Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (11)

Девета глава

Следобеда след мача по ръгби Елизабет отиде до стаята на Кейтлин, за да поговори с нея за Елиът.

И Кейтлин, и Джордж останаха изненадани от посещението й. Реакцията им я подсети, че от началото на годината едва сега, за пръв път, отиваше да види сестра си. Отново я прониза чувство на вина, което тя бързо прогони. Е, ето че сега бе дошла, нали така? Това беше важното.

Тя помоли Джордж да ги остави насаме. Чак след като другото момиче си грабна учебниците и се запъти към читалнята, Елизабет седна на леглото. Кейтлин се настани върху бюрото.

— За какво искаше да говорим? — попита тя, несъмнено любопитна да научи причината за внезапния интерес на Елизабет към нея.

— За Елиът — отвърна сестра й, като реши, че ще е най-добре да не увърта.

Кейтлин се намръщи.

— За Елиът ли? Не разбирам.

Елизабет се опита да се изрази възможно най-деликатно.

— Виж, забелязах, че вие двамата прекарвате много време заедно и се безпокоя за теб.

— Безпокоиш се за мен? Защо?

— Ами просто не смятам, че той е подходящ за теб. Първо на първо, е с две години по-голям. А и има… — тя млъкна, чудейки се как най-добре да се изрази. Кейтлин беше толкова отчайващо наивна, че едва ли би разбрала намеренията на някого като Елиът. — Има доста лоша репутация, що се отнася до връзките му с момичетата.

Кейтлин се усмихна.

— Знам, че е имал много приятелки, Елизабет. И знам, че е… — тя се изчерви, — че е опитен.

Е, това поне бе някаква утеха, помисли си Елизабет. Значи сестра й все пак не падаше от луната.

— Обаче с мен се държи много добре — продължи Кейтлин.

Елизабет нададе кратък циничен смях.

— Да, засега. Елиът може да е перфектният джентълмен, когато реши. Но всичко е преструвка. Прави го само докато му отърва. Щом веднъж постигне целта си… — тя не довърши, оставяйки Кейтлин сама да си извади заключението.

Но по-малкото момиче вече клатеше глава.

— Той наистина не е такъв — заяви.

Елизабет въздъхна раздразнено.

— Виж, Кейтлин — каза нетърпеливо. Не бе очаквала да води чак такава битка. — Мисля, че го познавам много по-добре от теб.

Настъпи мълчание. Никоя от тях не каза нищо в продължение на около минута. Тогава Кейтлин попита плахо:

— Ти да не би да го харесваш?

Елизабет я погледна втрещено.

— Аз да го какво? — Твърдението беше толкова нелепо, че тя за малко да се изсмее. За малко. — Смяташ, че ти казвам всичко това, защото си падам по Елиът? — тя изсумтя. — Моля ти се. Той ли го твърди?

Всъщност сутринта Елиът бе споменал нещо на Кейтлин. Не й каза направо, че Елизабет ревнува — просто намекна, че тя е спряла да се вижда с него, щом почнал да излиза с Морган. Но Кейтлин не можеше да каже това на сестра си. Все пак Елиът я бе помолил да го запази в тайна.

— Не — отрече тя, чувствайки се ужасно от лъжата. — Нищо не твърди…

Но Елизабет не я слушаше.

— И предполагам, че му вярваш?

Кейтлин се поколеба секунда по-дълго. Искаше да намери начин да отвърне, без да обиди Елизабет или да предаде доверието на приятеля си. Но вече беше прекалено късно. Елизабет бе чула достатъчно. Тя се изправи.

— Знаеш ли какво? — Вдигна ръце, за да покаже, че се предава. — Щом не искаш да ме послушаш, тогава проблемът е твой. И сама ще го разбереш, но по трудния начин.

Тя блъсна вратата на излизане.

* * *

Елизабет реши да забрави за целия злополучен инцидент. В момента имаше много по-важни неща на главата, за да се притеснява и за проблемите на природената си сестра. Беше споделила мнението си и щом Кейтлин не разбираше от дума, нямаше какво да направи по въпроса. Интервюто й за „Кеймбридж“ бе в началото на декември, само след две седмици, така че трябваше да съсредоточи цялата си енергия върху това.

Беше се уговорила с баща си да се срещнат в Лондон през уикенда преди интервюто. Тъй като той самият бе завършил „Крайстс Колидж“^[1], целият процес му беше познат и тя се надяваше да получи някои ценни съвети. Освен това срещата им щеше да е повод да прекарат малко време само двамата.

