Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и трета глава

Що се отнасяше до работата, Кейтлин реши да приеме съвета на Люсиен. „Успокой се — беше й казал онази вечер в «Хокстън». — Спри да се тревожиш. Вдъхновението ще те сполети тогава, когато най-малко го очакваш.“ Не й допадаше особено идеята да си взема почивка, когато изоставаше толкова много, но след като нищо друго не бе дало резултат, защо да не пробваше и това.

Затова на следващия уикенд, вместо да се отправи към Алдрингам, както възнамеряваше по-рано, тя реши да предприеме туристическа обиколка из забележителностите на Лондон. От Националната галерия до музея „Виктория и Албърт“, после до Лондонската кула — тя поглъщаше гледките, опитвайки се да улови ритъма на града.

В понеделник сутринта се обади на Джес.

— Няма да идвам днес — заяви.

— О? — асистентката й звучеше притеснена. — Всичко наред ли е?

Всъщност Кейтлин прецени, че денят, прекаран далеч от обвиняващите погледи на служителите в отдела, може да й помогне да излезе от творческата си криза. Затова тя се облече топло и замъкна скицника си в „Хайд Парк“. Там седна на една скамейка и успя да постигне нещо, което не бе правила от дълго време — напълно потъна в рисуването си. Преди, в офиса на „Мелвил“, се опитваше да мисли за нова пола или нова рокля. Сега рисуваше впечатления, чувства, настроение, без да се концентрира върху определени дрехи, без да се тревожи дали това е подходящо за колекцията й. Рисуваше заради чистото удоволствие от създаването.

Чак по-късно вечерта, когато се върна на „Итън Скуеър“, започна да разбира колко добре са се получили скиците. Имаше нещо… различно в тях, нещо, което не бе виждала от доста време. Лондон бе успял да й въздейства силно — но по-скоро градът от миналото, преди години. Това беше Лондон на маскените балове, на ловките разбойници, които обираха превзетите джентълмени и съпругите им с пищни бюстове, на пренаселените улици, пълни с вулгарни проститутки, на Нел Гуин[1] и на покварения двор на Чарлз II. Скиците не бяха на дрехи, а представляваха цели картини, битови сцени. Но в тях не можеше да се сбърка величественото присъствие на облеклата, характерни за епохата.

Кейтлин почувства първите тръпки от вълнуващото си откритие.

* * *

Като се върна в „Мелвил“, тя свика целия дизайнерски екип. Докато се настаняваше на една от кроячните маси, ги видя как издърпват столовете си с разочаровани и изтормозени физиономии.

— Знам, че последните няколко месеца не бяха леки — започна.

Няколко човека си размениха многозначителни погледи. Носеха се слухове за съкращаване на персонал. Мислеха си, че затова ги е събрала.

Кейтлин скочи долу от масата и застана пред тях с ръце на хълбоците.

— Е, днес трудният период свършва — обяви твърдо. — За да превърнем облеклата на „Мелвил“ в успешно начинание, трябва да възстановим популярността на марката. Ето как ще го направим.

Думите й привлякоха вниманието им. Хората срещу нея поизправиха гърбове, извадиха дъвките от устите си и се пресегнаха за химикалка и лист, щом тя започна да нахвърля идеите си. Тя им напомни, че в разцвета си „Мелвил“ е била марката на кинозвездите и богатите хора, и искаше отново да привлекат вниманието на каймака на обществото. За тази цел щяха да обединят миналото с настоящето, за да придадат на колекцията чувствен, декадентски вид; скъп и пищен. Кейтлин обобщи намерението си в едно изречение.

— Когато моделите дефилират на подиума, искам ревюто да изглежда като среща между куртизанка от Реставрацията и съвременна прочута знаменитост.

Около нея всички от дизайнерския екип заговориха едновременно.

 

 

Това беше лесната част. След като вече бе посяла семето на идеята, Кейтлин трябваше да се погрижи то да израсте до цяла колекция: от дрехите до обувките, чантите и другите аксесоари. Никога в живота си не бе чувствала такова изтощение и в същото време такъв ентусиазъм. С изключение на помощта на малкия й екип тя измисляше всичко сама. До известна степен така беше най-добре, защото по този начин можеше да контролира целия творчески процес.

Тя се съсредоточи върху оригиналните си рисунки, като предпочете онези, белязани от нотката на съблазън. Щеше да използва тази идея — за изкусителката от висшето общество, антигероинята в историческите романи и филми — като трамплин и после щеше да я превърне в гардероб за чувствената съвременна жена.

