Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Пета глава

В петък сутринта Уилям, Изабел и Амбър заминаха за Италия, като оставиха Елизабет и Кейтлин сами в Алдрингам. Към три часа следобед широката алея на имението се изпълни с поршета, мерцедеси и ферарита — автомобилите на съучениците на Елизабет. На слънчевата тераса дузина от най-популярните ученици на „Грейкорт“ се излежаваха в следобедната жега. Момичетата носеха оскъдни бански и се бяха изтегнали върху шезлонгите, наблюдавайки момчетата, които се перчеха в басейна. Те всички бяха отлични спортисти, звездите на отборите по ръгби и гребане, и един друг изпитваха уменията си, като изпълняваха двойни и тройни задни салта.

— Е, ще ни запознаеш ли с доведената си сестра? — Въпросът зададе Морган Удхаус, която понякога беше приятелка, а понякога съперница на Елизабет. Двете момичета лежаха една до друга и хващаха златист тен под палещите лъчи на следобедното слънце.

— Не е доведена, а природена — поправи я автоматично Елизабет. — И не, няма да се запознавате с нея.

Сутринта Елизабет бе разговаряла с Кейтлин. Каза й, че може да се появи, ако иска, но че вероятно ще й бъде скучно в компанията им, макар че би могла да се присъедини към тях по-късно за турнира по водно поло. Когато излезе от стаята на сестра си, Елизабет се надяваше Кейтлин да е схванала посланието — че присъствието й не е желателно.

— А как изглежда малката селяндурка? — попита Морган. Повечето хора биха разбрали намека, че темата е табу. Но Морган не беше от тях.

— Доста тъпа. — Елизабет се обърна по корем, за да покаже липсата си на интерес по въпроса. — Може ли някой да ми намаже гърба с крем? — попита тя, ловко сменяйки темата.

— С удоволствие.

Не се изненада, че предложението дойде от Елиът Фалконър. Елиът беше сред най-добрите ръгбисти на „Грейкорт“ и според всеобщото мнение — най-привлекателното момче в училището, които два факта той съзнаваше прекрасно. Имаше и славата на женкар. Нямаше нужда Елизабет да го моли два пъти. След секунди младежът коленичи над нея, втривайки хладния крем по раменете й.

— Ще ми развържеш ли горнището? — промърмори тя. — Не искам да ми остава разлика.

Той изпълни молбата й и изстиска още малко лосион върху гърба й. Движеше ръцете си нагоре и встрани, като нарочно ги насочваше към гърдите й, където се бавеше малко по-дълго от необходимото. Елизабет се надяваше Морган да не забележи.

Елиът и Морган бяха гаджета, докато той не я заряза в началото на лятото. Откакто се бяха разделили, той се бе посветил на мисията да сваля всяко живо момиче наоколо. Елизабет открай време го отрязваше, но Елиът не приемаше отказите й. Ето че сега почувства ерекцията му в бедрото си. Предположи, че го прави нарочно. Изискаността не беше сред силните му черти.

— Достатъчно, благодаря — каза тя. Когато той не спря веднага, го сръга грубо с лакът в ребрата.

— Господи! — изсумтя той. — Заболя ме! — Но имаше ефект. Той се върна на шезлонга, като грабна една хавлия и я хвърли в скута си. Не изглеждаше ни най-малко смутен. Повдигна очилата марка „Рей Бан“ на темето си и я изгледа за момент. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече.

Тя се хвана.

— Какъв?

— Имаш нужда от едно хубаво, здраво чукане, за да се отпуснеш.

— Да ти го начукам, Елиът.

Момчето се протегна лениво.

— Когато кажеш, Елизабет.

Тя не си направи труда да го удостои с отговор. Вместо това затвори очи, за да покаже, че разговорът им е приключил.

 

 

Морган, която лежеше на шезлонга до Елизабет, погледна със завист приятелката си. Както обикновено, Елизабет се открояваше ярко сред заобикалящите я красиви хора. Белият бански „Долче и Габана“ перфектно разкриваше загорялото й тренирано тяло, завързаното на врата горнище и миниатюрното късо долнище й придаваха здрав, спортен вид. Морган се бе пекла без горнище цял следобед, наслаждавайки, се на безсрамното зяпане от страна на младежите. Но сега, докато гледаше Елизабет, тя изведнъж се почувства евтина в леопардовите си прашки и се пресегна за тениска, с която да се покрие.

