Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (3)

Първа глава

Валимаунт, Ирландия

Кейти О’Дуайър почина във вторник. Погребаха я три дни по-късно, в топлото юнско утро на един от първите летни дни във Валимаунт. Цялото село се стече на погребението й, което доказваше колко много хора я бяха познавали и обичали.

Петнайсетгодишната й дъщеря Кейтлин стоеше до гроба и наблюдаваше как носачите спускат ковчега в земята. Бе успяла да сдържи сълзите си по време на литургията, но сега, щом свещеникът започна погребалния ритуал, тя най-сетне се разплака. Майка й си бе отишла и за пръв път в живота си тя беше сам-сама.

Откакто се помнеше, винаги бяха само двете. Така и не разбра колко близо е била майка й до решението да се откаже от детето си.

Останала сама и бременна в Лондон, пред Кейти не се откриваха много възможности. Тя познаваше момичета, изпаднали в същото положение, които отиваха да ги „оправят“, но католическата й вяра го забраняваше. Вариантът да каже на родителите си отпадаше, така че реши да роди бебето в Лондон, да го остави за осиновяване, след което да се върне вкъщи. Нямаше нужда никой никога да узнава…

Когато наближи времето да ражда, тя отиде в един дом за неомъжени майки в „Ийст Енд“. Служителите на дома не проявяваха кой знае каква доброта или съчувствие. Те насърчаваха младите майки да оставят бебетата си, след което ги отпращаха, като ги предупреждаваха повече да не стъпват в такъв грях.

След изненадващо леко, петчасово раждане Кейти погледна ококорените сини очи на дъщеря си и разбра точно как трябва да я кръсти.

— Името Кейтлин ти приляга идеално — прошепна тя на новороденото.

Една сестра я чу и подсмръкна с пренебрежение:

— Няма значение как ще я кръстиш. Това ще го реши новата й майка.

„Но аз съм нейната майка“, помисли си Кейти.

Два дни по-късно след остри пререкания със старшата сестра тя напусна болницата с Кейтлин на ръце. Беше взела смело решение. Решение, което означаваше, че няма друг избор — щом се възстановеше от раждането, трябваше да се върне в Ирландия.

Кейтлин не помнеше баба си и дядо си, което навярно беше по-добре. Когато Кейти се появи на прага на малката къща в графство Мейо с двумесечното си бебе, майка й и баща й изобщо не прикриха изумлението си. Те подслониха дъщеря си и детето й, но почти нищо друго не сториха за тях. Отнасяха се с Кейтлин като към някаква мръсна малка тайна. За късмет на Кейти така и не узнаха, че бащата е бил женен.

Когато след две години починаха — първо баща й, който получи удар, а после и майка й, чието сърце не издържа и спря само няколко седмици по-късно, младата жена реши, че трябва да започне на чисто. Тънката златна халка на лявата й ръка не бе успяла да заблуди съседите, а тя не искаше дъщеря й да расте на място, където всички щяха да я наричат извънбрачно дете. През годините Кейти не бе изгубила връзката си с Нуала. Тя също се бе преместила в Ирландия с мъжа, когото бе срещнала в Лондон, и сега младото семейство живееше в живописното село Валимаунт в графство Уиклоу. Мястото беше известно като „градината на Ирландия“ заради тучните хълмове, стръмните водопади и огледалните езера, затова по време на двете си гостувания там Кейти реши, че това ще е идеалното място да отгледа дъщеря си. Тя продаде имота на родителите си и купи малка къща близо до тази на приятелката си.

Изборът й се оказа сполучлив. Кейтлин прекара първите години от детството си с тайфа селски дечурлига, с които бягаха боси през красивите долини и плуваха в близките Блесингтънски езера. Не беше лесно да се намери работа в Ирландия през осемдесетте, но Кейти успя да се уреди като чистачка в един от престижните хотели наблизо. Всеки ден след училище момиченцето помагаше на майка си в почистването на стаите и подмяната на санитарните принадлежности. И макар да нямаха много пари, майката и дъщерята бяха щастливи. Два пъти в годината те хващаха автобуса и след час пристигаха в Дъблин, където прекарваха деня в пазаруване на „Графтън стрийт“, след което пиеха следобеден чай в кафене „Бюлийс“. Но през останалото време Валимаунт им беше достатъчен — и те двете си бяха достатъчни една на друга.

— Голяма късметлийка си, Кейти — отбелязваше със завист Нуала. — Кейтлин е ангелче. — Собствената й дъщеря Роушийн беше всичко друго, но не и ангелче.

Когато Кейтлин навърши дванайсет, стана време да тръгне в местното средно училище „Хоули Крос“. Учениците в класа й бяха двайсетина, с повечето бе израснала, така че се чувстваше като сред многолюдно семейство. Тя беше умна, но не особено ученолюбива. Истинските й дарби и интереси бяха в областта на изкуството. Обичаше да рисува с часове и умееше да постигне прилика само с няколко бързи щриха с молива.

Разбира се, през юношеството й у нея настъпиха някои промени. Тъй като приличаше на Снежанка заради смолисточерната коса и млечнобялата кожа, тя бързо се превърна в красавица, подобно на майка си. А щом бебешката й пухкавост се стопи, оставяйки след себе си женствени извивки, момчетата, с които доскоро си играеше без проблем, станаха срамежливи в нейно присъствие. Те смутено се редуваха да я канят на кино, но Кейтлин винаги им отказваше. Момчетата бяха забранена територия.