В седмицата преди уговорената среща тя няколко пъти се обади в офиса му, за да провери дали уговорката им за петък вечер остава. Секретарката на Уилям ведро я уверяваше, че баща й със сигурност е планувал да прекара цялата вечер с нея. След края на часовете в петък следобед тя напусна „Грейкорт“ в приповдигнато настроение. След като даде газ по магистралата, измина разстоянието до Лондон за по-малко от час и половина и пристигна на „Итън Скуеър“ точно навреме, за да си вземе дълга вана и да се освежи преди предстоящата вечер.

Бяха се разбрали да се видят в „Каприз“, недалеч от площад „Пикадили“, в седем и половина. Понеже се намираше на удобно място, близо до офиса на „Мелвил“, изисканото заведение бе станало любимо на Уилям, още откакто го бяха отворили преди почти десет години. В седем Елизабет беше готова. Изглеждаше елегантно в черната си рокля без презрамки на „Версаче“. Току-що измитата й руса коса падаше спретнато до раменете. Канеше се да излезе, когато телефонът звънна.

Той искаше да отменят срещата. Старият му приятел Магнъс Бъргман бил в града и му се обадил в последната минута, за да провери дали е свободен.

Елизабет помисли бързо.

— Може ли и аз да дойда?

— За бога! — Уилям изобщо не се постара да скрие раздразнението си. — Със сигурност можеш да си измислиш много по-добро занимание, с което да запълниш вечерта.

— Но нали щяхме да обсъдим въпросите за интервюто ми? — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Мразеше да му се моли да й отдели от времето си.

Уилям въздъхна раздразнено.

— Ще поговорим утре по време на закуска — каза кратко.

След като си взеха довиждане, Елизабет седна на стълбите и се замисли. После взе телефона и се обади в хотел „Кларидж“. Магнъс май твърдеше, че това е единственото място, на което отсяда, когато е в Лондон. Правилно бе запомнила. Услужливият администратор я осведоми, че господин Бъргман току-що е излязъл, но ако тя би искала да му остави съобщение…

Елизабет отхвърли предложението и обеща да се обади по-късно. Всъщност нямаше намерение да прави нищо подобно. Предпочиташе да се види с него лично.

 

 

Ранните спомени на Елизабет за Магнъс Бъргман бяха откъслечни. Уилям се бе запознал с него през шейсетте, когато младият и амбициозен Магнъс стана борсов посредник на наследника на „Мелвил“. Професионалните отношения между двамата мъже бързо се развиха в близко приятелство, а впоследствие, когато се сдобиха със съпруги, а после и с деца, семействата им също се сближиха. Когато дойде моментът за кръщенето на Елизабет в катедралата „Уелс“, Магнъс застана отпред като неин кръстник. Не че полагаше кой знае какви усилия да изпълнява задълженията си като такъв. Не беше от хората, които проявяват голям интерес към децата, дори към собствените си. Не липсваха и съответните обичайни жестове — неговата скучновата съпруга изпращаше картички и скъпи бижута като подаръци за рождените дни и Коледа. Но като цяло той остана отдалечена фигура в живота на Елизабет до голяма степен подобно на баща й.

Елизабет беше осемгодишна, когато Магнъс се премести в Ню Йорк, за да основе хедж фонд. През този период той непрекъснато беше зает. По време на редките пътувания, които предприемаше до Лондон, все не му оставаше време да стигне до Съмърсет. Елизабет, която и бездруго го познаваше съвсем бегло, почти не забелязваше отсъствието му от живота й. Всичко това се промени в годината, когато навърши шестнайсет — годината преди пристигането на Кейтлин в Алдрингам.

През онова лято както обикновено семейството прекарваше ваканцията си във вила „Реджина“, елегантната каменна вила на фамилията Мелвил на брега на езерото Комо. Разположено в Северна Италия, в област Ломбардия, то се намираше на по-малко от час от Милано и само на няколко мига от Швейцария, което обясняваше тучните зелени планини, издигащи се направо от ръба на водата, и гледката на заснежени алпийски върхове в далечината. Истинска идилия.

Същото лято обаче Елизабет изобщо не си прекарваше идилично. Още на третия ден й доскуча. Майка й и сестра й уплътняваха времето си със слънчеви бани и пазаруване — нито едно от двете не привличаше Елизабет, а баща й почти непрекъснато разговаряше по телефона по работа. Чичо й Пиърс, който обикновено беше неин съюзник, бе останал в Англия да се грижи за Роузалинд, която се възстановяваше от някакво падане. Елизабет се чувстваше като в капан и нямаше търпение двете седмици да приключат.