Кейтлин черпеше вдъхновението си откъде ли не, гледаше едни и същи стари филми отново и отново, опитвайки се да улови настроението, което искаше да предаде в модното ревю. Сред любимите й филмови адаптации бяха „Заливът на французина“ по Дафни дю Морие и „Вечната Амбър“ по Катлийн Уиндзор. Визуално великолепни, пищните костюми бяха постоянен източник на идеи. Тя се влюби в една пелерина от смарагдово зелено кадифе и я преобрази в разкроено палто с дължина до бедрата, обшито по ръбовете с изкуствена кожа. Превърна една рокля от плат с втъкани златни нишки в сладък официален тоалет, запазвайки драматичното деколте — ниско, широко и падащо над раменете — и вдигайки полата над коляното, така че да се разшири настрани като поличка на балерина.

— Искам да създам корсети — обяви в една късна петъчна вечер пред останалите от дизайнерския екип, които започваха да свикват с внезапните й изблици. — Същински твърди корсети с връзки — онези, които подчертават перфектните женствени извивки.

През уикенда тя постави задача на асистентите си да изгледат филма с Маргарет Локууд „Злата лейди“[2], в който се разказваше за една аристократка, зарязала скуката на благовъзпитания си живот, за да стане разбойничка. Когато в понеделник сутрин служителите пристигнаха и откриха скици на рокля без презрамки от черна кожа, с вталена пола и корсет с връзки, те знаеха точно откъде е дошла идеята.

 

 

На следващото съвещание на управителния съвет из заседателната зала се възцари неловко мълчание, когато Кейтлин раздаде последните си скици. След разочарованието от предишния път никой нямаше големи очаквания. Кейтлин не каза нищо за новите си модели. Реши, че е най-добре да остави работата й да говори за себе си.

Тя се вгледа внимателно в директорите, за да проследи реакцията им. Първоначалното им безразличие се превърна в интерес, последван от развълнувани коментари, докато си разменяха листовете със скици.

Първа се обади Елизабет. Притеснена, че Кейтлин няма да успее да им осигури ревюто, от което се нуждаеше „Мелвил“, тя тайно се бе оглеждала за някой свестен кандидат, който да замести сестра й като главен дизайнер. Сега, слава богу, нямаше да се наложи да тръгва по този път.

— Рисунките са добри — заяви тя. Тъкмо на нещо такова се надяваше — пищна, елитна колекция, драматична и бляскава — истински прелом в досегашния имидж на „Мелвил“. Продължи с неприкрито възхищение: — Имам предвид, че са великолепни. Абсолютно съвършени.

Кейтлин почувства прилив на гордост, примесена с облекчение.

— Разбира се, въздействието не е пълно само от рисунките — побърза да отвърне тя. — Без допира до самите материи е трудно да се съживят дрехите.

Не, не, втурнаха се да я уверяват Елизабет и директорите; те ясно разбираха идеята на колекцията. Може и да не бяха модни експерти, но дори техните нетренирани очи виждаха, че пред тях стои нещо наистина изключително. Царувалите с години бежови и кафяви цветове се заменяха с кърваво червено и абаносово черно; туидът и ленът — с кадифе и дантела; костюмите и трикотажът правеха път на изсулени под талията панталони и пищни рокли.

В продължение на още половин час съветът обсъждаше работата на Кейтлин, след което съвещанието приключи. Елизабет, която бързаше за конферентен разговор, все пак намери време да поздрави сестра си.

— Справяш се страхотно. — Тя стисна окуражаващо рамото на Кейтлин. — Каквото и да те е вдъхновило, гледай да не го изпускаш.

Думите й досущ повтаряха казаното от Мадам преди години, когато учителката й бе разгледала изработките й за финалното ревю. Тогава, както и сега, Кейтлин дължеше благодарности на Люсиен, който я бе насочил в правилната посока.

Като събра скиците си, тя се отправи към работната зала на долния етаж. Щом влезе, асистентите й веднага я наобиколиха. След двучасовото й отсъствие у дизайнерския екип вече бяха изникнали стотици нови въпроси.

— Добре, добре — тя вдигна ръце. — Един по един, ако обичате.

Но тайно се радваше на ентусиазма им. В края на краищата май щеше да се получи.

 

 

Одобряването на проектите й от съвета беше само началото за Кейтлин. Сега следваше да се изработят мострите, да се подберат и да се извикат на проби манекените, както и да се избере подходящото място за провеждане на ревюто. Кейтлин вече бе отхвърлила залата в офиса, понеже искаше събитието да не напомня с нищо на миналото на „Мелвил“. И макар работата да беше безпощадна, тя бе щастлива — защото най-после се почувства така, сякаш е напипала вярната посока.

