Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (57)

Петдесет и пета глава

Арман Бушар и Пиърс Мелвил задействаха своята оферта по придобиване на компанията в понеделник сутринта. Дори без акциите на Амбър, Бушар сега имаше 22.5 процента от дяловия капитал. Ако всички публични акционери решаха да приемат офертата му, процентът щеше да нарасне до 52.5 и да постигнат управляващо мнозинство.

Парчетата от пъзела започнаха да се подреждат през уикенда. След като говори с Амбър, Елизабет най-после разбра, че Пиърс я е измамил. Обади се на Уилям и остави спокойно, сдържано — макар и леко изтерзано — съобщение, в което обясни точно какво се е случило, и подаде оставката си от управителния съвет. Оттогава никой не бе успял да се свърже с нея. Пиърс също се бе покрил.

До десет сутринта директорите от управителния съвет на „Мелвил“ — със забележимото отсъствие на Пиърс и Елизабет — се събраха да обсъдят офертата на Бушар. Кейтлин седна до Уилям.

Хю Мейкин се изказа пръв. Той очевидно бе избран да говори от името на другите директори.

— Болшинството от нас смятат, че трябва да препоръчаме офертата на акционерите ни — заяви той, като даде да се разбере, че сутринта вече се бе състояло тайно заседание.

Всички погледнаха Уилям. Той изглеждаше примирен. Раменете му бяха увиснали, главата — наведена. Предателството на дъщеря му и брат му бе оставило своя отпечатък.

— Вероятно сте прави — измърмори той. — Вероятно е време да се откажем.

— Не! — гласът на Кейтлин беше висок и ясен. Проклета да беше, ако оставеше Пиърс да победи.

Директорът по продажбите Дъглас Левън я изгледа свирепо.

— Не мисля, че си в състояние да…

— Нека се изкаже — в гласа на Уилям личеше изтощение, но той все още бе достатъчно властен, за да накара другия мъж да млъкне.

— Семейството все още притежава четирийсет и седем и половина процента от акциите — започна Кейтлин. — Това означава, че играем за оставащите трийсет процента, които са публична собственост. Трябва само да убедим акционерите, че ще имат по-голяма изгода, ако компанията остане в ръцете на семейството…

— Офертата надвишава с четирийсет процента стойността, на която се търгуват акциите в момента — прекъсна я Дъглас.

— Да, но ние все още преминаваме през големи промени. Разполагаме с голям потенциал. — Тя направи пауза, за да ги остави да осмислят думите й. — Бушар се опитва да си присвои компанията на безценица. Нима ще го оставите да го направи просто така?

Настъпи мълчание, докато мъжете около масата смилаха казаното. Уилям се обади пръв.

— Тя е права — призна той. — Не можем да се предадем на първата оферта. Най-малкото, което можем да сторим за акционерите ни, е да предприемем прилична защита. Кой знае, може и да спечелим. А ако не успеем, поне ще сме накарали онзи негодник да си плати с лихвите.

Никой не можеше да оспори това. Като директори те трябваше да действат в интерес на акционерите. Щяха да се борят, поне засега.

След като заседанието се разпусна, Кейтлин погледна към Уилям. Толкова много неща се бяха случили през уикенда. Докато се оправяха с Амбър и разгадаваха какво са намислили Бушар и Пиърс, не бяха имали време да поговорят за случилото се с майка й.

— Виж, искам да ти се извиня, задето не ти повярвах — започна тя.

Уилям вдигна ръка.

— Да не се тревожим сега за това — гласът му беше дрезгав. — Искам да се съсредоточим върху спасяването на компанията. Да оставим проникновените разговори за по-нататък, когато излезем от тази каша.

Кейтлин изчака секунда, след като попита:

— Това включва ли Елизабет? Защото, ако имаме някакъв шанс да спечелим, ще ни е нужна и нейната помощ.

