Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (28)

Двадесет и шеста глава

Една седмица преди откриването на магазина в Токио Елизабет се обади на баща си, за да му докладва как се развиват нещата. Разговорът им беше кратък дори за техните стандарти. Той звучеше разсеяно и след малко тя се отказа от словоизлиянията си.

— Ще дойдеш ли другата седмица? — попита накрая.

— Боя се, че няма да успея — в тона му не пролича и капка извинение. — Прекалено съм зает тук.

Тя остана разочарована, но не и изненадана. Очакваше да отмени идването си.

— Кого ще пратиш на твое място? Чичо Пиърс ли?

— Не. Изпращам Коул.

Елизабет изправи гръб.

— А, ясно. — Инстинктивно прокара ръка през русата си коса. — Кога пристига той? — попита възможно най-небрежно.

След пет минути Елизабет затвори телефона. Излезе от кабинета си, тананикайки си. Чихиро, секретарката й, я погледна изненадано. Елизабет сан обикновено беше в ужасно настроение, след като говореше с баща си. Зачуди се какво по-различно се е случило този път.

 

 

Коул й се обади по-късно през деня.

— Баща ти каза ли ти, че ще ти дойда на проверка? — попита.

— Каза ми — отвърна тя и добави дръзко: — И съм сигурна, че ще останеш впечатлен.

Самоувереният й тон го разсмя, както тя очакваше.

— Да знаеш, че не се впечатлявам лесно — проточи думите си той.

— Готова съм да посрещна предизвикателството.

— Не се и съмнявам.

Коментарът увисна в пространството за момент, сякаш никой от тях не знаеше какво да направи с него.

— Е — Елизабет наруши мълчанието, преди да е станало неловко, — какво друго става из Лондон?

Те поговориха още малко, пускайки по някоя шега. Когато свършиха след около четирийсет минути, и двамата се усмихваха. И двамата очакваха с нетърпение следващия уикенд.

 

 

Следващите седем дни бяха най-напрегнатите и най-вълнуващите в живота на Елизабет. Защото това, което бе създала, надминаваше всяко друго събитие, всяко друго постижение.

Магазинът на „Мелвил“ в Токио се оказа мигновен хит. Елизабет се въздържа от обичайното посрещане с шампанско и хапки за голямото откриване и вместо тях заложи на английската чаена традиция — сандвичи с белени краставици, прясно изпечени кифлички, бита сметана и чайници с английски чай „Туинингс“. Японците останаха очаровани. Възторжените отзиви във всички влиятелни вестници и списания десетократно надвишаваха и най-оптимистичните й предвиждания. Ако търговията продължеше със същото темпо, разходите по отварянето на магазина щяха да се възвърнат след десет месеца.

Беше хубаво, че Коул стана свидетел на успеха й. След всички тези месеци, през които й бе вгорчавал живота, тя се радваше, че най-сетне е показала на какво е способна. Щом първоначалният фурор по откриването на магазина затихна, им се наложи да прекарат известно време заедно.

В нощта на откриването останаха до късно — само двамата, — за да пресметнат приходите и да прегледат още някои изчисления. Когато приключиха, и двамата умираха от глад. Елизабет предложи да отидат до близката izakaya, японския еквивалент на кръчма, където тя често ходеше с управителите на магазина.

— Не мислех, че си падаш по такива места — отбеляза Коул, оглеждайки препълненото заведение. Беше шумно и евтино — и явно бе любимият бар на хората след работа.

— Знам как да се забавлявам, Коул — отвърна Елизабет, доволна, че е успяла да го изненада. Когато сервитьорката дойде, тя си поръча бира — и си заслужи поредния учуден поглед.

Докато пиеха бирата си „Асахи“ и омитаха чиния след чиния с храна, те успяха да си поговорят.

— Как е Катлийн? — попита накрая Елизабет.

— Добре. — Коул направи пауза, за да преглътне последното късче якитори^[1], след което погледна към Елизабет. — Всъщност между нас няма нищо. А и в интерес на истината никога не е имало. Онази вечер след презентацията излязохме само да пийнем като колеги.

