Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Петдесет и първа глава

Мислите на Елизабет непрекъснато се връщаха към Токио. По-скоро към коментара на Пиърс за несигурността покрай приемника на баща й. Нещо, което бе изглеждало толкова неправдоподобно, когато го прочете в онази вестникарска статия преди седмици, изведнъж й се стори по-вероятно.

Не й помагаше и фактът, че в момента сякаш всичко се въртеше около Кейтлин. На Елизабет й бе дошло до гуша да празнува постиженията на сестра си и нейния чудесен, перфектен живот. А сега баща й възнамеряваше да й даде пет процента от компанията. Може би, както твърдеше той, го правеше, за да я сближи повече със семейството. Но може би зад действията му имаше нещо по-застрашително.

Елизабет сподели тревогите си с Пиърс, който в момента единствен изглеждаше на нейна страна. Той се опита да я увери, че няма от какво да се тревожи. Но накрая, когато тя не се успокои, чичо й въздъхна и каза:

— Ако наистина се притесняваш толкова много, трябва да поговориш с него. Попитай го направо какви са плановете му. Така единствено ще получиш покой.

Същата вечер Пиърс трябваше да е на вечеря с Уилям. Десет годишната разлика между двамата мъже за пръв път бе така очебийна. Стресът от намесата на Арман Бушар в бизнеса им бе причинил поредния пристъп на Уилям. Пиърс усещаше, че болестта е разстроила брат му и отново му е напомнила за собствената му смъртност. Моментът бе идеален да повдигне въпроса за Елизабет.

— Е, Елизабет намери ли време най-после да поговори с теб? — попита той.

Уилям го изгледа остро.

— Не. Защо?

— О! — Пиърс се престори на изненадан. — О, нищо.

Уилям се намръщи.

— Хайде де. Изплюй камъчето.

— Честна дума, Уилям. Нищо няма. Просто се тревожи за теб.

— Тревожи се за мен? — Уилям се приготви за отбрана. — Как по-точно? Какво каза?

Пиърс пощипна горната част на носа си.

— Просто спомена, че се притеснява за здравето ти, особено сега след тази история с Бушар.

— Притеснява се за здравето ми, значи? Какво би трябвало да означава това?

Пиърс изглеждаше сконфузен.

— Ами според нея имаме нужда от силен управленски екип, ако искаме да се справим с опасността, надвиснала над компанията.

Уилям присви очи.

— Да не искаш да кажеш, че според нея не съм способен да се справя?

— Не, за бога! — възрази брат му. — Само се тревожи за неблагоприятните последици за здравето ти при целия този стрес.

Уилям каза със студен глас:

— Ами можеш да й предадеш от мое име, че няма за какво да се тревожи.

 

 

След няколко дни Елизабет най-после успя да си уреди среща с баща си.

— Татко — мина директно на въпроса, — мисля, че трябва сериозно да си поговорим относно плановете ти за твоя заместник.

Уилям веднага стана подозрителен.

— Какви планове?

— Ами предполагам…

— На твое място не бих предполагал нищо, Елизабет — прекъсна я той. — Както виждаш, все още съм здрав и прав и нямам намерение да ходя, където и да е.

— Но миналата седмица…

— Миналата седмица не се случи нищо. Просто малка криза. — Баща й се усмихна накриво. — Толкова бързо ли искаш да ме отпишеш?

— Татко! Изобщо не съм имала това предвид! Просто смятам, че изборът на следващия изпълнителен директор е нещо, което трябва да обсъдим.

— Защо? Това какво общо има с теб?

Елизабет се почувства объркана. Разговорът им не биваше да приема такъв обрат.

— Бих казала, че има много общо с мен — отвърна. — През последните три години се скъсвах от работа, за да изправим бизнеса отново на крака!

— Не преувеличавай — рече ледено Уилям. — Ти не си единствената, загрижена за бизнеса, и не си единствената, която помогна за промяната на компанията.

— О, така ли? Кой друг помогна? Кейтлин, предполагам?

Той я изгледа равнодушно.