 

 

Беше единайсет часа сутринта и Елизабет все още беше по пеньоар. Днес не бе отваряла вестник и избягваше новините по телевизията. Не можеше да повярва колко глупаво е постъпила, доверявайки се на Пиърс. Толкова отчаяно искаше да я направят изпълнителен директор, че накрая бе загубила всичко. Предаде баща си и Кейтлин, унищожи компанията и най-лошото — отблъсна Коул.

Звънецът на вратата прекъсна самобичуването й. Част от нея се надяваше, че може да е съпругът й, но дълбоко в сърцето си знаеше, че това е нелепо, и затова не се разочарова много, когато отвори вратата и видя Кейтлин.

 

 

— Е, какво мислиш?

Час по-късно двете жени седяха в кухнята на Елизабет. Кейтлин току-що я бе запознала с идеята си за спасяване на компанията.

Според правилата на поглъщането „Мелвил“ имаха четирийсет и два дни да издигнат защитата си срещу офертата. Когато за пръв път плъзнаха слуховете за вероятно поглъщане, Уилям бе настоял в договорите и на двете му дъщери да се въведат клаузи, които биха осуетили евентуално враждебно придобиване. Това означаваше, че ако някой извън семейството придобие над 30 процента от капитала, и двете — Кейтлин и Елизабет — можеха да напуснат компанията веднага. Идеята на Кейтлин беше да извлекат максимална полза от това.

— Най-силният ни аргумент е, че „Мелвил“ в основата си е семейна компания и че като семейство ние сме оборудвани с най-добрите средства за управлението й — обясни тя на Елизабет.

Според правилата „Мелвил“ имаха възможност да свикат заседание, на което да обяснят на инвеститорите, аналитиците и медиите защо компанията има по-голяма стойност от офертата за поглъщане. Това можеше да повлияе по два начина — или да вдигне цената на офертата, или да окуражи инвеститорите да я отхвърлят веднага. Кейтлин искаше на заседанието да предложат ново модно ревю — на мястото на октомврийската колекция.

— Малко излизаме от общоприетите норми, но мисля, че това е най-добрият ни шанс — каза тя. — Ще работя тайно — само аз и няколко човека от дизайнерския екип, на които имам доверие.

Елизабет обмисли думите й.

— Значи разполагаш с колко — четирийсет дни максимум, за да измислиш колекцията. Ще можеш ли?

— Ще се пробвам.

Елизабет кимна, след което се умълча.

— Значи двамата с татко държите нещата под контрол — рече сковано. — Надявам се планът да проработи.

Кейтлин се усмихна нежно.

— Стига, Елизабет. Тук съм, защото имаме нужда и от теб. Ще проработи само ако цялото семейство действа с общи сили.

Отначало Елизабет не отговори. Само едно нещо я спираше да се съгласи.

— Какво мисли татко за всичко това? — попита неуверено. — За това, че съм замесена? Едва ли примира от щастие заради онова… онова, което сторих.

— Мисля, че точно сега това е най-малката му грижа — изтъкна Кейтлин.

Елизабет се замисли за момент и после заяви:

— Добре. Просто ми кажи какво трябва да направя.

* * *

Докато Кейтлин сътворяваше впечатляваща колекция, а повечето членове на съвета изпитваха несигурност за изхода от поглъщането, от Елизабет и Уилям зависеше да направят всичко възможно, за да се преборят с Бушар.

Уилям пое ролята На Пиърс като финансов директор и се захвана за работа, съставяйки нови, силни прогнози за следващите пет години. След като приключи с тях и остана доволен, той събра екип от корпоративни брокери от старата фирма на Коул „Седжуик Харт“, за да определят доколко биха могли да повишат оценката на компанията.

Ролята на Елизабет беше насочена повече към обществеността.

— Знам, че в момента не съм в най-добрата си светлина — призна й Уилям. — Мисля, че ти ще придадеш на компанията по-жизнен имидж, какъвто ни е нужен в момента, за да получим разбиране.

