Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (54)

Петдесет и втора глава

Амбър не чувстваше никаква болка. Тя беше щастлива, толкова щастлива. Нищо не можеше да се сравни с този дълъг момент на очакване, в който стоеше с кръстосани крака край пламъка, докато кафявият прах се стопеше на капка течност, след което се навеждаше жадно, за да вдиша от вълшебния му парфюм.

През годините бе употребявала какво ли не — от алкохол и марихуана до кетамин, кокаин, екстази и метедрин. Но според нея нямаше нищо по-добро от въздействието на хероина — този първи взрив от еуфория, докато наркотикът преминеше бариерата между кръвта и мозъка, силната експлозия от наслада в стомаха й, която бавно се стопяваше в чувство на топлина и покой. Сякаш се носеше на облак, където никой не можеше да я докосне. С хероина нямаше никакви грижи, не я гризяха никакви съмнения — чувстваше само сладко избавление. А тъкмо за това бленуваше Амбър.

Имаше си работа с хероина от две години, още от първия път, когато Джони я запозна с него. Но сега беше различно. Някак си наркотикът вече бе станал редовна част от ежедневието й. И това сигурно би я притеснило, само дето напоследък през повечето време се намираше на онзи блажен облак, където нямаше място за тревоги.

Единствената неприятност беше, че Уизъл все по-често се навърташе наоколо.

— Трябва ли да го водиш тук? — оплака се веднъж Амбър. — Не ми харесва как ме гледа. — Тя потръпна само при мисълта за него. — Тръпки ме полазват от него.

Джони вдигна рамене с безразличие.

— Ами да, пада си по теб, принцесо. Трябва да си поласкана. — Той я погледна закачливо. — Всъщност, ако си малко по-мила с него, и той ще е по-мил с нас.

Амбър се сви.

— Какво пък значи това?

Джони бързо поклати глава.

— Нищо. Само си правя майтап. Забрави.

И Амбър бързо забрави, щом той се приготви да загрее сребърното фолио.

 

 

Само че с напредването на седмиците й ставаше все по-трудно и по-трудно да постигне същото чувство на еуфория. Тя зачести дневните си „пътувания“, но ефектът просто не беше същият.

— Знам как ще можеш отново да се почувстваш толкова добре — отвръщаше Джони на оплакванията й. И тя знаеше за какво говори той. За спринцовката, която непрекъснато й предлагаше. За обещанието му, че наркотикът ще подейства много по-бързо, ще я накара да почувства същата наслада като първия път. Устата й пресъхваше, дланите й се потяха само като си помислеше за това. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да му откаже.

Една вечер Джони донесе вкъщи дрога с екстра качество.

— Супер чиста е — увери я той. И се оказа прав. Толкова беше добра, че на Амбър спря да й пука от присъствието на Шери и Уизъл. Щом попадна под влиянието на наркотика, тя потъна във възглавниците, разпилени по пода на всекидневната. Все още нямаха мебели, но какво от това? Почувства се толкова замаяна, сякаш виждаше всичко през мъгла. Животът беше хубав.

Шери стана и протегна ръка към Джони. Останалите се бяха надрусали с кокаин, затова не бяха така тотално отрязани като Амбър.

— Защо не отидем там вътре? — Шери кимна към стаята за гости.

Джони хвърли един поглед на гаджето си, реши, че е твърде дрогирана, за да забележи, и последва Шери. Докато затваряше вратата, видя Уизъл да се присламчва към унесената Амбър. Двамата мъже размениха погледи. Джони не се чувстваше зле заради малкото им споразумение. Амбър и без това нямаше представа какво се случва в момента. А и беше крайно време да започне и тя да носи пари в къщата.

През мъглата Амбър видя как Джони и Шери се оттеглиха. Беше сънена и се зачуди дали не е време и тя да си ляга. Но още не искаше да остава сама. Уизъл беше тук, за да й прави компания. Тя протегна ръце към него.

— Уии-зъъл — пропя сънено. — Сла-дък Уии-зъъл. — Тя се разкикоти. След което незабавно изгуби съзнание.

Уизъл сведе поглед към изпадналото в несвяст момиче. С нетърпение бе очаквал този момент от много, много дълго време. Трябваше да търпи надутите й фасони с месеци. Но сега всичко се бе променило. Тя беше боклукът, а той владееше положението.

Облиза устните си с вълнение, наблюдавайки я как се протяга и усмихва в съня си. Беше на добро място и си прекарваше добре. Усети как ерекцията му започва да спада. Във фантазиите му тя винаги отлично съзнаваше какво й прави той, тъкмо това го възбуждаше.