— След като я спомена, Кейтлин изигра голяма роля.

Думите му бяха голяма грешка.

— О, моля те — изсмя се Елизабет. — Може и да е добра като дизайнер, но това не означава, че има качества да управлява голяма компания. Тя не притежава необходимото и трябва да си откачен, ако си мислиш обратното!

— Не говори така за мен и за сестра си! — избухна Уилям.

— Не ми е истинска сестра, татко — захапа го тя. — Не забравяй това.

— А ти не забравяй, че все още аз стоя начело на компанията — гласът му бе студен, очите му — като от кремък. — Засега се слуша моята воля.

Тя го изгледа продължително.

— Точно от това се тревожа.

Това беше възможно най-лошата развръзка на разговора, която Елизабет можеше да си представи. Но тя не осъзнаваше, че животът й щеше да продължи да се разпада.

 

 

Елизабет никога нямаше да забрави точния момент, в който разбра, че Коул й изневерява. Беше вечерта на рождения му ден и той бе решил да даде вечеря в частния салон на „Осака“. Тя, както винаги, закъсня заради нещо спешно в офиса, изскочило в последната минута. Нахълта в ресторанта смутена, знаейки, че не изглежда в пълния си блясък, искаше й се да бе имала време да си направи прическа и да се преоблече в новия тоалет, купен за случая.

Когато влезе в залата, вече бяха почнали да сервират вечерята. Коул седеше на председателското място на масата, а секретарката му, онова кротко, дребно японче, беше до него. Елизабет понечи да продължи към тях, но нещо я спря. Тя не вярваше много-много на всички врели-некипели за женската интуиция, но някак усети, че нещо не е както трябва.

Забави се на вратата за момент, наблюдавайки Коул и Сумико. Не че правеха нещо очевидно, като да си държат ръцете или да си шепнат един на друг — просто ядяха сашими като всички останали на масата. Но когато малко сос уасаби потече от ъгълчето на устата на Коул, Сумико се изкиска и се присегна да го избърше.

Точно тогава Елизабет разбра.

Изпита физическа болка. Олюля се на краката си, трябваше да се хване за бравата на вратата, за да запази равновесие. Призля й, като си спомни как Коул се бе шегувал за увлечението на Сумико по него и как тя го бе подкачала по темата. Но нямаше време да се самосъжалява. Хората бяха започнали да я забелязват. Не можеше да избяга с плач — това изобщо не беше в стила й. Нямаше друг избор, освен да отиде право при тях.

Щом прекоси мраморния под, разговорът на масата заглъхна и гостите насочиха вниманието си към пристигането й. Тя разбра, че те всички очакват да видят какво ще направи. Е, нямаше да им достави удоволствието да вдигне скандал. Вместо това се усмихна и се приближи до Коул.

— Честит рожден ден, скъпи! — Тя се наведе и го целуна леко по устата. — Извинявай, че закъснях.

— Няма проблеми.

И беше искрен.

Тогава Елизабет разбра защо той не й се сърдеше, задето бе пропуснала откриването на „Осака“; защо бе спрял да й натяква за дългите часове работа.

Тя все още стоеше права. Коул не си бе помръднал пръста, за да я настани. Имаше свободно място в другия край на масата, но по-скоро би умряла, отколкото да седне там.

— Сумико, ако не възразяваш — каза тя и посочи към празния стол, — бих искала да седна до съпруга си.

— Разбира се, Елизабет.

Думите бяха изречени достатъчно любезно, но Елизабет не можа да пропусне наглата искрица в очите й. Трябваше да използва цялата си воля, за да не зашлеви момичето — да, тя беше момиче, за бога, — докато то си събра нещата и освободи мястото.

Вечерята беше ужасна. Елизабет чувстваше, че всички я гледат, преценявайки настроението й. Тя някак успяваше да води учтиви разговори. Пиеше само минерална вода, с изключение на глътка шампанско за тоста по случай рожденика, понеже се притесняваше, че алкохолът може да я накара да каже нещо, което не трябва.