Тя трябваше да се срещне с всичките им ключови акционери и да им представи идеите си за бизнеса. Програмата й щеше да е изтощителна, понеже най-важните петнайсет инвеститори се намираха на четири различни континента. Всяка вечер тя се строполяваше в леглото напълно капнала. Но донякъде беше благодарна, че работата занимава до голяма степен съзнанието й. Коул се бе обадил и поискал да се видят, но тя му отказа.

— Нужно ми е още време, преди да взема някакво решение — заяви му тя.

Той, изглежда, прие думите й. Тя не го попита дали още спи със Сумико. В момента бяха разделени, така че не й влизаше в работата. Започваше обаче да осъзнава колко й липсва Коул. Вечер се връщаше в празната къща, където нямаше кой да изслуша как е минал денят й, нито с кого да обсъди добрите и лошите страни на някои проблем. Това я накара да се замисли за това какво е изпитвал той, докато тя работеше толкова усилено, винаги поставяйки „Мелвил“ на първо място. Не оправдаваше постъпката му, но успя да види действията му в различна светлина. Нямаше как семейството й да не я попита за отношенията им с Коул. Обяснението й беше кратко.

— Имахме малко проблеми затова той се изнесе за известно време.

Не се впусна в подробности и поведението й не приканваше към повече въпроси.

 

 

В дома си в „Хокстън“ Кейтлин използваше всеки възможен час, за да работи под зоркото око на Люсиен. Обикновено отделяше месеци за планиране и проучване по повод на някоя колекция — а сега разполагаше само с няколко седмици. Но времето нямаше да е извинение за пропуски в качеството. Проницателните очи на модните и финансовите индустрии щяха да следят за всеки намек за слабост.

Беше лесно да се спре на темата на ревюто. Искаше да наблегне на патриотизма, на английските ценности, изповядвани от марката. Напоследък множество дребни британски компании бяха изкупени от чужденци и превърнати във френски или испански сдружения — затова идеята беше да се запази индивидуалността на „Мелвил“. Според Кейтлин, Втората световна война улавяше перфектно този боен дух.

Първоначално Елизабет и Уилям не бяха впечатлени от идеята. Кейтлин не се изненада особено. В много отношения четирийсетте години бяха неприветлив период за дамската мода заради правителствените закони, касаещи производството и разпространението на облекла. Но тогава това просто бе окуражило дизайнерите да бъдат по-дръзки и иновативни: бяха скъсили полите, за да използват най-ефективно ограничените платове, и бяха въвели концепцията за различни съчетания от едни и същи части на дрехите, за да се създаде илюзията за по-разнообразен гардероб. Ако поработеше над идеята и приложеше собствените си уникални възгледи…

— Ние сме в твоите ръце — заяви Уилям.

Елизабет се съгласи.

— Направи, както смяташ за най-добре.

Кейтлин това и направи. Тя нае Джес и още двама от доверените си асистент-дизайнери и превърна къщата си в офис. Заради въпросителните, надвиснали над бъдещето на компанията, дизайнерският цех в „Мелвил“ бе изпаднал в криза, затова, когато обявиха, че тримата служители са напуснали компанията, никой не се усъмни в лъжата.

За щастие холът и трапезарията на Кейтлин представляваха едно общо обширно помещение дълго девет метра и облято с естествена светлина. Бяха изнесли мебелите в една от спалните за гости и превърнаха мястото в работилница. Шевни машини, манекени и чертожни дъски бяха донесени посред нощ от „Мелвил“. Кейтлин бе в добри отношения с доставчиците на материали, така че просто им се обаждаше, казваше какво й е нужно и то пристигаше на следващия ден без въпроси. Все пак се нуждаеха от количества, необходими само за мострите в ревюто.

Обстоятелствата бяха напрегнати, но четиримата дизайнери се забавляваха извънредно, като работеха до абсолютния максимум, приведени над шевната машина, докато не ги заболяха гърбовете, редувайки поръчките пица, китайско и индийско и наливайки се с кафе.