Колкото и да се стараеше Морган, Елизабет винаги успяваше да я превъзхожда. И Морган беше висока, слаба и руса. Но приятелката й притежаваше нещо изключително, което тя не можеше да имитира — непринудения непукизъм. Елизабет наистина не даваше пет пари за мнението на околните. На Морган това не се удаваше така лесно, което означаваше, че й беше писано да бъде номер две в групата. Тя ненавиждаше положението си толкова силно, колкото силно беше и желанието й да го промени.

Запита се дали има нещо вярно в твърдението на Елиът, че Елизабет е още девствена. Миналата година се появиха слухове за нея и господин Бътлър, треньора им по тенис в училище. Но тя бе запазила мълчание относно цялата случка. Морган знаеше, че няма смисъл да разпитва. Елизабет никога нищо не й споделяше. Това беше едно от многото неравенства в приятелството им. Но как беше възможно Морган да я превъзхожда точно в тази област?

Елизабет никога не бе проявявала голям интерес към излизането с момчета. За разлика от нея Морган мразеше да остава без мъж. Погледна с копнеж към другия край на терасата, където Елиът бъбреше с красивата червенокоска Люсил Луис. Дълбоко в сърцето си знаеше, че той е негодник, но това бе част от чара му.

Морган го видя как взе платинената запалка „Зипо“, която тя му бе подарила за рождения ден, и се наведе да запали цигарата на Люсил. Жестът беше изнервящо интимен. В душата й пропълзя ревност, макар да знаеше, че той просто си е такъв — флиртуваше с всички жени инстинктивно. Но все пак я заболя. Елиът каза нещо и Люсил се разсмя изящно, като отметна глава назад. Морган присви очи.

Тя стана. Освен всичко друго, Елиът беше и много разсеян. Тази черта от характера му я дразнеше изключително по време на връзката им, но сега видя начин да се възползва от нея. Тя влезе в басейна и доплува до ръба, където стоеше той. Изплува на повърхността, но Елиът не я забеляза, понеже беше с гръб. Тя гребна малко вода и я запрати по него. Тактиката да привлече по този начин вниманието му беше детинска, но свърши работа.

— Хей! — възнегодува той. Планът й бе проработил. Бившето й гадже спря да разговаря с Люсил и се обърна към нападателя си. Когато видя Морган, младежът се ухили, приемайки закачката точно като това, което си беше — зов за общуване.

Той се изправи и свали тениската си, показвайки перфектно оформените си коремни мускули.

— Ще съжаляваш за това, Морган Удхаус — заяви с игрива заплаха в гласа си.

Зад него Люсил се намръщи, подразнена, че толкова бързо е изгубила вниманието му. Елиът се гмурна в басейна и стегнатото му загоряло тяло се плъзна по водата. Морган се престори, че се опитва да му избяга, и изпищя театрално, когато той я хвана през кръста.

— Елиът, стига! — запротестира тя немощно, след като той я вдигна лесно в силните си ръце. — Пусни ме! Веднага!

Но изобщо не го мислеше. Обичаше да е в центъра на вниманието му. Само дето й се щеше и той да изпитва същото към нея.

 

 

На горния етаж Кейтлин запуши ушите си с ръце, опитвайки се да заглуши радостните писъци и възклицания, които долитаха от басейна долу. Но не се получи. Вече за трети път препрочиташе един и същ пасаж от книгата си и все още нямаше идея за какво се говори в него. Криминалето на Агата Кристи изглеждаше добър начин да прекара дългия следобед, но беше невъзможно да се концентрира заради тези викове и смехове, заради цялата врява.

Тя се бе оттеглила в стаята си, когато гостите на Елизабет започнаха да пристигат.

