Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (48)

Четиридесет и шеста глава

Елизабет рядко изпитваше притеснение. Но щом пристигна на първото модно ревю на „Мелвил“ от назначаването на Кейтлин като главен дизайнер, тя почувства напрежение в раменете и разбъркване в стомаха си, които я изненадаха. Очакваше едва ли не никой да не се появи тази вечер.

Преди месец бе поискала от пиар отдела да й дадат последните данни за посещаемостта на ревюто — и с ужас установи, че на почти половината от поканите са получили отказ. Двайсет процента от поканените изобщо не си бяха дали труда да отговорят. Тя се втурна на горния етаж, за да се види с Шантал, асистентката на пиар директора.

— Какво става, по дяволите? — Елизабет тръсна списъка върху бюрото на Шантал. — Защо никой няма да дойде?

Шантал обясни с треперещ глас:

— Нашето ревю започва в седем и половина вечерта. Преди него е ревюто на Стела Макартни в „Уест Енд“. Така че повечето хора ще предпочетат да останат там, вместо да се отправят насам към Източен Лондон. — Момичето се поколеба. — Явно не смятат, че си струва усилието заради „Мелвил“.

Това беше катастрофа. Какъв бе смисълът от чудотворната трансформация на „Мелвил“, ако нямаше кой да я види?

— Шантал, би ли ми направила услуга? — гласът на Елизабет бе станал по-мек, понеже имаше нужда да привлече момичето на своя страна. — Намери номерата на обувките и любимите цветове на всеки влиятелен моден редактор в Ню Йорк, Лондон, Париж и Милано. Ще намеря начин да накарам всички да дойдат.

На следващия ден Елизабет изпрати трийсет чифта от новосъздадения от Кейтлин модел обувки „Джулиет“ — сладки ниски обувки тип „балетни пантофки“ от най-мека сребриста или златиста кожа, украсени с пайети, които можеха да се свиват и да образуват кесия с шнур. Бяха и весели, и практични, затова Елизабет сметна, че те показват една по-новаторска страна на „Мелвил“ и са добър пример за вида на новата им колекция. На следващата сутрин телефонът загря от обаждания на редактори, които бяха променили решението си и сега искаха да присъстват на ревюто. Планът на Елизабет бе проработил, точно както бе станало в случая със съпругата на Ямамото преди години.

Разбира се, проблемите не свършиха с това. По закона на Мърфи, когато се събуди сутринта, тя видя, че столицата е сполетяна от снежна буря. С напредването на деня красивите снежинки се превърнаха в сива киша и Елизабет цял следобед се взираше отчаяно в навъсеното небе, чудейки се дали времето ще откаже модните експерти от намерението им да посетят ревюто довечера. Не им помагаше и фактът, че Кейтлин бе решила да проведе ревюто чак в „Бърмъндзи“^[1], без да се съобрази с атмосферните условия.

Но сега, когато Коул зави по пътя, тя видя, че няма причина за тревоги. Цяла редица от бентлита и ягуари се виеше в очакване колите да бъдат паркирани. Друга върволица черни таксита оставяха пред входа изтупани журналисти.

Коул я погледна.

— Доволна ли си? — Той бе най-потърпевш от напрежението й през изминалите няколко дни.

Тя се усмихна глуповато.

— Отдъхнах си.

Един портиер с огромен чадър се втурна да отвори вратата на колата. Елизабет пъргаво прескочи една кишава локва, като отново се запита защо си е сложила отворени сандали в такава вечер. Със сигурност щеше да ги съсипе. Тя опипа с ръка идеално правата си руса коса — слава богу поне, че не бе склонна да се начупва при влага.

Коул подхвърли ключовете на колата към служителя и отиде при жена си. Пое ръката й.

— Хайде, да влизаме.

Елизабет погледна съпруга си и почувства внезапен прилив на гордост. Той винаги изглеждаше добре, но тази вечер беше великолепен, широките му рамене без затруднение изпълваха вечерното му сако. Напоследък му се бе наложило да изтърпи много. Веднъж само да свършеше това, тя щеше най-после да насочи вниманието си отново към него.