Партито приключи към полунощ. Тя видя как Коул целуна Сумико бързо по бузата, като ръката му се забави една идея по-дълго на рамото й, и се зачуди колко още ще може да издържи.

Съпрузите останаха мълчаливи в таксито по пътя към къщи. По време на цялата вечеря Елизабет си представяше как ще се изправи срещу Коул, като се приберат, но щом пристигнаха, тя не намираше думи да започне. Отидоха веднага в спалнята и се съблякоха безмълвно, обърнали си гръб. Откога беше това помежду им, зачуди се Елизабет.

Когато си легнаха и изгасиха лампата, тя се протегна към него. Отначало усети нежеланието му, разбра, че той иска да се отдръпне, но бе настоятелна и притисна устните си към неговите, намеквайки му точно какво иска.

Коул се предаде, но не както на нея й се искаше. Нямаше никаква романтика, никаква привързаност. Той я обърна, за да не могат да се целуват, после я възседна и като проникна, продължи с бързи и силни тласъци. Целият акт премина в абсолютно мълчание, с изключение на сподавения му стон, когато той най-после свърши. След това слезе от нея, все още, без да продумва.

Тя изчака, докато дишането му се задълбочи, и като разбра, че е заспал, се измъкна от леглото и отиде в банята. Заключи вратата след себе си, седна на ръба на ваната и най-накрая се разплака. Плака дълго и силно, сякаш плачеше за пръв път в живота си, като хапеше ръката си, за да заглуши дълбоките, мъчителни ридания, които разтърсваха тялото й.

Мина известно време, преди най-после да стане, да измие лицето си и да се върне в леглото.

 

 

Имаше желание да каже нещо на следващата сутрин, но пак не намери думите. И с изминаването на дните и седмиците тя разбра, че няма и да ги намери. Беше изненадана и отвратена от себе си. През всички тези години бе презирала майка си, че е останала с баща й след изневярата му, а сега правеше абсолютно същото. Но истината беше, че за пръв път в живота си тя нямаше никаква представа какво да предприеме. Защото все още обичаше Коул.

Не беше сигурна какво чака. Но в такива моменти съдбата има навика да се намесва с непредвидени и най-неочаквани случки. За трета поредна сутрин Елизабет повръщаше, наведена над тоалетната. Докато седеше на пода и бършеше устата си с набързо откъснато парче тоалетна хартия, тя се сети за угрижеността си преди шест седмици. Беше прекалено заета и май бе забравила да си вземе противозачатъчните около рождения ден на Коул. И прекалено заета, за да забележи какво е направила, чак досега, когато вече беше прекалено късно.

* * *

Костваше й големи усилия да издържа до края на дните. Тревогите и грижите й нямаха край. Ситуацията с баща й все още не се бе подобрила. Тя се ужасяваше при мисълта, че той сериозно смята да назначи Кейтлин за следващ изпълнителен директор.

На Елизабет й писна да слуша за Кейтлин. Спомни си я, когато за пръв път бе пристигнала в Алдрингам, какво срамежливо, наивно и непохватно момиче беше. Как така сега тя имаше всичко — компанията, лудо влюбен в нея мъж и бъдещо бебе, — а Елизабет, първородната златна дъщеря, нямаше нищо?

Никога не бе смятала за важно да има дете. Но сега, при положение че нямаше партньор, с когото да сподели радостното събитие, тя осъзна колко много го иска. Но се чувстваше по-самотна от всякога.

Единственият човек, който изглеждаше да е на нейна страна, беше Пиърс. Само на него бе споделила страха си, че Уилям предпочита Кейтлин. Те прекарваха дълги вечери, затворени в кабинета му, докато тя му се жалваше колко несправедливо е всичко.

— Нелепо е — заяви Елизабет като че ли за стотен път. — Аз заслужавам поста! Отказах се от всичко заради този бизнес, посветих на него цялото си време, цялата си енергия. Дори и… — щеше да каже „дори и брака си“, но успя да се спре.

— Знам, знам — изказваше съчувствието си Пиърс. — На твоя страна съм. Смятам, че баща ти е на ръба да стори ужасна грешка. Не ми се ще да те видя лишена от полагащото ти се наследство.