— Не се чувствай длъжна да слизаш — каза сестра й сутринта. — Сигурно няма да ти е приятно да се запознаваш с нови хора, а и без това никой от тях няма да е в твоя клас. — Кейтлин разбра какво означава това. Явно Елизабет не смяташе, че си струва да я запознава с приятелите си. Е, честно казано, ако и те бяха като нея, тя също не искаше да си има работа с тях. С тази войнствена мисъл момичето решително отгърна страницата на книгата си.

След момент въздухът се разцепи от поредния възторжен крясък. Кейтлин въздъхна. Тя подгъна ъгълчето на страницата и остави романа. Кого заблуждаваше? Направо си умираше да разбере какво се случва долу.

Отгърна завивката си и отиде до прозореца — от там се виждаха около дузина от най-красивите хора, които някога бе срещала. Те излъчваха самоувереност, каквато досега си мислеше, че само възрастните притежават. Може и да не чуваше разговорите им с подробности, но инстинктивно подразбираше, че шегите им бяха изтънчени и остроумни.

Двойката в басейна привлече погледа й — нямаше как да не ги забележи, при условие че те вдигаха най-голям шум. Дори от тук, горе, си личеше какво става между тях. Момчето гонеше момичето във водата. Тя викаше и пищеше, пръскаше го, но очевидно изпитваше огромно удоволствие от цялата ситуация. Девойката беше по-слаба и по-руса версия на Елизабет. Много е красива, забеляза Кейтлин с лека завист. Мислеше си, че само сестра й изглежда и се държи по такъв изискан начин. Но сега се оказа, че има и други като нея. Ами ако всички момичета в „Грейкорт“ се окажеха клонинги на Елизабет?

Момчето обаче прикова вниманието й. Беше красив като модел или попзвезда — с тъмна, небрежно рошава коса и изваяна фигура. Беше също така висок и очевидно силен, след като успя да вдигне блондинката над водата все едно бе лека като перце и да я задържи здраво, докато тя се гърчеше в хватката му и се бори да се освободи. После той я потопи във водата със смях, а тя се показа и му изкрещя някаква закана. За миг на Кейтлин й се прииска да е като красивата блондинка — самоуверена и дружелюбна, напълно спокойна в компанията на такъв красавец.

Мястото й не беше в този богат, привилегирован свят. Но и тя се бе променила след заминаването си от Ирландия. Беше продължила да се обажда на Роушийн редовно. Отначало плануваха Кейтлин да се върне да ги види, а Роушийн се вълнуваше от перспективата да гостува в Алдрингам. Но напоследък Кейтлин имаше чувството, че старата й приятелка сякаш малко й завижда. Опитваше се да й обясни, че ненавижда това място, но Роушийн не разбираше защо се оплаква и недоволства. На нея всичко й се струваше прекрасно — голяма къща, басейн, тенис кортове…

— В момента не мога да говоря — отряза я Роушийн последния път, когато се чуха по телефона. Не бяха говорили повече от две минути. — Ще ходя на кино с Мери и Тереза.

Кейтлин остави слушалката, изпитвайки празнота и тъга. Животът във Валимаунт си продължаваше и без нея. Никога вече нямаше да се върне там. Беше заклещена между два свята — не принадлежеше към семейство Мелвил, но вече не беше и О’Дуайър.

Хвърли още един завистлив поглед към двойката, която се забавляваше долу в басейна. Нямаше смисъл да се чуди какво ще е да бъде в компанията им. Никога нямаше да й се удаде случай да разбере.

 

 

Кейтлин остана скрита в стаята си през останалата част на деня. Привечер икономката госпожа Хъчинс й занесе един поднос с храна.

— Бих останала да си побъбрим, скъпа — каза жената, като остави подноса на тоалетката, — но в кухнята сме под пара, приготвяме вечерята за седем и половина. Най-добре да се връщам.

Госпожа Хъчинс й отправи изпълнен със съчувствие поглед и излезе от стаята. Кейтлин беше добро дете. Целият персонал смяташе така. Всъщност тя бе най-възпитана от трите деца, не пропускаше да употребява думи като „моля“ и „благодаря“, което само показваше, че не всичко се купува с пари.

Кейтлин гладно се нахвърли на храната. Не бе хапвала нищо от закуска, а госпожа Хъчинс й бе спретнала вкусно угощение — нарязани колбаси, шунка и сирена с прясно изпечен хляб. Тя погълна всичко до троха, след което се върна към книгата си.