Елизабет сви рамене равнодушно.

— Не ми влиза в работата.

Но тайничко беше доволна, че той поиска да я осветли по въпроса. Всъщност тя изтълкува това като зелена светлина. В следващите дни започна да се облича с възможно по-оскъдно облекло. И да се държеше непрофесионално, не й пукаше. Искаше Коул да я забележи. Съзнаваше, че времето му в Токио е ограничено. Ако нещо щеше да се случва, трябваше да стане скоро. А тя не беше от тия, които само се ослушваха бездейно.

Коул я забеляза, и още как. Обратното щеше да е трудно. Напомни си, че работи за баща й — че един ден тя ще ръководи компанията — и не е особено добра идея да се обвързва с нея. Но колкото и да му се искаше да е разумен, Елизабет беше умна, секси и направо му се предлагаше. Да не обръща внимание на оскъдните й дрешки беше едно. А да пренебрегва бясната си ерекция — съвсем друго.

Критичната точка настъпи през последната му вечер в Токио. Работиха до късно в кабинета й, преглеждайки сметките от първите две седмици. Елизабет изу обувките си, облегна се на стола и качи краката си върху бюрото, на няколко сантиметра от работното място на Коул.

— Господи, колко съм уморена — въздъхна тя, като се изтегна театрално в подкрепа на думите си, при което миниатюрната й рокля се вдигна над стегнатите й бедра.

Коул изсумтя, без да вдигне поглед от компютъра си. Разбираше, че това е тактика да привлече вниманието му, и не искаше да се хваща на въдицата. След миг тя кръстоса тънките си глезени. Той хвърли бегъл поглед към перфектния педикюр на ноктите й и неволно го отмести нагоре към дългите й загорели бедра.

Помъчи се да погледне отново екрана пред себе си. След момент осъзна, че няма никаква представа в какво се взира. „Майната му“, помисли си той. Замахна и захлупи капака на лаптопа. Елизабет вдигна поглед стреснато.

— Да се махаме оттук — рече Коул рязко.

Тя го погледна въпросително.

— Права си — продължи той. — И аз съм уморен. По-добре да се върнем в хотела, да се поосвежим и там да продължим работата.

Репликата си я биваше за пред хората. Но и двамата бяха наясно, че върнеха ли се в хотела, едва ли щяха да се сетят да си включат лаптопите. Тя разбра накъде бие и се усмихна широко.

— Да — каза с престорена сериозност. — Сигурна съм, че в хотела ще свършим много повече работа.

Те бързо си събраха нещата и взеха едно такси пред офиса. Пътуването до хотел „Парк Хаят“, където и двамата бяха отседнали, беше кратко. По пътя никой от тях не проговори. За външния наблюдател щяха да изглеждат като двама бизнес колеги, които си поделят таксито. Но не без причина таксиметровият шофьор току поглеждаше назад към тях, сякаш усещаше напрежението помежду им. А и Елизабет издаваше нервността си, като барабанеше нетърпеливо с пръсти по кожения подлакътник.

Най-после стигнаха до хотела. Коул бутна някакви пари на шофьора, без да чака за ресто. Подаде ръка на Елизабет да слезе от колата. Пръстите им се докоснаха и двамата почувстваха електричеството, което премина през тях.

— У вас или у нас? — пошегува се Елизабет, докато чакаха асансьора. Стаите им бяха една до друга.

— Ще се чувствам по-сигурен на моя територия.

— Тогава в моята стая — заяви тя със сладка усмивка.

За нула време пристигнаха на петдесет и втория етаж. Коул промърмори, че отива да се преоблече. Сама в стаята си, Елизабет се вмъкна в коприненото си кимоно и отвори някакво шампанско, като си наля малко в една чаша.