През онзи ден тя се събуди от своята riposo^[2] преди останалите в къщата. Облече си една лека лятна рокля и излезе на балкона. Задушната жега на августовския следобед бе заменена от хладината на ранната привечер — идеално време за скитане из околността.

Елизабет успя да се промъкне, без да обезпокои никого, и се отправи навън. Веднага се почувства по-добре. Подобно на повечето изключителни имоти, които обграждаха езерото Комо, вила „Реджина“ се отличаваше с очарователни градини, простиращи се надолу към брега в поредица от тераси. Тя премина покрай маслиновите, цитрусовите и кипарисовите дървета и закрачи надолу по извиващата се калдъръмена пътека. Импулсивно продължи през хладните влажни подземни тунели, които водеха до пристанището, където бяха завързани платноходките и моторните лодки на семейство Мелвил. Отиде до края на кея и седна, провеси краката си от ръба и ги потопи в хладната вода. Затвори очи и с удоволствие се заслуша в ритмичния звук от плискането на езерото в големите каменни стени, ограждащи вилата.

Беше толкова погълната от мислите си, че не усети приближаващата се към нея фигура, докато не чу проскърцването на дъските под тежестта на новодошлия. Тя се обърна, очаквайки да види баща си. Вместо него обаче видя един висок, привлекателен мъж, около четиридесет и няколко годишен.

— Здравей, Лизи — рече той с фамилиарност, която я изуми. Мъжът забеляза объркването й и се усмихна. — Не се безпокой и аз едва те познах — не подозирах, че си пораснала толкова! Аз съм чичо Магнъс. — Подаде й ръка и й помогна да се изправи. Когато тя стана и той успя да огледа в цял ръст шестнайсетгодишното момиче, чиято новоразвита фигура се открояваше под тънката тензухена рокля, нещо в изражението му се промени. — Макар че май ще е по-добре без „чичо“.

Елизабет усети как лошото й настроение се изпарява. Най-после ваканцията й започваше да се подобрява.

 

 

Магнъс бе решил да дойде на езерото Комо съвсем ненадейно, както й сподели, докато вървяха обратно към вилата. Той тъкмо се отърсваше от тежкия си развод и бившата му жена бе завела децата в къщата им в Саутхемптън за лятото. Беше му се прищяло да отдели малко време за себе си и когато Уилям го покани да им гостува в Италия за около седмица, идеята му се стори като точното лекарство, от което се нуждаеше.

Елизабет слушаше внимателно всичко, което й казваше той. Досега, преди това лято, не бе проявявала интерес към противоположния пол. В „Грейкорт“ й се носеше славата на ледена кралица — студена, сериозна… очевидно фригидна. Само така отблъснатите ухажори можеха да оправдаят отказите й. Но тя просто не се интересуваше от ученици, които единствено гледаха как да се напият и да си легнат с първото срещнато момиче. Магнъс Бъргман изобщо не приличаше на тях. Той беше умен, изискан и — натрупал лично състояние от милиард и половина долара — изключително преуспял. Беше човек, когото Елизабет можеше да уважава. Фактът, че е на четирийсет и четири години, въобще не я смущаваше.

През следващите няколко дни Елизабет се стремеше да прекарва възможно най-много време насаме с Магнъс. Не беше трудно. И двамата обичаха природата, затова през деня изоставяха останалите, които хващаха тен край басейна, и ходеха на езерото да карат сърф или водни ски. Вечерите в Комо не бяха нищо особено, тъй като почти липсваше нощен живот. Затова след задължителната тричасова вечеря те се оттегляха в стаята за билярд или в кабинета и оставаха да разговарят до късно през нощта. Чудесното разбирателство между тях не остана незабелязано от околните, но никой не намери нищо притеснително в това. Елизабет по начало беше зряла за годините си, а Магнъс можеше да й е баща. Изобщо не им хрумна, че е възможно да има нещо друго в отношенията им.

Елизабет културно изчака Магнъс да направи първата стъпка. Но дните се нижеха и когато нищо не се случи, тя започна да става нетърпелива. Дали не бе разбрала правилно сигналите? Беше сигурна, че той я харесва. С наближаването на края на ваканцията разбра, че ако не предприеме някакви действия, нищо няма да се случи.