„Кучка, помисли си. Шибана кучка.“ Е, сега нямаше как да му се измъкне. Имаше цяла нощ на разположение, за да прави с нея каквото си поиска. Може би имаше нужда малко да поразвихри въображението си.

Почувствал се по-добре, той се наведе и я вдигна през рамо. Не беше силен — но и тя не тежеше кой знае колко, така че лесно я пренесе до спалнята. Затръшна вратата с ритник и я пусна върху леглото.

Когато свали дрехите й, вече бе готов за действие. Бързо се съблече, улавяйки с поглед презерватива, който изпадна от джоба на дънките му. Боже, как ги мразеше тия неща. Всички те караха да ги използваш в днешно време — дори курвите. Е, тази вечер щеше да си спести неудобството. От мисълта се надърви още повече. Той преобърна Амбър и прокара ръцете си по кльощавия й бял задник.

Щеше да бъде яко.

* * *

Амбър се събуди на следващата сутрин в спалнята си. Както всяка сутрин първата й мисъл беше, че след пет минути ще вземе първата си доза за деня. В очите й избиха сълзи. Господи, чувстваше се толкова потисната. Чувството й бе познато. Често се будеше нещастна и депресирана. Понякога й беше толкова зле, че й се искаше всичко да приключи. Но Джони сякаш усещаше тези дни и знаеше точно как да постъпи. Хероинът обикновено успяваше да я излекува, като караше всичките й лоши мисли да отлетят. Но днес Джони не беше до нея. Беше сама. И нещо не беше наред.

Първо на първо, нямаше спомен как се е озовала тук. Лежеше върху чаршафите. Беше облечена, но не както трябва. Тениската й бе наопаки, копчетата на дънките й не бяха закопчани правилно. Опита се да си припомни предишната вечер. Бяха в хола — тя, Джони, Шери и Уизъл. Спомни си, че опита от новата дрога, която беше страхотна, и после… Сигурно бе припаднала. Сънува ужасен кошмар. За Уизъл.

Полазиха я ледени тръпки. Климатикът не бе включен, стаята беше като пещ, но кожата й настръхна от студ. Изведнъж почувства болка между краката и в гърба си, сякаш някой се бе опитал да я разчекне. Погледът й попадна на бейзболната бухалка в ъгъла. По дръжката й имаше кръв.

Писъците й докараха Джони в стаята.

— Какво е направил той? — кресна тя. — Какво си го оставил да ми направи?

Амбър хлипаше истерично. Джони се опитваше да я прегърне, да я успокои, но този път нямаше да я усмири толкова лесно. През сълзите и крясъците тя дочу как входната врата се затвори.

— Какво беше това? — попита, внезапно застанала нащрек. — Това Шери ли беше? С нея ли беше, докато онзи ненормалник…?

— Тогава спря да говори, защото не можеше да си поеме въздух.

— О, господи. О, господи — не спираше да повтаря задъхано.

— По дяволите, Амбър, успокой се! — кресна й Джони. После я зашлеви през лицето силно — веднъж и още веднъж. Беше чел, че така може да се изтръгне някой от истерията му. Беше рискован подход, но подейства. Амбър най-после спря да пищи. Плачът и виковете й постепенно секнаха и след малко тя просто седеше в края на леглото и тихо подсмърчаше.

— Ти не разбираш — изхленчи тя. — Нещата, които ми стори… Джони коленичи пред нея. Сграбчи я за раменете и я разтърси леко.

— Не ставай глупава. Нищо не се е случило. Било е само сън.

Амбър беше объркана. Бе изглеждало напълно реално. Но нямаше как да се е случило, нали така? Джони не би позволил да й се случи нещо такова.

Той й заговори тихо и утешително:

— Имам нещо за теб. Нещо, което ще те накара да забравиш всичко. Добре ли ти звучи?

Тя кимна сковано, знаейки какво ще й предложи, и този път нямаше енергия да му се противопостави. Искаше да премахне всички тези отвратителни мисли от съзнанието си.

Тя протегна към него кльощавата си ръка.

 

 

След това започна да се инжектира три пъти дневно. И Джони се оказа прав, въобще не беше чак толкова страшно. Животът си течеше както обикновено — даже много по-добре, защото, когато нещата станеха зле, тя знаеше, че може да разчита на сладкото избавление.

