Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (33)

Тридесет и първа глава

— Реших да кажа на Уилям.

Пиърс впери поглед в ръката на майка си, вкопчена в неговата. Беше събота следобед и както обикновено той бе дошъл в апартамента в „Мейфеър“ да й прави компания. Но вместо да го помоли да й почете както друг път, тя каза, че иска да обсъди нещо с него.

Опита се да запази спокоен тон, когато попита:

— За какво говориш, майко? Какво ще кажеш на Уилям? — Но той просто печелеше време. Знаеше точно какво има предвид тя. Сякаш се сбъдваше най-лошото му опасение.

— Пиърс — каза нежно Роузалинд. Влажните й очи потърсиха погледа му, умоляващи за разбиране. — Любов моя, ще кажа на Уилям какво направихме… какво направихме за Кейти. Ще му кажа всичко. Трябва, преди да е станало твърде късно.

Но защо? Защо ти е да му казваш? — мислеше Пиърс, докато майка му продължи да говори с тихия си, треперещ глас, обяснявайки му защо е почувствала нужда да признае греховете си сега, когато умираше.

— Време е да проявя честност — заяви тя. — Веднъж и аз искам да постъпя правилно.

Той отпусна глава в ръцете си, масажирайки с пръсти тъпата болка, която бе започнала да се формира в слепоочията му. Не можеше да повярва на егоистичното й държане. Гневът на Уилям щеше да трае с години, а Пиърс щеше да трябва да го търпи.

— Ами аз? — прошепна едва-едва.

Тя премигна.

— Какво ти?

Тогава той вдигна поглед към нея. Наистина ли не разбираше?

— Уилям ще ме намрази!

Настъпи мълчание.

— Да — рече тя спокойно. — Вероятно.

— Не е честно! — избухна Пиърс. — Постъпих така, защото смятах, че го правя за доброто на Уилям. Не може сега да бъда наказан заради това!

— Пиърс, моля те — в гласа на майка му се прокрадна твърдост, подобна на онази, с която му се караше, като беше малък. — Не се опитвай да промениш мнението ми. Каквото и да кажеш, няма да ме спреш да постъпя правилно. — Тя направи пауза и си пое дълбоко въздух, преди да продължи: — Сега знам, че сбърках, задето крихме истината от него през всички тези години. — Отново спря да си поеме въздух.

Пиърс я погледна предпазливо, загрижеността за здравето й за момент надделя над яда му.

— Добре ли си, майко? Да ти донеса ли вода?

— Не, добре съм.

— Сигурна ли си? Защото…

— Казах, че съм добре — тросна се тя. — Остави ме да довърша онова, което се опитвам да кажа. Важно е. — Жената отново си пое въздух, веднъж, после втори път. Пиърс я чакаше търпеливо да продължи. — Ще му кажа какво направихме — рече накрая. — Всичко, което направихме, и после ще го помоля за прошка. Сигурна съм, че ако направиш същото, той ще те изслуша и ще намери начин да ти прости.

— Не, няма да го направи! — Пиърс чу хленченето в гласа си и разбра, че то ще я подразни. — Ще ме отстрани от живота си, много добре знаеш.

Тя го погледна спокойно.

— Нима това ще е нещо лошо?

Пиърс я изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

— О, Пиърс — смехът бе нежен, но и леко подигравателен. — Много добре ме разбираш. Почти на четирийсет и пет си. Не е ли крайно време да започнеш свой собствен живот, вместо да тичаш като кученце след брат си?

Словесната й атака беше безпощадна. Мразеше майка си, когато тя изпаднеше в такова настроение. Знаеше точно какво да каже, за да го нарани максимално.

— Не смятам, че е точно така — защити се той. — Уилям оценява помощта ми.

— Той просто те търпи, любов моя. Това е съвсем различно нещо.

— Не е вярно!

— Разбира се, че е вярно — каза тя пренебрежително.

— Но…

— О, за бога — прекъсна го Роузалинд. — Прекалено съм уморена, за да споря с теб — в гласа й наистина се долавяше изтощение. — Не ме интересува как живееш живота си. Достатъчно зрял си, за да вземаш решения сам. Както и аз — гласът й прозвуча дрезгаво, а дишането й се затрудни. — Исках просто да ти окажа честта… — Тя спря и си пое въздух. — … честта да те уведомя за намеренията си… — Отново спря, вече хриптеше. — … да кажа на Уилям какво направихме. И нищо… — вече едва произнасяше думите. — … което кажеш, няма да ме спре да не…

Тя млъкна по средата на изречението, сякаш спираше за поредната глътка въздух. Но тогава се закашля в мъчителен пристъп, който разтърси цялото й тяло.