 

 

Беше последният ден от ваканцията. Без съмнение Магнъс и Елизабет щяха да прекарат деня заедно. По предложение на Елизабет те излязоха с лодката рано, когато беше най-доброто време за разходка по езерото. Отплаваха към град Менаджио и цяла сутрин се разхождаха из планината и се любуваха на живописните села, разпръснати край пътеките. Към пладне ослепителното слънце вече бе високо в небето. Те откриха сенчесто място под листатите клони на една гигантска секвоя, където си направиха пикник с храната, която бе донесла Елизабет — домашно приготвен салам, полента^[3], овче сирене и идеално узрели домати, отглеждани в имението, придружени от бутилка обикновено червено вино, характерно за областта Ломбардия.

Когато се върнаха на лодката, на никого не му се тръгваше към вилата, сякаш разбираха, че така ще сложат край на ваканцията. Затова отплаваха към един пуст залив, където закотвиха лодката и отидоха да поплуват, за да се освежат след сутрешната екскурзия.

Магнъс пръв излезе от водата. Елизабет наблюдаваше как се покачи върху палубата и мускулите на силните му ръце се очертаха под тежестта на тялото. Тя остана във водата още малко, доволна от погледите, които й отправяше той от мястото си на палубата, където се сушеше. Момичето плуваше по гръб напред и обратно към лодката. Знаеше отлично, че през бистрата вода бронзовото й тяло изглежда прекрасно. Тя се гмурна към дълбините на езерото. Най-сетне се показа на повърхността, като отметна мократа коса от лицето си и без усилие се задържа над водата, махайки със силните си крака. С удоволствие забеляза, че той все още я гледа.

Накрая, когато реши, че е показала достатъчно, Елизабет се издигна грациозно от водата.

— Леле, Лизи, откъде тази енергия? — пошегува се Магнъс, докато тя се сушеше с хавлията. — Изтощих се само докато те гледах.

— Трябва да си поддържам фигурата — отвърна, умишлено привличайки вниманието му към стройното си тяло. Той преглътна мъчително и извърна поглед.

По взаимно съгласие решиха да се поизлежават на слънце, докато изсъхнат. Магнъс се изтегна върху плажната си кърпа, засенчил с една ръка очите си от блясъка на следобедното слънце, отразяващо се от водата. Елизабет се настани до него.

Лежаха така мълчаливо. Тишината се нарушаваше единствено от смеховете, които долитаха от другите лодки, кръстосващи езерото. След малко Елизабет се търкулна на една страна, подпря се на лакът и се загледа в Магнъс. Очите му все още бяха затворени. Реши да действа — сега или никога… След като се поколеба за миг, тя се протегна и прокара пръсти по средата на стомаха му. Допирът й беше лек като перце, почти като въпрос. Изчака за момент, за да види дали той ще се обърне, дали ще й даде знак да спре. Но той не направи нищо. Стоеше напълно неподвижен, сякаш не бе почувствал абсолютно нищо.

Добила вече по-голяма смелост, тя повтори действието, движейки леко пръстите си нагоре-надолу по твърдия му корем. Чу как дишането му стана по-тежко. Бавно, преднамерено, палецът й описа кръг около пъпа му — един, после втори, след което дръзко последва линията изрусели от слънцето косми, спускаща се надолу към банските му.

Когато стигна до ластика, тя направи мъчителна пауза, след което притисна топлата плът, за да позволи на ръката си да се мушне отдолу. Той нададе лека въздишка на задоволство, почти като сподавен стон. И двамата го чуха и замръзнаха. Постояха така за момент, без никой от тях да помръдне. Чуваше се само дишането им и шума от вълничките, които нежно се плискаха в ръба на лодката. Елизабет разбра, че трябва да направи нещо, и то бързо, ако не иска моментът да отлети. Затова се наведе над него и го целуна по устата.

В целувката й нямаше нищо платонично и тя се постара да му го покаже — за да бъде желанието й правилно изтълкувано. Дори да се изложеше, щеше да си струва, макар и само за да разбере как се е почувствал той.

Но рискът й си заслужаваше. Защото Магнъс отвърна на целувката й. Той се протегна и я придърпа върху себе си. После устните му умело разтвориха нейните, езикът му се задвижи нежно, проучващо срещу нейния. Не я целуваха за пръв път, но дотук този беше най-хубавият. Целувка — цяло преживяване.