Две седмици преди деня на ревюто Елизабет пристигна да види докъде бе стигнала Кейтлин. Нямаше как да не остане впечатлена.

— Първо имах съмнения — призна тя, — но ти направо си уцелила десетката. Това ще ги остави без дъх.

— Благодаря.

После сестра й се намръщи.

— Но откъде ще намерим модели за дефилето? Ако използваме някоя от обичайните агенции, ще се разчуе какво сме намислили.

Кейтлин се усмихна загадъчно.

— И по този въпрос ми хрумна идея.

 

 

На следващия ден Кейтлин и Елизабет отидоха да посетят Амбър в „Козуей Ретрийт“, най-елитната частна възстановителна клиника в Англия. Уилям беше уредил да я приемат там, след като я прибра от полицията вечерта след пристигането й в Англия. Клиниката беше едно от условията за освобождаването й. За късмет у нея имаше само малко количество наркотик за лична консумация — това означаваше, че властите можеха да проявят снизходителност, стига семейството да поемеше отговорността за нея.

Беше в „Козуей“ вече месец и всички живо се интересуваха от състоянието й. Те бяха шокирани от вида й последния път, когато я видяха — с кльощаво тяло, немита коса и мъртвешки бледо лице.

С хеликоптер от Централен Лондон за трийсет минути се стигаше до частния остров от 350 акра до крайбрежието на Есекс — това беше най-добрият начин да се стигне там, понеже шосето можеше да се използва само четири часа на ден по време на отлива. Когато пристигнаха, Амбър беше на групова терапия, затова един санитар разведе Елизабет и Кейтлин из околността. Мястото приличаше повече на петзвезден хотел, отколкото на клиника — с фитнес, плувен басейн и стая за игри. След като приключиха обиколката си, те седнаха сред живописния двор и зачакаха сестра си.

Тя най-накрая излезе, понесла една кана с портокалов сок. След месец в клиниката отново бе започнала да заприличва на себе си. Най-тежките симптоми на физическа абстиненция се бяха проявили четирийсет и осем часа след последната й доза и я бяха държали една седмица.

— По-трудно ще е да се преборя с психологичните демони — каза им тя. Дълбоката, съкрушителна депресия бе изчезнала, но не и непреодолимото желание към дрогата. Сестрата в клиниката й бе обяснила, че то никога няма да изчезне напълно. Винаги щеше да я мъчи копнежът по следващата доза. Изцяло от нея самата зависеше дали ще поиска да му се противопостави.

— Но да поговорим за нещо друго — рече припряно. Лишена от всякакъв достъп до информация, тя нямаше търпение да чуе какво става с компанията. Елизабет набързо й обясни какво са намислили.

— Ще ми се да имаше някакъв начин да ви помогна — заяви Амбър, щом сестра й спря да говори. Тя забеляза Елизабет и Кейтлин да се споглеждат. — Какво има?

— Всъщност — започна бавно Елизабет, — има нещо, което можеш да направиш. Затова дойдохме при теб.

— Но ще трябва да напуснеш клиниката — намеси се Кейтлин, — а не искаме да го правиш, ако не се чувстваш готова.

До известна степен Амбър не искаше да си тръгва. Беше лесно да остане чиста в такава спокойна, изолирана обстановка, с действаща силна система за подкрепа и без никакви изкушения наоколо. Мисълта да напусне този безопасен пашкул я ужасяваше. Но знаеше също така, че не може да остане завинаги тук. Вече бяха обсъдили перспективата да се подложи на домашни грижи след излизането си и да посещава психотерапевт в Лондон. В някакъв момент щеше да й се наложи да бъде силна.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Кажете какво трябва да направя.

* * *

Докато „Мелвил“ подготвяше защита, Арман Бушар започна да затяга примката си. Пиърс несъмнено помогна в уцелването на най-уязвимите страни от компанията. Основният заем на „Мелвил“ изтичаше няколко дни преди защитното заседание и банката, която го управляваше, започна да дава признаци, че ще оттегли финансовата си подкрепа. Фирмата на Бушар „ГМС“ беше корпоративен гигант и влиянието й във финансовите кръгове надвишаваше това на „Мелвил“. Никой не искаше да изгуби такъв потенциално изгоден клиент.