Пиърс стоеше като парализиран и я чакаше да се съвземе. Но тя продължи да кашля с изпълнени с ужас очи. Това беше всичко, което чуваше и виждаше той — мощни разтърсващи хрипове и ококорени очи.

— Майко? — успя да продума най-сетне. — Кажи ми — какво да направя?

Видя я да протяга ръка и проследи погледа й до масата в края на леглото, докато накрая разбра какво иска — хапчетата си с нитроглицерин. Имаше пристъп на ангина. Спомни си какво му бяха казали в болницата — че някой разгорещен спор би могъл да причини такъв пристъп.

Той взе пластмасовото шишенце и започна да развива капачката, затруднявайки се с отварянето, губейки ценни секунди. Най-после извади една таблетка в треперещата си ръка. Понечи да й я даде, но изведнъж си спомни какво му бе казала, преди да почне да се задушава.

Ще кажа на Уилям какво направихме… Нищо, което кажеш, няма да ме спре…

Може би нищо, което кажеше, нямаше да я спре. Но сега сякаш съдбата му подаваше ръка и му показваше друг начин. Щеше да е лесно, толкова лесно… Мисълта — толкова отвратителна, толкова неестествена — изникна в съзнанието му, преди да успее да я спре.

Зениците на Роузалинд се разшириха, когато тя разбра какво става в главата му. Тогава погледът й стана умолителен, сякаш се опитваше да обещае, че няма да издаде нищо. Но как можеше да й се вярва?

По-късно, когато беше сам и се опитваше да успокои съвестта си, той си казваше, че никога не е имал намерение това да се случи. Беше миг на съмнение, незначително колебание, което щеше да поправи. Щеше да й даде хапчето, повтаряше си той, да й помогне, да я спаси.

Но някак не намери сили да помръдне.

Тя получи инфаркт. И макар Пиърс да знаеше, че трябва да изтича навън, да се обади на сестрата, която вероятно щеше да има време да пусне дефибрилатора и да съживи Роузалинд; макар да знаеше, че не е твърде късно да направи нещо, той стоеше като прикован на мястото си.

Накрая очите й се затвориха. Дишането й заглъхна. Лицето й посивя. Тялото й се разтърси при последното вдишване. И всичко свърши.

Чак тогава чудовищността на случилото се достигна до съзнанието на Пиърс. Той падна на колене, притиснал и двете си ръце към устата си.

— О, господи — зарида през пръсти. — О, господи, какво направих?

 

 

Люси Филдинг бе едната от трите сестри, наети да се грижат за Роузалинд Мелвил. Работата беше сравнително лека. На всеки два часа тя проверяваше жизнените показатели на пациентката и й даваше лекарствата. Обикновено това отнемаше всичко на всичко пет минути. През останалото време беше свободна да чете списания или да гледа телевизия.

Този следобед тя се бе отправила за рутинна проверка, когато видя малкия син на госпожа Мелвил да излиза от спалнята й, затваряйки тихо вратата след себе си. Като видя Люси, той постави пръст на устните си.

— Мисля, че изморих мама — каза й. — Тъкмо заспа.

Люси се поколеба. В агенцията, откъдето я бяха наели, имаше строги правила, според които персоналът трябваше да спазва планирания график. Но ако госпожа Мелвил си почиваше, Люси не искаше да я безпокои. Горката жена и без това спеше малко.

— Тогава ще мина да я видя по-късно — заяви тя. — Не би трябвало да има проблем.

Тя изпрати господин Мелвил до вратата и въздъхна, щом той си тръгна. Беше много мил мъж — вероятно малко срамежлив, но винаги любезен и благодарен за полаганите от сестрите грижи, а не като брат си, който винаги недоволстваше от нещо. С тази мисъл Люси отиде в стаята си и се обади на гаджето си, за да му разкаже преживелиците от деня.

Мина почти час, преди най-после да се върне в спалнята на Роузалинд Мелвил. Тялото на болната вече изстиваше. След това Люси не можеше да спре да изпитва вина. Ако бе влязла по-рано, може би щеше да успее да направи нещо, за да спаси старата жена, да й даде лекарството. Но знаеше, че е глупаво да се самообвинява. Роузалинд беше стара. Бе имала хубав живот. С това нейно болно сърце беше само въпрос на време. Нямаше какво да се направи, за да се предотврати смъртта й.