Те се претърколиха върху плажната хавлия със сключени, затоплени от слънцето крайници. По някое време Елизабет почувства как горнището на банския й се свлече. Не че имаше някакво значение. С тези бански те на практика си бяха голи. Щеше да е невъзможно за Магнъс да се преструва, че не е заинтересован. Тя бе прекарала последните десет дни, представяйки си този момент, и сега нямаше търпение да довърши нещата докрай. Захвана с пръсти двете страни на долнището си, готова да го изхлузи. Но преди да успее, той се протегна, сграбчи китките й и я спря.

— Недей — каза.

Отдръпна се от нея и се надигна рязко. Тя остана да лежи на хавлията, без да е сигурна какво става. Трябваха му няколко секунди, за да се окопити, след което се обърна и я погледна.

— Господи, Елизабет, съжалявам.

— Недей — тя му се усмихна широко. — Забавно ми беше.

Той се позасмя.

— Знам — рече, като прекара ръка през косата си. — И на мен. Обаче… ами ти си дете, а аз съм на четирийсет и четири. Не искам да се възползвам от теб.

— Няма да е така. — Беше искрена. Мисълта да прави секс за пръв път не я плашеше. Щом си наумеше нещо, не беше от онези, които се отказваха и после съжаляваха.

Той се усмихна накриво, преди отново да стане сериозен.

— Сега го казваш, но не ми се ще по-късно да съжаляваш. — Магнъс направи пауза. — Твърде много ме е грижа за теб, Лизи.

Тя го гледа дълго, докато осмисли думите му. Изведнъж се почувства много гола и много млада. Тогава се изправи и трескаво започна да търси тениската си, която бе захвърлила по-рано.

— Добре — заяви тя, опитвайки се да прозвучи така, сякаш нищо кой знае какво не е станало. — Разбирам. Вероятно си прав — равнодушно отметна косата си назад. — Да се връщаме на брега.

Магнъс отвори уста, като че ли искаше да каже още нещо. Но после размисли.

— Разбира се — рече след малко. — Да тръгваме.

 

 

Елизабет с гордост си спомняше начина, по който постъпи през онзи ден. След като се облече, протегна ръце към Магнъс, за да й помогне да се изправи. След това с изненадващо неутрален глас предложи да спрат в Беладжио за gelati^[4], преди да се върнат във вила „Реджина“.

Тя успя да запази присъствие на духа до следващата сутрин, когато се разделиха на летището. Чак в самолета по пътя към Англия призна пред себе си унижението, което бе изпитала. След като в продължение на години й казваха колко е зряла за възрастта си, сега някой твърдеше обратното. Макар да беше много по-интелигентна от връстниците си, явно имаше още много да учи, преди наистина да стане жена. И тя бе решена да направи нещо по въпроса.

Елизабет се зае да си намери подходящ партньор, който да я лиши от така гнетящата я девственост, със същата спокойна логика, която прилагаше в решаването на задачи по физика. Разбираше, че няма да е добра идея да избира сред момчетата в училище, защото „Грейкорт“ беше място на кръвосмешенията. На когото и да се спреше, той щеше да се е похвалил, че е забил непреклонната наследница Мелвил, още преди да има време да си обуе бикините. Не — имаше нужда от човек, който цени дискретността толкова, колкото и тя.

Джилс Бътлър, училищният треньор по тенис, беше очевидното решение. Той беше на трийсет — най-сексапилният член на факултета. Всяка година поне дузина ученички се опитваха да го прелъстят и не успяваха. Не че той не бе изкушен, но преспиването с ученичка си беше сериозно нарушение. Затова се придържаше към отегчените домакини, на които преподаваше уроци през уикендите. Но тенисистът не подозираше за способностите на Елизабет Мелвил. Щом веднъж си наумеше нещо, тя винаги получаваше, каквото иска.

Не беше трудно да го съблазни. Понеже бе капитан на отбора по тенис, Елизабет лесно успя да си уреди среща в стаята му, за да обсъдят датите за състезанията през срока. Докато беше там, тя се оплака от разтегнато сухожилие в десния прасец. Ако ставаше въпрос за друго момиче, Джилс щеше да е по-предпазлив към преглеждането на травма в личните си покои. Но разумната и заслужаваща доверие Елизабет бе последният човек, от когото се очакваше да се държи непристойно.

— Няма оток — отбеляза той, докато хладните му ръце обхождаха долната част на крака й. Треньорът беше толкова зает в търсене на проблема, че отначало не забеляза как тя изви стъпалото си, заравяйки го все по-дълбоко в скута му, след което започна нежно да масажира слабините му с пръсти…

Той замръзна.

