тогава се сети, че съпругата му също е тук с него. Тя взе досието и внимателно разгледа информацията за Кумико Ямамото. Прекара часове, докато свърже всички факти. Катлийн едва го бе погледнала, но Елизабет сметна, че то е ключът към спасяването на ситуацията. Никой не си бе задал основния въпрос — защо един стоманен магнат ще иска да разнообразява бизнеса си с луксозни стоки, област, от която нищо не разбира. Може би ако бяха отделили време, щяха да научат, че съпругата му е модна икона в родината си, че е пристрастена към пазаруването и има слабост към обувките на „Имелда Маркос“…

Елизабет се свърза със склада. Беше се постарала да се сприятели със служителите, които работеха там. Заради изтънчения й акцент всички предполагаха, че е снобка, но всъщност тя бе една от малкото, които не се интересуваха от йерархията в компанията — стига хората да дават най-доброто от себе си за благото на „Мелвил“.

— Здравей, Гари. Елизабет се обажда. Интересувам се от новите линии, които пристигнаха. Искам да изпратя мостра на един клиент. — Тя даде кратко описание на онова, което търсеше. И изчака отговора му. — Звучи страхотно — заяви накрая. — Може ли да сляза и да ги погледна?

 

 

Кумико Ямамото беше в апартамента си в хотел „Кларидж“ в Мейфеър и чакаше съпруга си да се върне от една от безкрайните си бизнес срещи. Цяла сутрин бе пазарувала в „Найтсбридж“. Обожаваше Европа и европейската мода. Инстинктът на Елизабет беше прав — тъкмо нейна бе идеята да се инвестира в европейска фирма за луксозни стоки. Госпожата чувстваше, че правилният им избор ще впечатли кръга й от приятели.

На вратата се почука. Пиколото стоеше отвън с неочаквана доставка. Тя се сети да му даде бакшиш — не беше японски обичай, но за англичаните явно бе задължително. После внесе в спалнята красиво опакованата кутия. Обвита в черен сатен с прецизно завързана бяла панделка, тя изглеждаше прекрасно. Жената бързо развърза панделката и махна капака. Положени върху нагъната бяла тъкан, отвътре се показаха чифт красиви и елегантни сатенени обувки.

Тя извади обувките и ги разгледа. Който и да ги бе изпратил, явно добре я беше проучил. Понеже бе висока едва метър и петдесет, никога не носеше обувки, които нямаха поне седемсантиметров ток. А тези, доколкото ги прецени от един поглед, бяха към осем. Обувките бяха червени — любимият й цвят. И когато ги обу, те прилегнаха идеално на изящните й стъпала.

Японката взе приложената в кутията картичка. На нея имаше име и телефонен номер. Тя се поколеба за момент, след което го набра.

 

 

Когато Ясуо Ямамото се върна в хотелския си апартамент късно следобед, той с изненада завари съпругата си да пие чай с Елизабет Мелвил. Бизнесменът вече бе отхвърлил идеята да инвестира във фирмата на баща й. Днес се бе засегнал от това, че Уилям Мелвил не беше дошъл на срещата лично, а беше изпратил онази ужасна жена.

Но един от малкото хора, на които Ясуо Ямамото обръщаше внимание, беше жена му, а тя го убеди да изслуша младата дама. След половин час той промени мнението си. Точно това бе търсил преди. Дъщерята на Уилям говореше пламенно, завладяващо. Тя истински вярваше в марката и имаше визия за компанията.

— Какво мислите за интериора на магазина? — попита той. — Съгласна ли сте с проектите, които ми бяха показани днес?

Явно за него те бяха ябълката на раздора. Той ненавиждаше съвременния дизайн — в Токио и без това вече прекаляваха с него. Елизабет внимателно подбра думите си.

— Аз лично бих заложила на нещо по-класическо, нещо, което символизира ценностите, с които се свързва „Мелвил“.