 

 

Погребението се състоя през последната седмица на август. Времето беше неумолимо ведро и слънчево и никому не бе приятно да отиде на тъжното събитие в такъв неуместно красив ден. Но за щастие през нощта преваля. Опечалените се събудиха под сиво небе, макар въздухът все още да бе топъл и влажен.

Опелото беше достойно, точно както Роузалинд би поискала да е. Солидният й махагонов ковчег бе украсен с един-единствен венец от лилии. Сред събралите се на поклонението можеха да се видят видни представители на модния свят — познати управители на компании, дизайнери и фотомодели се бяха струпали в катедралата „Уелс“. Естествено, присъстваха всички от управителния съвет на „Мелвил“.

Елизабет се бе върнала от Токио за погребението. От трите внучки тя единствена скърбеше истински за загубата на баба си. Застанала край гроба й, тя се опита да си спомни добрите времена — пътуванията до Лондон като дете, когато Роузалинд я развеждаше из магазина на „Мелвил“, разказите на баба й за войната. Елизабет често бе посещавала Роузалинд, докато тя беше болна. Последните няколко пъти достолепната някога дама я бе посрещала с такава жалка благодарност, че Елизабет чувстваше смесица от тъга и неудобство всеки път, когато посещаваше апартамента й на „Гросвенър стрийт“.

Чичо й Пиърс го приемаше най-тежко. И това бе разбираемо. Докато Уилям имаше собствено семейство — съпруга и три деца — Пиърс си нямаше никого. Елизабет знаеше колко отдаден беше той на майка си. Тя се опита да намери думи да го утеши, но щом се върнаха в Алдрингам след погребението, той се извини и отиде да си легне. Не бе спал от смъртта на Роузалинд и Елизабет се надяваше той да успее да си почине.

В гостната им се бяха струпали над сто и петдесет опечалени, затова никой не забеляза оттеглянето му. Беше сервиран обяд, но Елизабет нямаше апетит. Нямаше човек, с когото да поговори, който би я разбрал. Кейтлин дори не си бе направила труда да се върне за днешния ден и Елизабет не я винеше — Роузалинд не се държеше особено приветливо с незаконната си внучка. А Амбър не се виждаше никъде. Беше се върнала от Ню Йорк, изпълнена с ентусиазъм заради последното си увлечение, фотомоделството. Без съмнение се бе промъкнала горе, за да се обади на приятелките си и да им разкаже всичко по въпроса. Амбър най-малко се нуждаеше от това — група хора да я ласкаят по цял ден. Елизабет все още не разбираше защо баща им го бе позволил.

Майка им явно смяташе, че независимостта ще се отрази добре на Амбър, ще я научи да е по-отговорна. Но не изглеждаше, че двата месеца в чужбина са укротили тийнейджърското й недоволство. Тя дори бе имала наглостта да се яви на погребението с черни дънки, черна тениска и огромни слънчеви очила. Елизабет бе ужасена от показаното неуважение. После си помисли, че ако баба й можеше да види Амбър сега, щеше да махне пренебрежително и да каже, че тъкмо това се очаква от едно разглезено дете. Мисълта я накара да се усмихне. Нали в края на краищата днешният ден трябваше да е за това — да си спомнят каква е била Роузалинд Мелвил.

— Речта ти в църквата беше много красива, Елизабет. — Момичето вдигна поглед и видя баща си.

— Благодаря — отвърна. Тя искрено се изненада, когато я бе помолил да говори днес. Беше й коствало много усилия да го изкаже, без да се разплаче. — Дадох всичко от себе си.

— Така е — заяви той твърдо. — Тя щеше да е доволна.

Елизабет извърна поглед, не знаейки как да реагира. Тези бащини изрази на гордост бяха толкова желани от нея, но и толкова редки, че нямаше представа как да ги приеме.