Понякога се чудеше защо се е страхувала толкова от инжекцията. Все пак не беше наркоманка, която би откраднала телевизор заради една доза или би ограбила аптека, без да се замисли, че могат да я хванат. Беше пристрастена, но напълно способна да скрива разширените зеници, белезите от спринцовката и свирепия си копнеж от всички, които я познаваха. Засега поне.

Рич намина да я види. Колкото и да бе изненадващо, той все още поддържаше връзка с нея.

— Господи, Амбър! — възкликна, когато тя отвори вратата. — Какво ти се е случило, по дяволите?

Той се намръщи при вида на ризата й с дълги ръкави, при условие че навън беше над 32 градуса. Амбър разбра, че е постъпила глупаво. Хората забелязваха нещата, които излизаха от рамките на нормалното. Трябваше да е по-съобразителна.

Дори тя се изненада от собствената си потайност. Научи се да прикрива белезите от игли с грим, а загубата на тегло — с широки дрехи. Ако някой попиташе защо е толкова слаба, тя с удоволствие му намекваше, че страда от анорексия. Не й пукаше от мнението на другите за нея, стига те да не научеха за ценния хероин и да не й го отнемеха.

* * *

Тази вечер Джони Уилкокс излезе със спешното намерение да се натряска. Озова се в някакъв бар в „Реседа“, един от по-долнопробните квартали на Ел Ей. Беше типично занемарено заведение с билярдна маса, съмнителна клиентела и як барман, криещ пищов „Глок“ под тезгяха в случай на проблем. И имаше алкохол, разбира се. Евтин алкохол.

Само дето алкохолът не предизвикваше желания ефект. Джони дължеше пари на мъже, които откровено го плашеха до смърт. И страхът го държеше трезвен.

Сервитьорката отправи празен поглед към изпитото му питие.

— Друго ще искате ли?

— Да. Защо не?

Вчера му бяха казали, че до една седмица трябва да им върне парите. Не виждаше изход. Дори не бе сигурен как поначало се бе забъркал в тая каша. След като така и не подписа договор с никоя звукозаписна компания, той започна да се занимава с дилърство. Отначало му се стори, че това са лесно изкарани пари. Имаше добри връзки в музикалните среди, което означаваше сигурни клиенти, които притежаваха средствата да си плащат.

Но сделката, в която го забърка Уизъл, се бе развила зле. Беше се появил на срещата както обикновено, но вместо пред редовен купувач, се бе изправил пред огромен „Хамър“. Не успя да различи никакви лица — прекалено бе зает да се взира в насочения срещу него автоматичен пистолет. Нямаше друг избор, освен да предаде стоката. Реши, че това е капан. И подозираше, че Уизъл е замесен.

— Сто хиляди долара, Джони — му бе съобщил един анонимен глас по телефона предната вечер. — До края на другата седмица.

Със същия успех можеше и да са сто милиона. Единственото имущество, което бе останало на Амбър, беше къщата, но нямаше време да я продаде. При условие че семейството й бе фрашкано с пари, дали пък не би могла да го снабди с известна част от тях.

Оставаше му само да бяга — но го бяха уверили, че ако опита нещо подобно, нещата ще свършат зле за него. Не бе склонен да пробва дали ще осъществят заплахата си. Особено след като на път за бара беше почти сигурен, че го следят. Може и да го гонеше параноята, но определено имаше един черен „Мерцедес“ за опашка. Слава богу, колата отмина, когато той спря, но все пак…

Джони обърна последната чашка, подхвърли на масата двайсет долара, които не можеше да си позволи, и се упъти към вратата.

Отвън уличката зад бара бе пуста. Той нахлупи бейзболната си шапка и се забърза към колата си. Завиха сирени и две полицейски коли и линейка профучаха по главната улица. Поредната неспокойна нощ в центъра на Ел Ей. Той подскочи, когато капакът на един казан за боклук се стовари на земята зад него. После чу писъка на някаква котка в мрака и се поотпусна, без да забавя ход.

Почти бе стигнал мястото, където беше паркирал, когато видя, че друга кола е спряла пред неговата. Като се приближи, фаровете й го заслепиха.

— Хей — запротестира той. Вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителния блясък. Като свикна със светлината, разпозна черния „Мерцедес“, който бе забелязал на идване. Стъклата бяха затъмнени, така че не можеше да погледне вътре.

Замръзна на място, почуди се дали да не се обърне и да хукне. Но нямаше представа къде да иде.

Една от вратите на колата се отвори. Отвътре излезе мъж, когото той не познаваше.

— Господин Уилкокс? — говореше с изтънчен английски акцент. — Имам бизнес предложение за вас.