На вратата леко се почука й за своя изненада Елизабет усети пърхане ниско долу в стомаха си. Боже, не бе очаквала да е толкова нервна. Изобщо не приличаше на себе си. Опита се да се вземе в ръце и отиде да отвори на Коул. Той изглеждаше добре, повече като за възрастта си, с дънки и фланела. От свежия му вид си личеше, че си е наплискал лицето с вода.

Коул се бе надявал, че като остане за малко сам, ще успее да се успокои. Но всичко отиде по дяволите в мига, в който зърна Елизабет. Беше свикнал да я вижда облечена като за работа. Дори държанието й през последните няколко дни, когато тя съвсем целенасочено усилваше жегата, не можеше да се мери с това — Елизабет в най-хищния й вид. Тя застана на прага в предизвикателна поза. Със сресаната си златиста коса и късото си черно кимоно изглеждаше като скъпо момиче на повикване. И то много скъпо.

— Дано не възразяваш — обади се тя, наслаждавайки се на начина, по който я бе зяпнал, — но реших да си сложа нещо малко по-удобно.

Той прочисти гърлото си.

— Няма проблем.

Елизабет си позволи една усмивка и тръгна пред него по коридора. След всички тези месеци, през които Коул се бе държал с нея като с боклук, много й се услади да се върне зад кормилото.

— Да ти сипя ли питие? — попита тя, щом стигнаха всекидневната. — Има някакво що-годе свястно шампанско.

Тръгна към барчето, но Коул я изпревари. Тя ахна, щом ръката му се сключи около китката й и той я завъртя с лице към себе си. В черните му очи гореше нетърпение.

— Не искам никакво проклето питие — изръмжа той.

Застанала боса до него, тя изведнъж забеляза колко дребна изглежда пред забележителната му физика. Почувства се неочаквано уязвима. В този момент, притисната към гърдите му, си припомни колко си приличаха двамата. Също като нея и той не обичаше да го командват. След като цял следобед го бе разигравала, сега Коул искаше да си върне контрола.

Още стискаше китката й достатъчно силно, на границата на болката, но тя не се оплакваше. Вече бе толкова близо до нея, че Елизабет почувства дъха му върху лицето си, тялото му беше топло и твърдо. Тя се канеше да премине към действие, но той я изпревари, като дръпна колана на кимоното й и освободи възела. Тя отметна дрехата от раменете си. Материята се плъзна и се свлече в краката й. Елизабет стоеше пред него гола, по миниатюрни черни дантелени бикини. Очите му я огледаха от горе до долу, поглъщайки всеки сантиметър от тялото й, силните крака, стегнатия корем, твърдите гърди, никъде нямаше излишна плът.

— Не е зле — отбеляза той. — Изобщо не е зле.

Елизабет отстъпи назад. В очите й проблесна гняв.

— Какво, по дяволите, означава това… — настръхна тя.

Думите й заглъхнаха, щом той постави силната си длан между краката й. Тя внезапно забрави недоволството си. През тънката материя на бельото Коул усети възбудата й. Елизабет се притисна към дланта му, сякаш за да потвърди констатацията. Бавно, настойчиво, тя започна да се търка в него.

— Ммм — простена той в ухото й, доволен от реакцията й. — Значи ти харесва?

Тя въздъхна тихо в отговор. Видя го, че също се е възбудил, ако съдеше по ерекцията, напираща под твърдия плат на дънките му. Понечи да разкопчае колана му, но той сграбчи китката й и я спря.

— Не още, миличка. — Вече бе стигнал твърде далеч. Ако го докоснеха сега, всичко щеше да свърши за секунди. Така нямаше да я впечатли. Затова коленичи пред нея, обхващайки с палци прашките й, и бавно свали черната дантела надолу по бедрата й. Изчака няколко мъчителни секунди. После доближи устните си към нея. Езикът му започна да се движи напред-назад, отначало нежно, а после по-силно и настойчиво, докато тя застена.