Само всичко да мине добре…

Нямаше причина за обратното. Семейството се бе обединило около това събитие и всички бяха тук, очаквайки вечерта да бъде белязана от успех. Е, всички, освен Амбър. Елизабет чувстваше известна вина. Отсъствието на Амбър отчасти се дължеше на нея. Телефонният им разговор можеше да мине и по-добре. Но тя бе толкова разочарована от онези снимки на сестричката си във вестниците, че бе изгубила самообладание.

Щом се успокои, съжали за караницата им. В желанието си да поправи постъпката си реши, че най-добре ще засвидетелства подкрепата си, като покани Амбър да дефилира в тазвечерното ревю. Този път обаче накара Кейтлин да й се обади, понеже беше по-малко вероятно двете да се скарат. Въпреки това Амбър твърдоглаво отказа, заявявайки, че е напълно способна и сама да си намери работа и няма нужда от благодеянията им.

— Все още е сърдита — предположи Кейтлин. — Дай й няколко седмици и пак ще опитаме.

Елизабет се съгласи. Колкото и да им беше трудно, Амбър бе възрастен човек и те не можеха да й налагат решенията си. Сега, след като зае мястото си на първия ред, тя се отърси от тревогите за непокорната си сестра и се замисли за Кейтлин, която точно в този момент навярно се тресеше от нерви.

 

 

Зад кулисите Кейтлин за щастие бе прекалено заета, за да има време за притеснения. Оставаха едва няколко минути до началото и тя оглеждаше моделите за последен път.

— Объркали сте горните части на тоалетите си — каза тя на две от момичетата и застана до тях, докато си ги разменят, след което се обърна към друг модел: — Запомни, че трябва да стигнеш до края на подиума, да спреш за няколко секунди и после да свалиш сакото.

Преди малко бе надникнала към публиката — залата с размерите на стадион почти се бе напълнила. Кейтлин разбираше, че тази вечер нейната репутация бе заложена на карта. „Мелвил“ обикновено не провеждаха ревюта в такъв мащаб. За пръв път бяха наели елитни топмодели и бяха поканили каймака на модния свят. Тя дори бе имала намерение да наеме един от най-търсените продуценти в модната индустрия, който да организира ревюто, но накрая реши сама да се заеме с тази работа. Идеите за цялостната визия бяха нейни, не искаше да се доверява на чужд човек.

Трябваше да избира от цял списък с подходящи места за провеждането на събитието. Сред тях бяха обичайните: хотели, музеи… но не хареса никое. Не й се щеше да показва колекцията си в някоя от обичайните минималистични бели зали. Проектите й бяха за Лондон и тя искаше мястото да отразява тази идея. Затова намери изоставен склад в бохемския квартал „Бърмъндзи“.

— Защо, по дяволите, избра да го проведеш там? — попита я Елизабет, щом научи решението й. Но още щом влезе в сградата, която някога бе склад за подправки и чай от Далечния Изток, Кейтлин разбра, че мястото е идеално. То съдържаше онова историческо усещане, което търсеше тя — огромни сводести тавани и чугунени колони. С тези характеристики нямаше да се наложи да мисли за допълнителна украса. Беше лесно да се наемат и монтират подиумът, местата за сядане и осветлението. И бяха готови.

 

 

Сега беше време дрехите, които бе създала, да говорят за себе си. Знаеше, че Уилям, Елизабет и другите от семейството са в публиката и й стискат палци. Също и Люсиен. Този следобед й бе изпратил букет с пожелание за успех. Букетът беше в бяло — бели рози, лилии, фрезии и гербери: семпъл, елегантен. Напълно в стила на Люсиен. Ако всичко минеше добре тази вечер, тя си обеща най-после да го представи на Уилям.

Осветлението намаля. И в този момент Кейтлин забрави за Люсиен, за баща си и за всички останали. Адреналинът препусна по вените й. Това беше дългоочакваният момент.