След час Кейтлин най-накрая довърши романа. Чак тогава осъзна колко е тихо навън. Отиде до прозореца. Вътрешният двор беше пуст. Елизабет и приятелите й сигурно вечеряха. Имаше идеалната възможност да излезе малко на чист въздух.

Слезе по задните стълби до приземния етаж. Трапезарията се намираше в задната част на къщата, затова нямаше начин да не мине край нея. Промъкна се колкото се може по-безшумно, макар звуците от говор и смях и звънтенето на чаши и прибори да бяха толкова силни, че не беше нужно да си прави този труд.

Навън слънцето залязваше. Но макар да се смрачаваше, въздухът все още бе топъл. Кейтлин мина край басейна и слезе по каменните стъпала. Долу, вместо да завие наляво по алеята, която водеше до осветените тенис кортове, тя се отправи в другата посока — по широките ливади към заградената градина.

Влезе в градината през портите от ковано желязо. Много й харесваше тук, тъй като предпочиташе безпорядъка на пейзажа в сравнение с оформената красота на останалата част. Имаше нещо романтично във високите каменни стени, покрити с бръшлян. Рози, клематис и орлови нокти се виеха преплетени и изпълваха въздуха с аромат, който привличаше пчелите и пеперудите.

Кейтлин си проправи път към центъра на градината, любимото й място. Закътана в кръг от брези се намираше една полянка с красиво езерце. Никой друг не идваше тук. Това бе скривалището й, където идваше да рисува или просто да избяга от къщата и семейство Мелвил. Имаше една стара люлка, чиито тежки въжета бяха завързани за здрав клон. Първият път се бе притеснила, че няма да издържи теглото й. Но вековното дърво не поддаде. След това тя често сядаше там, когато се чувстваше нещастна, и се люлееше бавно напред-назад, загледана в дълбоките води на езерото. Това беше единственото място, на което се чувстваше напълно спокойна.

Тази вечер обаче, като си проправи път през листатите клони и се появи на полянката, тя видя, че там вече има някого. Той седеше на люлката, полюшвайки се напред-назад в хладния вечерен бриз, и пушеше — младежът, когото по-рано бе видяла да лудува в басейна.

Отблизо изглеждаше още по-привлекателен — висок и як, с внушително телосложение на ръгбист; тъмни очи и тъмна коса, волева брадичка и симетрични черти.

Кейтлин внезапно се опомни. Какво й ставаше? Започна да се отдръпва назад. Той беше толкова погълнат от цигарата си, че не вдигна поглед. Тя почти се бе върнала до прикритието на дърветата, когато стъпи върху някакво клонче и то изпращя, нарушавайки тишината. По дяволите. Щеше да я види.

Оказа се права. Младежът — който и да беше той — вдигна поглед, усетил присъствието й. Тя го зяпна със сините си ококорени като на стресната сърна очи. Той също впери поглед в нея, но с много по-спокойно изражение. Всъщност изобщо не изглеждаше смутен. Дръпна още веднъж бавно от цигарата си и я огледа, като очите му се задържаха върху гърдите й. Кейтлин усети, че се изчервява, и инстинктивно закопча жилетката си.

— И коя си ти, ако смея да попитам? — най-после се обади той. Говореше тихо и бавно, провличайки думите с характерна за висшето общество изисканост.

— Кейтлин — почти изписука тя. Усети, че се изчервява още по-силно.

Тогава той се усмихна, сякаш нещо го бе развеселило.

— А! — рече. — Значи ти си Кейтлин — изрече името й много прецизно. Всъщност се бавеше на всяка сричка, която произнасяше, сякаш беше свикнал светът да го чака да завърши онова, което има да казва. — Тайнствената сестра на Елизабет.

Тя кимна. Описанието беше сравнително точно.

— Правилно — отвърна с неловка усмивка.

— Е, Кейтлин — продължи младежът, — по една случайност аз съм един от най-близките приятели на Елизабет. Така че защо не дойдеш насам? — той потупа мястото на люлката до себе си. — За да можем да се опознаем по-добре.