— О, Коул — прошепна Елизабет. — Толкова е хубаво. — Тя зарови ръце в гъстата му тъмна коса и го придърпа по-близо. Почувства как оргазмът й се надига, вълни от приятни малки контракции. Той явно също го бе усетил, защото я бутна назад върху леглото и започна да се съблича. Тя го чакаше, гола и нетърпелива да го приеме при себе си. Когато свали дрехите си, Коул остана изправен пред нея за един дълъг момент, позволявайки й да го огледа подробно. Той имаше прекрасно тяло, стегнато и твърдо; всяка част от него се отличаваше със сериозни мащаби.

Елизабет не можеше повече да чака. Дръпна го върху себе си и обви краката си около кръста му. Коул остана впечатлен от страстта й. Не беше като другите момичета, които лежаха и чакаха мъжът да върши цялата работа. Беше му приятно да бъде с жена, която не се бои да поеме инициативата.

Той започна да се поклаща над нея и тя се поклащаше в синхрон, като при всеки тласък стягаше ръцете си около него; притискаше петите си към задника му и ги забиваше все по-дълбоко, сякаш не можеше да се насити. О, господи… о, господи… не беше способна да разсъждава повече…

Тя извика първа. След няколко секунди се включи и той.

 

 

Когато се събуди на следващата сутрин, Елизабет остана изненадана и леко подразнена да види спящия Коул до себе си. Смяташе, че ще си е тръгнал дискретно и ще се е върнал в стаята си. Вместо това той бе преметнал ръката си върху нея, сякаш не искаше да я пусне.

Тя тихомълком се измъкна изпод него, като внимаваше да не го събуди. Взе душ и се облече възможно най-безшумно. Когато излезе от стаята, той все още спеше. Долу я чакаше колата й. В осем часа вече беше на бюрото си.

След час пристигна Коул. Щом влезе при нея в стаята, Елизабет му хвърли бегъл поглед.

— Добро утро, Коул.

Той явно не забеляза резкия й тон, защото се приближи до бюрото й и приседна върху единия му край. Усмихна й се.

— Хей, не очаквах, че ще ми избягаш така тази сутрин. Какво стана?

Тя го изгледа безизразно.

— Нищо. Имах работа. — Направи пауза. — Всъщност в момента съм доста заета. Искаш ли нещо определено?

— Просто се чудех дали искаш да хапнем някъде довечера? — още не бе схванал настроението й. — Полетът ми е в десет, но можем да излезем по-рано…

— Защо? Да не би да има нещо, което трябва да обсъдим?

Той се намръщи.

— Нищо определено. Просто си мислех, че може да е… хубаво да излезем заедно.

Тя остави писалката си и въздъхна.

— Всичко това заради снощи ли е? — попита без заобикалки.

Коул премигна, объркан от въпроса.

— Предполагам. Просто помислих…

— Помислил си, че съм си тръгнала рано сутринта, защото не мога да приема факта, че сме спали заедно?

Този път Коул не отговори.

Тя му се усмихна ледено.

— Нека тогава ти спестя безпокойството. Снощи беше само секс. Двама души, които бяха привлечени един от друг и направиха най-естественото нещо на света. Сещаш се, като да се почешеш, където те сърби.

— Хей, няма нужда да говориш така!

— Напротив. — Тя се облегна в стола и си личеше, че се забавлява. — Виждаш ли, просто исках да се поразвлека, да се насладя на момента. А този твой опит да ме въвлечеш в това мъчително обсъждане на случката наистина доста съсипва преживяването.

Коул се взира в нея известно време. Личеше си, че едва сдържа гнева си.

— Хубаво — отсече. — Разбирам. Както кажеш, Елизабет. — След тези думи той седна, извади лаптопа си и го включи.

Те работиха безмълвно през останалата част от деня. Вечерта, преди той да тръгне за летището, си взеха кратко, хладно довиждане. Елизабет остана в офиса още един час и после се отправи към хотела.

Чак тогава, сред тишината на апартамента си, в задаващата се поредна самотна вечер, тя се зачуди дали не е направила огромна грешка.