— Елизабет! — Звучеше шокиран, дори разгневен. Но, както забеляза тя, Джилс все още държеше прасеца й и не правеше никакво усилие да отмести стъпалото, което продължаваше да действа в областта на надигащия му се пенис.

Елизабет бавно измъкна крака си от хватката му, стана и тръгна към вратата, където завъртя резето. Когато се обърна, той вече събличаше ризата си.

 

 

Първият й път се получи изненадващо лесно. Дори успя да изпита лек оргазъм, макар изобщо да не можеше да се сравнява с онова, което постигаше сама под завивките в стаята си.

С напредването на учебната година те се срещаха поне два пъти седмично в стаята му. Малкият му сгъваем креват се превърна в арена на сексуалното обучение на Елизабет. Както винаги, тя гореше от желание да се учи. Но към Коледа Джилс започна да се държи все по-обсебващо, а на нея взе да й доскучава.

— Не знам как ще издържа цял месец без теб — измърмори той, докато лежаха заедно вечерта преди началото на празниците. Пръстите му преминаха по голия й гръб и тя едва се овладя да не потръпне.

По-късно вечерта Джилс й подари красиво опакован коледен подарък, който Елизабет дори не взе със себе си на следващия ден, когато си тръгна от „Грейкорт“. Нито пък си направи труда да отвърне на все по-неистовите му обаждания до Алдрингам по време на ваканцията. Когато се върна в училище през януари, тя му каза нежно, но твърдо, че връзката им е приключила.

Джилс беше съкрушен. За разлика от Елизабет. Тя вече бе хвърлила око на най-новия служител на „Грейкорт“, много по-сдържания помощник-учител по история, Тристан Фоксуърт. Той току-що бе завършил в Бристъл и преподаваше само временно, докато преследваше кариера в професионалния крикет. Елизабет подозираше, че учителят се среща и с други момичета, но не й пукаше особено. Не беше влюбена в него и нямаше желание за някаква изключителна връзка.

След Тристан имаше други. Никой не беше от съществена важност.

Не бе виждала Магнъс от онзи унизителен ден в Италия преди повече от година. Сега, с новопридобития си опит, тя беше готова да довършат онова, което бяха започнали тогава.

 

 

След като се примири с мисълта, че няма да се види с баща си за вечеря, Елизабет прекара известно време в четене във всекидневната на първия етаж на „Итън Скуеър“. Когато чу старинният часовник да удря единайсет, остави настрана учебника си по физика, напусна къщата и се отправи към „Белгрейв Роуд“, където лесно хвана такси до „Брук стрийт“.

Щом пристигна в хотел „Кларидж“, тя провери на рецепцията — Магнъс още не се бе прибрал. Остави му съобщение да отиде в бара, щом се върне. Беше преполовила коняка си, когато Магнъс се появи. И да бе изненадан да я види, не го показа.

— Имаш късмет, че баща ти не се върна с мен — отбеляза той, докато чакаха асансьора.

Елизабет го погледна хладно.

— Всъщност мисля, че ти извади късмет. Все пак татко щеше най-вероятно да хвърли вината върху отговорния възрастен, не си ли съгласен?

Магнъс все още се смееше на думите й, когато вратите на асансьора се затвориха.

 

 

На следващата сутрин в хотела Елизабет се събуди рано. След като си взе бърз душ, момичето остави Магнъс да спи и се запъти към „Итън Скуеър“. Баща й още не беше станал. Тя му написа кратка бележка, в която му обясни, че трябва веднага да се връща в „Грейкорт“ и че ще му се обади през седмицата, за да поговорят.

Така и не си направи този труд. Приеха я в „Кеймбридж“ и без ценния принос на Уилям. Нямаше никакво значение. След трите безупречни интервюта тя беше уверена, че мястото в университета й е вързано в кърпа.

 

 

През цялото това време Елизабет напълно бе забравила за Елиът и Кейтлин. Но на следващия ден, докато проверяваше продажбата на билети за Снежния бал, тя забеляза името на Елиът, а в съседната колона с надпис „гост“ — името на Кейтлин.

Елизабет се облегна назад и се замисли. След последния разговор с Кейтлин инстинктът й подсказваше да не се меси. Но въпреки това изпитваше известна отговорност към природената си сестра. Може би трябваше да направи по-голямо усилие, за да влее малко разум в главата й.

Най-накрая реши, че ще намине през стаята й, ще й предложи да отидат заедно да купят роклята й за бала. Когато излезеха, можеше да подхване отново темата за Елиът.