Елизабет заседна зад телефона. Но отвсякъде я отрязваха. Никоя от банките, с които обичайно си имаха работа, не проявяваше интерес да им помогне. Всички бяха твърде уплашени от Бушар. Дори не можеше да ги накара да отвърнат на обажданията й. Кипнала от яд, след като й казаха, че поредният директор по заемите не може да говори с нея, понеже участва в съвещание с неопределено дълготрайност, тя тръшна слушалката и погледна списъка си. Последно бе записано неговото име. Тя го задраска.

— По дяволите — изруга под нос. Идеите й се бяха изчерпали. Когато след секунда телефонът иззвъня, тя подскочи, чудейки се дали най-после й се обажда някой от банковите началници. Не. За щастие беше нещо още по-добро.

— Здравей, Елизабет — каза познат глас. — Чувам, че ти трябват сто милиона лири. И мисля, че ще мога да ти помогна.

 

 

Договорът бе подписан тихомълком три дни по-късно. Когато научи за заема, Коул се обади на старите си приятели в банката. След няколко часа той разполагаше със синдикат от пет американски инвестиционни банки, които имаха желание за сделка. Понеже разпределяха риска помежду си, той дори успя да договори по-нисък лихвен процент, отколкото имаше „Мелвил“ при първоначалния си заем.

Уилям дойде в кабинета на Елизабет да й съобщи новината, че са получили парите.

— Коул наистина много се застъпи за нас, нали? — забеляза той, като се намести зад бюрото й.

— Да — отвърна тя кратко.

— Надявам се да му се обадиш, за да му благодариш.

Устните й се стегнаха леко.

— Ще го направя. — Настъпи мълчание. После попита: — Има ли друго?

Баща й въздъхна.

— Виж, скъпа — започна той. — Не знам какво е станало между теб и Коул, нито пък искам да знам. При всички случаи е очевидно, че те е наранил лошо.

Уилям млъкна, явно очаквайки отговора й. Елизабет впери поглед надолу към бюрото си.

— Да — смотолеви. — Да, нарани ме.

Той кимна.

— Разбирам, че ти единствена ще решиш дали да му дадеш втори шанс. Но каквото и да решиш, направи го по основателни причини. Твърде лесно е, когато постъпките ти се дължат на яд или инат. — Изправи се и тръгна да излиза. На вратата се обърна. — Само помни, че да простиш не е проява на слабост.

Елизабет се двоуми дълго, след като той излезе, и накрая се обади на съпруга си.

— Просто исках да знаеш колко сме ти благодарни всички тук, Коул — каза тя. Усещайки колко сковано звучи, тя опита отново. — Не знаеш колко много означава това за нас… Искам да кажа, за мен.

— Знам. Повече, отколкото предполагаш. Само ми се иска да си почувствала, че можеш да разчиташ на помощта ми. — Изчака секунда и добави: — Елизабет…

Тя затвори очи.

— Моля те, недей…

— Не — звучеше настоятелно. — Искам да ти кажа нещо.

Тя зачака.

— Липсваш ми, Елизабет.

Настъпи продължително мълчание. Чуваше се само дишането им от двете страни на линията.

— Е, това исках да ти кажа — рече той рязко. — Знам, че в момента си много заета, но може би след няколко седмици…

— И ти ми липсваш — каза тя внезапно.

— Така ли? — той сякаш се зарадва.

— Да, наистина.

Тя погледна часовника си. Часът бе почти осем вечерта. Имаше още много работа за вършене. Но въпреки това:

— Коул?

— Да, Елизабет?

— Свободен ли си за вечеря?

 

 

Той пристигна в къщата малко след девет. Поздравиха се непохватно с кратка, почти платонична целувка по бузата.