Преди тя да успее да измисли подходящ отговор, Уилям се бе върнал сред навалицата, отново в ролята си на сърдечен домакин. Елизабет отиде на бара и помоли сервитьора да й забърка един джин тоник. Беше петък и възнамеряваше да изкара уикенда в Алдрингам, вместо да бърза към Токио. Зад гърба си чу гръмки смехове и се завъртя, готова да изгледа свирепо дръзналите да проявят неуважение. Но като огледа стаята, тя изведнъж осъзна, че никой не изпитва неудобство от изблиците на веселие. Тихите уважителни гласове, които хората бяха използвали в началото на деня, сега бяха изоставени заедно със саката и вратовръзките им. Защото на никого от тях не му пукаше за Роузалинд. Повечето бяха тук само за да се покажат, заради социалните контакти. Застанала сред това лицемерие, Елизабет изпита внезапно желание да остане сама.

Поиска от бармана да й налее още един голям джин тоник и го отнесе на верандата. Но дори и там се чувстваше прекалено близо до останалите. Искаше веднага да се махне. Затова тръгна надолу към тенис кортовете. Там никой нямаше да я открие. Чак когато се отдалечи достатъчно от къщата, тя седна на каменните стъпала и положи глава върху коленете си, доволна, че най-после може да свали маската си за пред хората.

Не бе постояла и минута, когато някой се изкашля зад нея. Тя се обърна и сърцето й се сви. Беше Коул.

— О, страхотно — измърмори. Само това й трябваше. Беше го забелязала в църквата и бе успяла да избегне погледа му. Сега бързо избърса очите си с опакото на дланта. Мразеше да я виждат уязвима, а точно Коул да я види в това състояние бе още по-неприемливо. Той обаче не даде вид, че е забелязал смущението й. Вместо това извади носна кърпичка от сакото на костюма си и й я подаде. Тя се поколеба за момент и я взе.

— Благодаря — смотолеви и издуха носа си.

— Видях те да излизаш от къщата — обясни той. — Реших да се уверя, че си добре.

— Благодаря. Добре съм. — Тя просто искаше той да си тръгне.

Той остана.

— Били сте близки с баба ти — заяви.

Беше повече твърдение, отколкото въпрос, но тя кимна.

— Да. Да, бяхме. — Елизабет прочисти гърлото си, мъчейки се да се овладее. — Но, както казах, добре съм, честна дума. По-добре се връщай в къщата. Скоро и аз ще дойда.

Тя предположи, че той ще използва възможността да си тръгне. Но Коул седна на стъпалото до нея и взе ръката й. Останаха така дълго, дълго време, без да разговарят, без да помръднат.

 

 

През седмицата след погребението, когато нещата започнаха да се връщат към нормалното, Уилям уреди среща с Гюс Фелоус, който бе адвокат на майка му и изпълнител на завещанието й. По-късно Уилям често си мислеше, че нямаше да реагира толкова остро на съдържанието на завещанието, ако бе предупреден предварително; ако бе дошла при него и му бе казала: „Ето какво смятам да направя с акциите на «Мелвил»“. Той обаче нямаше никакво понятие, че нещо се е променило отпреди десет години, когато тя се бе погрижила нейният десетпроцентов дял да премине в неговите ръце.

Седнал срещу Гюс в правната кантора на „Фелоус и синове“, последното нещо, което очакваше да чуе, бе, че майка му е направила ново завещание.

— Кога го е направила? — попита Уилям, подозирайки, че щом не е бил уведомен за промяната, нямаше начин тя да се окаже приятна.

Гюс Фелоус бе така любезен да покаже неудобството си. Той се престори, че проверява датата.

— Преди малко повече от пет години.

Преди пет години. Когато Кейтлин дойде да живее при нас. Уилям разбра значението на този факт. Не беше изненадан, макар че не му стана приятно, когато след няколко секунди научи, че Роузалинд е избрала да разпредели дяла си на двете си законни внучки — 7.5 процента на Елизабет и 2.5 процента на Амбър.

Уилям, който и без това вече се чувстваше състарен след смъртта на майка си и се опитваше да не обръща внимание на глождещите го мисли за собствената му смъртност, в този момент усети дъха на следващото поколение във врата си. Умната, самоуверена Елизабет, заради която изпита такава гордост в църквата, чиято сила изглеждаше такъв комплимент за него, сега му се стори повече като заплаха. Той познаваше голямата си дъщеря достатъчно добре, за да прецени, че тя бе млада, амбициозна и непоколебима — и че погледът й бе отправен твърдо към неговия пост. Открай време беше така, но поне през последните няколко години той бе имал възможност да контролира ходовете й в компанията. Сега Роузалинд я бе снабдила с инструмент, с който да засили влиянието си в редиците на „Мелвил“.

Това не беше точно онова наследство, на което се бе надявал Уилям.