Изведнъж я напуснаха всички съпротивителни сили. След станалото с Коул и сега това… повече нямаше енергия да се бори.

— Но предполагам, че ако татко е решил да е така, няма много какво да сторя, нали?

Въпросът беше риторичен. Но тя видя изражението, което премина по лицето на Пиърс — замислено, пресметливо и блясъка в очите му.

— Какво има? — каза бавно. — Какво мислиш?

Може би имам идея как да се справим с това, да ти осигурим заслуженото все пак. — Докато говореше, той внимателно я изучаваше с поглед, сякаш следеше за реакцията й. — Планът не е перфектен, разбира се — продължи. — Но може да е единствената ни възможност.

Обзе я безпокойство. Елизабет почувства, че каквото и да е намислил чичо й, то щеше да противоречи на бащината й воля. Но имаше ли избор?

— Кажи ми — прошепна тя.

Предложението на Пиърс беше двамата да проведат мениджърско изкупуване, чрез което да придобият по-голямата част от капитала на компанията. Той искаше да обединят акциите си — неговите 5 процента и нейните 7.5 — и заедно да направят офертата. Имаше обаче едно важно усложнение — тъй като не разполагаха с лични средства да придобият сами компанията, имаха нужда от външен финансов инвеститор, който да ги подкрепи.

— Това не е ли сериозна пречка? — попита Елизабет, едновременно развълнувана и ужасена от предложението на Пиърс. Наистина ли обмисляше подобна възможност? Стискаше ли й да го направи?

— Мислих по въпроса — рече той с нотка на загадъчност. — Мисля, че има един-двама частни инвеститори, които може да проявят интерес.

Аргументите му бяха кратки и ясни. Тъй като бяха двама членове на семейството, работещи в екип, офертата им щеше да бъде приета благосклонно от борсата — особено ако подчертаеха приноса на Елизабет в развитието на компанията. Той дори бе изготвил таблица, посочваща цената, която могат да предложат за купуването. Въпреки че остана леко изненадана от действията му, тя не се замисли прекалено над това. На пръв поглед цифрите изглеждаха добре; щяха да предложат 40 процента по-висока стойност, отколкото се търгуваха акциите. Разбира се, с мениджърското изкупуване беше лесно да се стигне до добра цена — и двамата бяха вътрешни хора, добре запознати с бизнеса.

Докато разглеждаше цифрите, Елизабет разбра, че планът може би ще проработи. Предвид цената, която предлагаха, за Арман Бушар нямаше да има голяма логика от финансова гледна точка да надвиши сумата. А Уилям нямаше да е способен да събере нужната подкрепа, която щеше да му е нужна, за да се противопостави на офертата.

— А и с влошеното му здраве напоследък не мисля, че някоя банка ще е склонна да поеме риска да го подкрепи — заключи Пиърс. — Разбира се, знам, че никой от нас не би искал да нарани баща ти — побърза да добави, — но ми се струва, че той не разсъждава трезво в момента. Може би след време дори ще ни е благодарен за това.

 

 

По пътя на връщане към къщи Елизабет се зачуди дали има смелостта да обсъди предложението на Пиърс с Коул. Обикновено й харесваше да научава мнението му за някое важно решение, касаещо компанията, понеже той често виждаше детайли, които й бяха убягнали. Може би темата щеше да е добър повод отново да си проговорят. Но още щом влезе в къщата, тя разбра, че нищо няма да стане. До входната врата стояха два кафяви кожени куфара. Коул я напускаше.

Елизабет го завари да седи на тъмно в хола. На масичката пред него имаше бутилка уиски — почти не я бе докоснал. Тя спря, изтръпнала от внезапно обзелия я хлад. Изненада се от твърдостта на гласа си, когато попита:

— Какво става, Коул?

Коул прехвърляше чашата с кехлибарената течност между ръцете си. Не можеше дори да погледне жена си.