 

 

В салона въздухът трептеше от вълнение. Енергията около последната колекция на „Мелвил“ бе започнала да се натрупва още преди началото на Лондонската седмица на модата. Когато журналистите, известните личности и модните коментатори заеха местата си, те започнаха да бъбрят и клюкарстват в очакване на шоуто.

Обикновено ревютата на „Мелвил“ бяха нещо като гробището на модната индустрия. Но през последните две седмици бе станало ясно, че английската модна къща търпи вълнуващи промени. Подаръците преди ревюто бяха привлекли интереса на всички. След което от офиса на „Албермарл стрийт“ започнаха да се процеждат слухове — повечето стратегически разпространени от Елизабет — за интересен обрат в компанията „Нещо става в Мелвил…“.

Сега пресата и купувачите тръпнеха в очакване да разберат дали цялата врява си е заслужавала вниманието.

За да установи настроението, Кейтлин бе подбрала увертюрата към операта на Хенри Пърсел „Кралицата фея“. Щом въздухът се изпълни от триумфалните звуци на струни, тромпети и обои, всички утихнаха. Тогава тържествената барокова класика бе придружена от енергичен хип-хоп ритъм, който загърмя от тонколоните — великолепна комбинация от класическа и съвременна музика, която един приятел от музикалния бизнес бе съчетал специално за Кейтлин.

Ярък бял лъч светлина огря подиума, по който закрачи моделът Сапфайър Клинт. Пристегната в прилепнал корсет в тъмнопурпурно и обута в прилепнали по краката й бричове от черна кожа, съчетани с ръкавици за езда, тя изглеждаше като съвременна бандитка. Изплющя с камшика си срещу публиката, докато дефилираше наперено с високите си сексапилни ботуши.

— Това е фантастично! — прошепна представител на „Харви Никълс“ на стоящата до него модна редакторка на „Ин Стайл“, но тя бе прекалено заета да си записва детайлите на тоалета, за да подкрепи гласно мнението му.

Публиката ахкаше от възторг и аплодираше, докато по подиума минаваха момиче след момиче, изглеждащи изключително сензационно — с намачкани кадифени сака, сатенени блузи с една презрамка през врата и елегантни вечерни рокли, ушити от катове стелеща се дантела. Колекцията беше оригинална, модерна и чувствена — думи, които преди никой никога не бе асоциирал с „Мелвил“.

 

 

— Дрехите бяха разкошни! — изпадна във възторг модната кореспондентка на „Таймс“, докато диктуваше по телефона материала си след ревюто. — Беше като историческа сцена, разиграваща се в съвремието.

— Не съм виждал нещо по-вълнуващо, откакто Том Форд пое „Гучи“ — бе чут да коментира многократно редакторът на „Уименс Уеър Дейли“.

 

 

Тържеството след събитието се състоя сред елегантната обстановка на клуб „Анабелс“ на „Бъркли Скуеър“. Мястото избра Уилям в желанието си да напомни за разцвета на компанията през шейсетте и седемдесетте. Когато семейство Мелвил пристигнаха в частния клуб, журналисти, фотографи и снимачни екипи се надпреварваха да ги разпитват за новия облик на компанията. Естествено, Кейтлин бе във фокуса на вниманието им. След ревюто тя се бе преоблякла във вдъхновена от бароковата ера рокля от тъмночервено кадифе, допълнена от стегнат корсет и разкроена пола, украсена в бюста и по ръкавите със старинна дантела. Декадентският й тоалет перфектно улавяше настроението на колекцията и всички се натискаха да я снимат.

Уилям пристъпи напред и постави ръка на раменете й.

— Това, което видяхте тази вечер, е нашата първа стъпка, с която искаме да покажем на света, че „Мелвил“ все още си е същата страхотна компания, каквато винаги е била. И искам да ви запозная с човека, отговорен за този успех — моята чудесна, талантлива дъщеря Кейтлин.