Но докато професионалният й живот вървеше добре, личният бе крайно объркан както винаги. От онази първа вечер в галерията с Люсиен често се виждаха. Срещаха се веднъж или два пъти в седмицата и излизаха в клубовете и кръчмите на „Къртън Роуд“ и „Олд стрийт“. Но винаги бяха сред много хора и разговорите им никога не включваха нищо лично.

Тази вечер тя най-после го бе накарала да се съгласи да излязат заедно на вечеря — само двамата. Трябваше да се срещнат в „КРУ“, близо до галерията. Щеше да е неофициално късно хапване в бара.

— Няма да мога да остана дълго — подчерта той по телефона, когато се уговаряха. Но дори и малкото време заедно беше някаква крачка напред.

Кейтлин носеше обичайното си работно облекло за офиса — дънки, тениска и оръфани маратонки. В чантата си бе сложила грим и дрехи за преобличане за вечерта. Но сега изведнъж сметна, че не е нужно да си прави труда да се преоблича. И без това напоследък той сякаш изобщо не обръщаше внимание на външния й вид. Тя просто върза косата си на хлабава опашка, после се спря пред огледалото за момент, смутена от нещо. Изведнъж се досети от какво. С вързана коса изглеждаше по-млада — приличаше на момичето, което бе била в „Белвил“. Е, може би връщането на часовника щеше да помогне. Със сигурност нямаше да навреди.

 

 

Три часа по-късно Кейтлин трябваше да приеме, че вечерта няма да се развие според плановете й. В последния момент Люсиен бе отменил вечерята им, като й каза, че е забравил за направена по-рано уговорка да се види с приятели в „Карго“ на „Ривингтън стрийт“.

— Може ли и аз да дойда? — попита тя, все още твърдо решена да се срещнат.

Люсиен отвърна с необвързващото: „Ако искаш“.

Не бе от най-ентусиазираните отговори, но се уговориха все пак да се срещнат там.

„Карго“ беше сред най-модните клубове в Източен Лондон. Беше построен сред железопътните арки на виадукта „Кингсланд“ и привличаше някои от най-добрите диджеи в Европа. Кейтлин за пръв път влизаше там и не бе сигурна, че й допада много. Преди бе ходила с Люсиен в намиращото се наблизо заведение „333“, което доста й харесваше — много приятно и спокойно местенце. А това тук се отличаваше с някаква неловка претенциозност.

Настроението й не се подобри от факта, че „приятелите“, на които Люсиен бе обещал да се видят, включваха Зара, надутата асистентка от галерията. Когато Кейтлин пристигна, момичето вече се бе притиснало в едно сепаре плътно до Люсиен.

— Чудесно е да се срещнем отново, Кейтлин — изрева Зара. Тя положи притежателно ръка върху коляното на Люсиен. — Ще дойдеш ли при нас? Страхотно!

Зара беше там заедно с група приятелки, снобки като нея, облечени в рокли с гол гръб и стискащи ефектни вечерни чантички. Като се огледа, Кейтлин разбра, че е с възможно най-неподходящия тоалет. Дори момичетата, които носеха дънки, ги бяха съчетали с елегантни потници и заострени обувки.

Вечерта се развиваше все по-зле. Зара изглеждаше решена да държи Люсиен до себе си. Не спираше да го завлича да танцуват или да го представя на свои познати, които според нея „умираха да се запознаят“ с него. По-лошото беше, че той сякаш изобщо не възразяваше.

Навалицата в клуба се състоеше основно от мъже, и то изключително напористи. Без Люсиен наоколо Кейтлин представляваше открита мишена. Някой до нея се обади:

— Може ли да ви почерпя едно питие?

Тя вдигна поглед и видя висок, спретнат мъж, който държеше бутилка шампанско „Моет“. Изглеждаше към трийсетгодишен, носеше дънки и елегантна риза, затъкната в колана. Кейтлин предположи, че работи или като консултант, или като банкер.

— Не, благодаря — отказа му любезно. Той я побутна по рамото.

— Хайде де. Само по едно. — Дари я с усмивка, която явно трябваше да мине за съблазнителна. — Не хапя, обещавам.

Барманът се върна с минералната й вода. Тя бързо плати.

— Благодаря отново. — Вдигна бутилката пред очите на нежелания си ухажор. — Но вече ме обслужиха.

Усмивката слезе от лицето му.

— Тъпа кучка — измърмори той, обръщайки й гръб. Колко мило.

Щом тя се върна при останалите от компанията, Люсиен отново бе изчезнал. Както и Зара. Кейтлин не разбираше защо се чувства толкова разочарована. С държанието си той от седмици й намекваше, че не се интересува от нея. Тя просто отказваше да види очевидното. Е, май беше време да сложи край на това. Щом Люсиен не я искаше в живота си, така да бъде.