Тя започна да очертава идеите, които имаше за изгледа на новия магазин. Стилът трябваше да е скъп и непреходен, улавящ типичния английски дух, с който се свързваше името Мелвил. Фигурални тапети, ламперия от палисандрово дърво, дебели килими, толкова меки, че да може да се спи на тях. Но също така щяха да присъстват и необходимите съвременни нюанси, които да придават на магазините модерен вид — гласово активиращи се асансьори, управлявани с тъч бутони витрини, високотехнологични компютризирани справочници, чрез които клиентите да намират и поръчват точно каквото искат, независимо дали стоката се намира в магазин в Париж, или Лондон. Интериорът щеше да е перфектна смесица от традиционно и съвременно.

Още докато тя говореше, Ямамото започна да кима. Описанието й повече се доближаваше до неговите виждания. Съпругата му го погледна и се усмихна. Както обикновено, тя се бе оказала права. Елизабет Мелвил беше човекът, с когото можеше да прави бизнес.

 

 

След два дни Ямамото се обади на Уилям, за да му каже, че има желание за партньорство с „Мелвил“.

— Имам едно условие — заяви стоманеният магнат.

— Каквото пожелаеш — отвърна Уилям.

— Искам дъщеря ти Елизабет да ръководи откриването на магазина в Токио.

Уилям трябваше да запази цялото си самообладание, за да не прозвучи изненадан.

— Елизабет?

— Да, разбира се. Все пак тъкмо тя ме убеди да се съглася на това сътрудничество.

 

 

Уилям не беше впечатлен, задето Елизабет бе действала зад гърба му. Всъщност много се ядоса, когато разбра.

— Няма начин да й разреша да отиде — отсече пренебрежително. — Няма достатъчно опит.

Уилям отправяше коментарите си към Коул. Тримата се намираха в кабинета на шефа на стратегическия отдел. Той вече бе разкритикуван, че е позволил да се случи всичко това. До този момент Уилям не бе отправил нито една реплика към дъщеря си. Все едно я нямаше там.

— Ще изпратим Катлийн — заяви той. — Ще се обадя на Ямамото да му съобщя решението си.

Елизабет погледна баща си втрещено. Не можеше да повярва, че ще й отнеме тази роля. При условие че тъкмо тя бе уредила сделката, нямаше да е честно да замине Катлийн.

Коул остана изненадващо мълчалив по време на целия разговор. Сега вдигна глава и заговори. Елизабет се приготви да поеме удара. Нямаше начин той да застане на нейна страна.

Но тя грешеше.

— Ямамото иска Елизабет — каза простичко той. — Ако не изпратиш нея, той ще се откаже от сделката.

Това затвори устата на Уилям.

— Ще я следя изкъсо — продължи Коул. — При най-малкия знак за издънка ще я върнем обратно.

Уилям изгледа продължително голямата си дъщеря. Тя задържа дъха си. Баща й очевидно не беше доволен, но не можеше да направи нищо. Коул беше прав — Ямамото искаше нея. Трябваше или да я изпратят, или да изгубят сделката.

— Добре — каза неохотно. — Ще направим както казваш. — След тези думи той излезе, оставяйки ги сами с Коул.

— Благодаря — изрече неловко тя. — Че се застъпи за мен.

— За нищо. — Той се ухили. — По дяволите, знаеш, че бих направил почти всичко, за да ми се махнеш от главата, нали?

Тя се засмя. После попита импулсивно:

— Искаш ли да излезем да пием по едно? Така де, да отпразнуваме махането ми от главата ти.

— Не мога — отвърна рязко. — Вече имам планове — той кимна към остъклената врата на кабинета си. Тя се обърна и видя Катлийн да стои отвън. Със спусната коса, грим и контактни лещи, шотландката всъщност й се стори дори разхубавена. Елизабет се опита да прикрие раздразнението си:

— Е, може би друг път.

Коул размърда устни.

— Да. Може би.