 

 

Елизабет стоеше встрани и гледаше, чудейки се защо не се чувства по-щастлива. Уж тъкмо това искаше — бляскав старт, от който марката се нуждаеше толкова отчаяно. Но и тя беше човек и й бе трудно да гледа как Кейтлин обира всички лаври. Особено след като си даваше сметка, че тази вечер никога нямаше да се осъществи, ако не бяха нейните усилия.

Към полунощ пиар екипът донесе в „Анабелс“ първите броеве на сутрешната преса. Страниците за бизнес и мода започваха с едно и също заглавие: „Отбор от баща и дъщеря вдъхва живот на «Мелвил»“, придружено отдолу от снимката, на която Уилям е прегърнал Кейтлин. В погледа му се четеше гордост, с каквато Елизабет винаги бе мечтала баща й да погледне нея.

Застанал до Елизабет, Пиърс сияеше.

— Не е ли прекрасно? Баща ти е толкова доволен от всичко, което прави Кейтлин.

Елизабет се усмихна автоматично в отговор. Толкова се стараеше да изглежда доволна заради Кейтлин, че не забеляза преценяващия поглед, който й отправи Пиърс.

 

 

Коул не бе сигурен какво става с Елизабет. Преди малко тя беше в такова добро настроение, а сега изведнъж бе станала сприхава и унила, настояваше веднага да си тръгнат.

— Но още не съм имал възможността да поговоря с баща ти — възпротиви се Коул.

— Е, тогава върви да го сториш — тросна му се тя. — Ще те изчакам отвън.

Коул се досети, че жена му очаква от него да я последва, но той нямаше намерение да тръгне, без поне да е поздравил Уилям. Знаеше колко лесно се засягаше тъстът му.

Откри изпълнителния директор на „Мелвил“ заобиколен от група директори от компанията. Отне му известно време, но накрая успя да остане насаме с него. Изказа дежурните реплики относно подобрения му вид.

— Как се чувстваш отново в трудовите редици?

— Добре — отвърна леко отбранително Уилям. Той винаги се отнасяше с известна предпазливост към своя динамичен, успешен зет. — Честно казано, не знам още колко щях да издържа да стоя вкъщи — добави. — Изабел започна да ме побърква!

Коул се усмихна.

— Определено се връщаш в много вълнуващ за компанията момент — отбеляза щедро, доволен да поласкае егото на Уилям. Огледа се из стаята. — Тази вечер със сигурност бе голям успех за „Мелвил“.

Уилям видимо си отдъхна.

— Да — съгласи се той. — Никога не съм се съмнявал в успеха на ревюто. Но то надмина дори моите очаквания. — Настъпи пауза и двамата мъже отпиха от питиетата си. — А как вървят нещата при теб? — попита Уилям.

— Добре — отвърна Коул, повтаряйки думите на Уилям отпреди малко. — Беше… доста напрегнато, откакто се преместихме.

Той се поколеба, чудейки се как да формулира молбата си. Чакаше подходящ момент да помоли Уилям да поговори с Елизабет и да й каже малко да намали темпото. Коул се бе опитал да я накара да се отпусне, да не приема работата толкова сериозно, но не успяваше да достигне до нея. Тя обаче се вслушваше в баща си — може би Уилям щеше да има по-голям успех от него.

За съжаление, преди да успее да каже нещо, Кейтлин дойде забързана, помъкнала гаджето си след себе си.

— Извинявай, че ви прекъсвам — каза тя на Уилям. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха от вълнение. — Но искам да те запозная с един човек.

Коул погледна с неприкрит интерес впечатляващия младеж до нея. С дългата си, разпиляна черна коса и призрачна кожа той създаваше някакво усещане за безплътност. Определено беше артист. Малцина адвокати или счетоводители щяха да си позволят да се облекат така — с черни велурени панталони, разкопчана черна риза и с червен шал край врата. Стилът му беше прекалено женствен за вкуса на Коул.