— Много се радвам, че се обади — заяви Коул за четвърти път, откакто бе дошъл. Тя си отдъхна, като видя, че и той е нервен колкото нея.

Отидоха в кухнята. Той бе донесъл бутилка хубаво шампанско и я отвори, докато тя поръчваше китайска храна по телефона.

— За мен не — каза Елизабет, когато съпругът й отиде до шкафа с чашите.

Той доби разочарован вид — явно бе разчитал на алкохола да ги поотпусне и двамата.

— Мислех, че празнуваме?

Тя си пое дълбоко въздух. Това бе моментът.

— Ами бих искала да пийна, обаче… обаче в момента не пия.

— А, ясно. — Коул се намръщи. — Сигурно не искаш да си размътваш главата при създалите се обстоятелства.

— Ами, да, да, така е — рече предпазливо. — Но… но не заради това не пия в момента.

Отне му още един момент да схване смисъла на думите й. После тя видя как изражението му се промени, когато най-после загря.

— Бременна си — почти прошепна той.

Тя не можеше да прецени дали е щастлив от този факт, или не. Изглеждаше малко като гръмнат.

— Да — потвърди. — Бременна съм. — Изчака секунда. После, след като той все още не бе казал нищо, добави тихо: — Има ли проблем?

Видя как очите му се насълзиха.

— Проблем? — разчувства се той. — Проклет да съм, ако това не е най-хубавата новина, която съм чувал.

 

 

Матю Монро се взираше в телефонния номер на местния полицейски участък. Опитваше се да събере кураж, за да се обади. Знаеше, че ще постъпи правилно, че го дължи на Ирина. Но също така се тревожеше как ще му се отрази това. Матю по принцип беше добро момче. Беше на трийсет и осем и водеше стабилен, макар и безинтересен живот. Имаше хубава работа и притежаваше свой собствен дом. Радваше се на широк кръг от приятели и през повечето вечери можеше да бъде открит в една от многото кръчми край реката в квартал „Кингстън“. Всяка неделя обядваше с майка си; веднъж месечно я водеше на гроба на баща си.

Но въпреки факта, че беше добродушен и платежоспособен, Матю никога не бе имал приятелка. И предполагаше, че никога няма да има. Проблемът се състоеше в заболяване на щитовидната жлеза, което бе причина за наднорменото му тегло. Хората може и да твърдяха, че е важна повече вътрешната красота и че не бива да се съди за книгата по корицата, но Матю бе разбрал, че това са само празни приказки. Още от дете той бе свикнал да го зяпат на улицата и да му подмятат обидни думи.

През годините се бе научил да се приема такъв, какъвто е, заради което беше много по-щастлив. Но макар да познаваше много жени, разбираше, че колкото и да го харесваха, за тях той винаги щеше да си остане приятелят, на когото споделяха проблемите си с мъжете.

Първата си проститутка посети, когато бе на двайсет и седем и вече се бе отчаял, че никога няма да намери жена, която да поиска да е с него доброволно. Оттогава започна да използва услугите им от време на време. Не се гордееше с този факт, но и той беше човек и заслужаваше известен комфорт като всички останали.

Запозна се с Ирина първия път, когато посети къщата в „Хаунслоу“. Веднага разбра, че я държат там против волята й. Английският й не беше добър, но той доби най-обща представа какво й се е случило. Четеше вестници и знаеше всички онези истории за момичета, карани да проституират насила.

Те заедно бяха планирали бягството й. Но нещо се бе объркало. Когато той се обади, за да си запише среща с нея — за последен път, — му казаха, че се е върнала при семейството си в Литва. Престори се, че е повярвал на думите им, но интуицията му подсказваше, че нещо не е наред. Матю бе наясно с положението й — тя беше затворничка. Защо ще им е изведнъж да я пуснат да си отиде вкъщи?

Знаеше какво трябва да направи. Вдигна телефона и набра номера.

— Бих искал да съобщя за изчезнал човек.