Тя се поколеба за кратък миг, след което се подчини. Всичките й мисли за бягство магически се бяха изпарили.

— Аз съм Елиът между другото — осведоми я, щом Кейтлин седна до него. — Елиът Фалконър.

Той произнесе името си така, сякаш то трябваше да й говори нещо. Тя обаче не реагира, от което Елиът не се притесни особено. Всъщност изглеждаше така, все едно приемаше всичко с непоклатимо спокойствие. Тя чак сега забеляза, че е облечен с дънки и тениска. Зачуди се как му се е разминало. От онова, което бе видяла след пристигането си в Алдрингам, всички се обличаха официално за вечеря.

Той премести цигарата в лявата си ръка и подаде дясната за поздрав. Тя я пое, изненадана от хладината на кожата му въпреки топлата вечер.

— И защо не съм те мярнал наоколо досега? — попита Елиът.

Кейтлин замълча, без да знае как да отговори. Усетил колебанието й, той се усмихна по-широко.

— Чакай да позная. Прекрасната ти сестричка е решила, че ще е по-добре за всички, ако останеш скрита в стаята си?

Кейтлин се усмихна леко, но пак не каза нищо.

— Хм — той отново дръпна бавно от цигарата си. — Мълчанието ти ми казва всичко — наклони глава и я погледна, фиксирайки тъмните си пронизващи очи върху нея. — Е, не го приемай много навътре. Нищо лично. Лизи си е такава с всички — бръкна в джоба си, извади пакет „Марлборо“ и го поднесе към нея.

Тя поклати глава.

— Благодаря, не пуша.

Той се засмя меко.

— Браво на теб. Ужасен навик. Все се мъча да ги откажа.

Но успокоителният му коментар имаше обратен ефект върху Кейтлин, която внезапно се почувства наивна и напрегната. Докато Елиът пушеше мълчаливо, тя се опитваше да измисли някаква интелигентна тема на разговор. Нищо не й идваше наум. Почти бе решила да приеме една цигара, само за да завържат разговор. Но преди да успее да го направи, се чу пукот на клонки, предизвикан от нечии стъпки в храстите.

Двамата обърнаха погледи, за да видят кой идва. Кейтлин веднага я позна. Беше русото момиче от басейна, което се бе закачало с Елиът. Облечена с къса блестяща рокля, каквато Кейтлин никога нямаше да дръзне да сложи, тя изглеждаше зашеметяващо. Кейтлин почувства леко разочарование, задето ги бяха прекъснали. И блондинката не изглеждаше особено доволна.

— По дяволите, Елиът, ето къде си бил — сопна се тя. — Проверих навсякъде.

Той остана невъзмутим.

— Няма ме от двайсет минути, Морган. Нямаше нужда да предприемаш някакво проклето претърсване.

Морган присви очи. После насочи вниманието си към Кейтлин, като я огледа внимателно. Кейтлин остана с впечатлението, че видяното не й хареса.

— И коя е тази? — погледът й все още бе прикован в девойката до Елиът, но въпросът очевидно беше отправен към него.

— Това е новата ми приятелка Кейтлин. — Елиът обгърна с ръка Кейтлин и стисна рамото й. — Нали се сещаш, природената сестра на Елизабет.

— Ясно — Морган не звучеше впечатлена. — Ами все едно, само дойдох да ти кажа, че Елизабет иска да сервира десерта. Всички чакат теб.

— Сигурен съм, че няма да умрат, ако почакат още пет минути — отвърна той.

Челюстта на Морган се стегна едва забележимо.

— Добре — рече кратко. — Както искаш. Но аз се връщам — като метна презрителен поглед към другото момиче, Морган се врътна гневно към къщата.

Елиът погледна Кейтлин и завъртя очи театрално.

— Какво да се прави, дългът ме зове. — Дръпна за последен път от цигарата си, след което я хвърли на земята и я смачка с обувка. Стана и й се поклони леко. — Все пак беше удоволствие да се запозная с теб, Кейтлин.

Тя го гледаше как се отдалечава важно към къщата. Изведнъж предстоящото заминаване за „Грейкорт“ не й се стори чак толкова лоша идея.