Коул можеше да си представи какво ще си помисли Уилям за него. От малкото, което знаеше за Кейтлин, тя нямаше да представи приятеля си на баща си, освен ако връзката им вече не бе твърде сериозна. А доколкото познаваше Уилям, той нямаше лесно да даде одобрението си.

Искаше му се да поостане и да види какво ще се случи, но вече трябваше да отиде при Елизабет.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Коул. „И късмет, добави наум, докато се отдалечаваше. Ще ти трябва.“

 

 

Уилям прецени Люсиен с предпазливостта на всеки баща, който се запознава за пръв път с приятеля на дъщеря си. Коул беше прав — французинът беше малко по-алтернативен, отколкото би му харесало. Но Люсиен бе устоял на щателния разпит, отговаряйки на някои доста проучващи въпроси относно работата и произхода си с лекота и искреност, които внушаваха, че няма какво да крие.

— Люсиен има изложба в момента — обади се Кейтлин с притеснен вид, застанала между баща си и гаджето си. Не можеше да прецени как вървят нещата. — Намира се в една чудесна галерия в „Хокстън“.

— О? — Уилям не изглеждаше впечатлен. Не беше много сигурен дали разбира от всички тези фотографски глупости.

Но и да бе забелязал хладното отношение на Уилям, Люсиен не се издаде. Дължеше се на френската му самоувереност — нищо не бе в състояние да го уязви.

— Разбира се, повече от добре дошъл сте да дойдете да я разгледате, когато решите — рече любезно.

Тогава Уилям вдигна поглед и срещна очите на Изабел. Бяха решили да си тръгнат до един часа, а вече минаваше и половина. Той остави питието си на масата.

— Кейтлин, ще трябва да тръгваме вече — заяви. — Идваш ли и ти?

Тя се огледа из стаята. Гостите започваха да се разотиват, но партито все още бе в разгара си. Искаше да се наслади на тази вечер възможно най-дълго.

— Мисля да поостана още малко, ако не възразяваш.

— Да изпратя ли колата да те вземе?

Преди Кейтлин да отговори, Люсиен обгърна покровителствено раменете й с ръка.

— Няма от какво да се притеснявате. Ще се постарая да се прибере в безопасност, сър.

Уилям се вгледа в него за момент и се усмихна едва-едва.

— Е, благодаря ти, Люсиен — каза. — И моля те, отсега нататък ме наричай Уилям.

 

 

Към четири часа сутринта партито почти бе свършило. Кейтлин седеше, свита на един от заоблените кожени дивани, наблюдавайки последните гости. Някаква жена се поклащаше нестабилно по дансинга, а устните й помръдваха в синхрон със старото парче на Мадона; няколко човека от дизайнерския екип се бяха събрали на бара край бутилка текила и шумно обръщаха чашка след чашка. Махнаха на Кейтлин да отиде при тях, но тя се засмя и поклати глава. Наслаждаваше се на естественото си въодушевление от успеха.

Люсиен се приближи до нея.

— Колата чака отпред.

Кейтлин се огледа за последно из стаята.

— Май това беше — изрече със съжаление.

Люсиен протегна ръката си към нея.

— Хайде, chérie.

Помогна й да се изправи и те излязоха навън, хванати под ръка.

От онази вечер в апартамента му, когато му се разкри, най-после всичко между тях вървеше както трябва. Тя му разказа всичко — за смъртта на майка си и как е разбрала за Уилям. Как е напуснала Ирландия и е отишла да живее при Мелвил. Как е чувствала, че мястото й не е в Алдрингам. После за „Грейкорт“ и всичко, което й се бе случило там. За бягството й в Париж и желанието й да започне на чисто, да забрави миналото и семейството си, както и за неуспеха си да го направи.

— Ще ми се да ми беше казала — бяха думите на Люсиен, след като я изслуша. — Щях да проявя по-голямо разбиране.

— Вероятно, но не в това беше смисълът. Предполагам, че… просто не исках да ме съжаляваш.

Той вдигна ръката й към устните си.

— Не мисля, че е възможно някой някога да те съжалява.