Грабна якето си и се изниза през страничния вход на клуба… и рязко спря. Дотук с гладкото измъкване. Защото там, застанал сам насред уличката, с наполовина изпушена цигара в ръка, беше Люсиен. Зара не се виждаше наоколо.

Той погледна връхната дреха в ръцете й.

— Пак ли бягаш, Кейтлин? — гласът му беше тих и подигравателен. — Не се застоя много.

Тя настръхна. Сякаш не я бе игнорирал цяла вечер.

— Ами стори ми се, че няма особен смисъл да оставам. Ти беше със Зара и…

— И какво? — прекъсна я. — Приказваме си, това е всичко. А дори да има нещо друго, смяташ ли, че ти влиза в работата? Мисля, че много отдавна си се лишила от правото да ми даваш тон в живота.

Като пристъпи към нея, лицето му внезапно бе осветено от уличното осветление и тя видя в очите му нещо, което не бе очаквала. Гняв. За пръв път бе допуснал да махне маската си на безразличие.

Ти беше тази, която ме изостави — процеди. — Предаде мен, нас. Два пъти. Без причина.

— Не беше без причина — възрази тя.

— Тогава ми кажи — говореше през стиснати зъби. — Кажи ми защо си тръгна?

Настъпи тягостно мълчание. Накрая тя сведе поглед.

— Люсиен, не мога.

В миг гневът му сякаш се изпари. Тогава той поклати глава и в гласа му пролича тъга:

— Така си и мислех.

Смачка цигарата си в стената и си тръгна. От жеста му, който сякаш изрази окончателния край между тях, на Кейтлин й призля. Не можеше да го изгуби отново.

Отвори уста да извика след него. Но думите отказаха да излязат.

 

 

Люсиен скоро се прибра. Апартаментът му в „Шордич“ се намираше само на пет минути от клуба. Като премина покрай нощния пазач, без да каже нито дума, той се качи в асансьора и силно натисна копчето за последния етаж.

Обикновено жилището му беше неговата светая светих. То представляваше част от модерно реконструиран склад и беше просторно, с прозорци от пода до тавана. С елегантните си мебели от тъмна дървесина и бели ленени покривки то пасваше идеално на вкуса на Люсиен. Но тази вечер за първи път обстановката не му помогна да се успокои.

Той отиде до шкафчето с напитките, намери бутилка уиски и си наля голяма чаша. Завъртя я в ръката си и отпи. Чак тогава усети, че всъщност се тресе от ярост. Не бе подозирал, че е способен да изпитва такъв гняв. Мразеше я, задето продължаваше да му въздейства по този начин. Запрати с всички сили стъклената чаша в стената и тя се разби на парчета.

Мамка му! — изруга. Кейтлин, Кейтлин, Кейтлин. Сложи ръце на слепоочията си, сякаш искаше да я изличи от съзнанието си. Защо й трябваше да се връща в живота му сега, когато си мислеше, че най-накрая я е превъзмогнал?

Намери друга чаша, наля си още уиски и се отпусна във фотьойла. Чувстваше се като пълен глупак. По някаква тъпа причина се бе надявал, че този път ще е различно, че тя най-после ще му се довери. Как можеше да греши толкова?

След пет минути и още една чаша прозвуча интеркомът. Той инстинктивно предположи, че е тя. Отначало не помръдна. Просто седеше, за да я накара да чака. Да я накара да разбере раздразнението, което може да изпита човек, изправен пред мълчанието на другия.

Накрая след три вбесяващи иззвънявания той стана.

— Моля те, Люсиен — примоли се тя. — Моля те… пусни ме вътре.

Отвори й, макар да смяташе, че не постъпва правилно.

Докато я чакаше да се качи, крачеше по пода и се опитваше да не мисли, като се концентрира върху тракането на стария товарен асансьор при слизането му надолу към приземния етаж и изкачването му обратно.

Асансьорът пристигна. Той отвори тежката решетка и я видя да стои там, очакваща да бъде поканена вътре. Забеляза, че е плакала, и се помъчи да игнорира сълзите й, напрегнатата й уязвимост.

— Какво правиш тук? — попита грубо.

Тя си пое дълбоко дъх веднъж и после втори път. И тогава произнесе думите, които той бе чакал да чуе от нея толкова дълго време.

— Дойдох, защото искам да ти разкажа всичко.

Бележки

[1] Една от най-ранните английски актриси от XVII век, получила високо признание, дългогодишна любовница на Чарлз II. — Б.пр.

[2] Английски филм от 1945 г. с участието на британската актриса Маргарет Локууд. — Б.пр.