— Изнасям се — рече накрая, заявявайки очевидното. Бавно вдигна поглед към нея. — Няма смисъл от присъствието ми тук. От дълго време не съм щастлив и мисля, че същото се отнася и за теб.

Тя седна на стола срещу него.

— Откъде знаеш как се чувствам, след като дори не си ме попитал? — каза по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— Питах те, Елизабет. Ти просто не забелязваше. Опитах да поговорим за това. — Той се наведе напред, сключвайки дланите си. — Опитвах се от месеци. Но ти, изглежда, не искаш да оправим нещата.

— А ти сякаш искаш? — отвърна рязко. — Защото кажи ми, моля те — как точно помагаш на брака ни, като се чукаш със секретарката си?

Трябваха му няколко секунди, за да възприеме думите й. Тя видя изненадата, изписана на лицето му, и почти изпита удоволствие.

— Да, точно така — добави тихо. — Знам за Сумико.

Той благоволи да добие засрамен вид.

— Виж, просто се случи, разбираш ли? Теб все те нямаше…

— О, значи аз съм виновна? — прекъсна го Елизабет. — Аз съм те подтикнала да кривнеш, така ли? Нека позная — не те разбирам така, както те разбира тя.

— Нямах това предвид. — Коул прокара ръка по късата си тъмна коса. — Просто… вече не беше същото между нас. А Сумико — предполагам, че тя ме ласкаеше, обръщаше ми много внимание.

— Да, бас ловя, че го е правила.

Коул премигна при злъчта в гласа й. Елизабет видя реакцията му и й се прииска да може да си върне думите назад. Защо винаги й бе по-лесно да отвърне с бърза хаплива забележка, отколкото да излее душата си? Искаше да започнат разговора отново, само че този път щеше да му каже как наистина се чувства — колко й бе омразна постъпката му, как бе плакала с часове заради изневярата му… колко много все още го обичаше и колко съжаляваше, че се е стигнало дотук.

Но затвореше ли очи, не можеше да си избие от главата образа на тях двамата. Не знаеше дали някога ще успее. Сумико — нежна и послушна, сладка и екзотична… всичко, което Елизабет не беше.

— Предполагам, че ти е било удобно — заяви остро, обзета от внезапно желание да му вдигне скандал.

Той я погледна изморено.

— За какво говориш?

— За това, че работех толкова. Предполагам, че така си имал много свободно време да се виждаш с нея — Елизабет нямаше сили да назове името й. — Откога продължава това? Сигурно не е отскоро. Аз разбрах преди няколко седмици, а нали казват, че съпругата научавала последна? — тя нададе кратък, горчив смях. — Значи трябва да е започнало доста отдавна.

Коул имаше изтерзан вид.

— Елизабет, моля те. Доникъде няма да стигнем така.

— Смятам, че имам правото да знам подробностите. Като например кога е започнало всичко между вас? И къде точно провеждахте тайните си срещички?

— Елизабет, недей! Но тя не слушаше.

— На хотел ли ходехте? Тук у нас ли я водеше? — Тя чуваше как гласът й изтъняваше от истеричните нотки в него, но продължи тирадата си. — Всички в офиса ти ли знаят? Присмиват ли се зад гърба ми? — рязко спря, внезапно почувствала колко превъзбудено звучеше.

Коул я изгледа продължително.

— Може би е най-добре да си тръгна — каза тихо.

— И къде ще отидеш? — тросна се тя. — При нея?

Разбрал, че разговорът им няма смисъл, Коул се изправи. Тогава Елизабет осъзна. Той си тръгваше; наистина я изоставяше. Отчаяно й се искаше да му каже нещо, за да го спре. Знаеше, че това е моментът, ако изобщо някога щеше да има такъв, да му каже за бебето. Но гордостта й взе връх. Ако това бе краят, тя не искаше последната му представа за нея да бъде как му се моли да остане.

Затова не каза нищо и само го наблюдаваше, докато си тръгва. На вратата той спря и се обърна.

— Това няма нищо общо със Сумико, Елизабет. И никога не е имало. Тя е симптомът, а не причината за раздялата ни.

След тези думи Коул си тръгна.