Този път бяха решили да я карат по-полека. И сякаш всичко си дойде на мястото. За първи път тя бе способна да се радва на това да са заедно като двойка.

Стигнаха до колата, която щеше да я върне в „Итън Скуеър“, където все още живееше. Шофьорът остана дискретно вътре, докато те се застояха пред вратата. Люсиен се протегна и докосна бузата й.

— Dors bien, ma petite. * — Той наведе глава, целуна я нежно по устните и отвори вратата на колата.

Тя се поколеба, преди да влезе. Тогава отново я сполетя онова усещане, което я бе обзело преди години, когато стояха пред парижката опера — Люсиен беше единственият, мъжът на живота й. Не искаше да го напуска — нито сега, нито никога.

— Люсиен? — рече внезапно.

— Oui, mon amour?

— Знаеш ли, още не съм готова да се прибирам.

Той се учуди.

— Не?

— Не. — После добави някак срамежливо: — Мисля, че искам да се върна с теб, у вас.

Размениха си погледи в безмълвно разбиране. Той се вгледа в нея продължително, преди да каже:

— И аз го искам.

 

 

Уличната лампа хвърляше приглушена светлина в стаята. Те стояха заедно в сумрака, близо един до друг, но без да се докосват. Усещайки колебанието на Люсиен, Кейтлин се обърна с гръб към него и каза:

— Ще ми помогнеш ли с това?

Той бавно развърза корсета й, а пръстите му преминаха по голите й рамене и предизвикаха първите тръпки на желание у нея. После разхлаби връзките на полата й и роклята й се свлече надолу.

Отвън премина една кола и фаровете й осветиха стаята. Кейтлин мярна отражението си в огледалото, което бе окачено на вратата — перлено бяла кожа, подчертана от тъмночервения цвят на бельото й. Тя за пръв път не изпитваше никакъв срам. В огледалото срещна погледа на Люсиен. Той се бе преместил на ръба на леглото, оставяйки я сама сред стаята. Преди щеше да се чувства изложена на показ и уязвима. Но сега изпитваше нещо друго — чувственост и смелост.

Обърна се с лице към него, наслаждавайки се на погледа му, който се движеше по тялото й — тежките гърди и заоблените бедра — и я изпиваше. Щеше да е достатъчно само да се приближи до него, но този път тя не бързаше. Вместо това се пресегна и започна да сваля фибите, които държаха сложната й прическа, при което мастиленочерните къдрици се спуснаха върху раменете й. Когато приключи, тя зае поза с ръце на хълбоците.

— Е, какво мислиш?

— Много добре — усмихна се той. — Но все още си твърде облечена според мен, chérie.

След секунда сутиенът и бикините правеха компания на роклята на пода. Тя се придвижи и застана пред него, вече чисто гола.

— Така по-добре ли е? — попита с тих и дрезгав глас.

По лицето на Люсиен бавно се разля усмивка.

— Много по-добре.

Те дълго се съзерцаваха един друг, без никой от тях да проговори. Тогава Кейтлин започна да докосва гърдите си, масажирайки меката млечнобяла плът в малки кръгове, облиза палеца и показалеца си и разтърка бледорозовите си зърна, които настръхнаха при допира.

— O, c’est bien-j’aime beaucoup ca… — Люсиен беше като омагьосан, шокиран и възхитен от настъпилата у нея промяна. Очите му следяха ръцете й, които се спуснаха по корема й и по-надолу, и още по-надолу… докато тя започна да се докосва между краката и да се милва, възбуждайки се за него.

След малко взе ръката му и я постави на същото място. Люсиен се подчини, хипнотизиран, смаян от промяната, щастлив, че получава удоволствие от нейното удоволствие. Чак когато не бе способен повече да издържа, той се протегна и я притегли върху себе си.

Когато проникна в нея, и двамата бяха близо до кулминацията. И когато след няколко секунди тя най-после настъпи и при двамата с огромни, разтърсващи вълни, Люсиен я притисна здраво, осъзнавайки, че след този миг никога повече нямаше да я пусне.