Тя нямаше представа защо не й позволяваха да излиза на срещи. На всичките й приятелки им разрешаваха. В събота вечер те винаги отиваха в града да играят боулинг с най-новите си гаджета.

— Измъкни се, когато майка ти заспи, и ела с нас — настояваше Роушийн. Също като майките си двете момичета бяха най-добри приятелки.

Но Кейтлин никога не я послуша. Тя се подчини на майка си, както винаги. Защото бяха само те двете. Трябваше заедно да се борят, не можеха да живеят в постоянна война като Роушийн и Нуала. Роушийн не можеше да я разбере. Сигурно защото тя имаше баща, смяташе Кейтлин, докато нейният бе умрял преди раждането й, оставяйки майка й да я отгледа сама. Финансовото им положение винаги беше трудно. Кейтлин нямаше намерение да причинява допълнителни тревоги на майка си.

Понякога се чудеше защо Кейти не се е омъжила повторно. Из селото имаше много мъже, които проявяваха интерес към нея. Но майка й винаги подминаваше въпроса й с мълчание и Кейтлин предполагаше, че още не е превъзмогнала смъртта на баща й. Тя никога не настояваше за обяснение и майка и дъщеря живееха щастливо и безпроблемно заедно. Допреди шест месеца, когато нещата се промениха.

 

 

Кейтлин разбра, че майка й е болна, след вечеря. Докато изсипваше остатъците от храна в кофата за боклук, забеляза, че майка й почти не е докоснала овчарския пай, който тя бе направила в часа по Домашна техника и икономика. Ястието може и да не бе от най-сполучливите, но Кейти обикновено не оставяше нищо в чинията си, макар и само за да не обиди дъщеря си.

През следващите няколко дни момичето се зае да следи какво се хвърля в кофата. Вечер Кейти почти не слагаше залък в устата си. Когато Кейтлин я попита дали има нещо, тя пренебрежително го отдаде на временно стомашно неразположение. Кейтлин не каза нищо повече, но нямаше как да не забележи, че вместо да я праща да си пише домашните, напоследък майка й с радост я оставя да измие съдовете, докато тя самата дреме пред телевизора.

Седмиците минаваха, а апетитът на Кейти не се подобри. На дъщеря й стана все по-трудно да не забелязва хлътналите очи, безжизнената коса и вдлъбнатите, някога пълни бузи. Но при всеки намек за лекар, майка й се сърдеше и дразнеше.

— Престани, Кейтлин — тросна й се тя една четвъртък вечер. — Добре съм, просто…

Но така и не довърши изречението, защото хукна към банята. Кейтлин изчака отвън, слушайки я как повръща вечерята, която бе успяла да хапне по-рано. Най-накрая, когато настъпи тишина, Кейтлин отвори вратата и влезе. Майка й се бе строполила изтощена на пода. Момичето се зае да измие мивката. Този път не можа да не обърне внимание на кръвта. Не каза нищо, докато не помогна на майка си да се качи горе и да облече нощницата си. Проговори чак когато я настани в леглото:

— Моля те, иди на лекар. Не си добре.

За пръв път майка й не се възпротиви. И това най-много разтревожи Кейтлин.

* * *

Доктор Ханън им се усмихна и каза, че вероятно няма причина за безпокойство, но поиска да изпрати Кейти на изследвания. Усмивката обаче не можа да скрие тревогата в очите му.

След няколко седмици посетиха специалист, който им съобщи, че макар ракът на панкреаса да е бил установен на късен етап, все още има надежда. Подобно на доктор Ханън и той не успя да заблуди жените О’Дуайър. Обясни им, че ще използват химиотерапия, за да свият тумора, след което ще го оперират. Лекарят всъщност искаше да каже, че в момента няма смисъл от операция и те трябва да се молят за чудо.

Когато Кейтлин не държеше купата, в която повръщаше майка й, или не й помагаше да увива кърпа около оплешивялата си глава, тя отиваше в параклиса на болницата и се молеше за това чудо. Но то така и не дойде. Когато най-накрая оперираха Кейти, вече беше прекалено късно. Ракът се бе разпространил. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

 

 

Кейтлин се опита да не покаже шока си, когато влезе в болничното отделение. Макар че виждаше майка си всеки ден и бе свикнала с миризмата на антисептици и смърт, тя все още не можеше да се примири с бързото влошаване на състоянието й. Тъй като от седмици не беше способна да се храни, Кейти бе станала кожа и кости, едва забележима фигура върху малкото единично легло. Само разширеният й корем, пълен с ракови клетки, изпъкваше леко под чисто белите чаршафи. Очите й бяха затворени, а лицето толкова бледо, че ако не беше лекото повдигане и отпускане на гръдния кош, дъщеря й щеше да я помисли по-скоро за мъртва, отколкото за заспала.

Кейтлин се зае да потърси място за вазата със синчеца, който бе набрала сутринта. Това не беше лесна задача. Шкафчето до леглото вече беше претрупано с полуувехнали цветя, безполезни картички с пожелания за бързо оздравяване, както и с грозде, което никога нямаше да бъде изядено. Тя започна да почиства увехналите цветове, когато майка й я повика.

— Тук съм, мамо — отвърна. — Да ти донеса ли нещо? Малко вода?

— Не… не… Нищо не искам.

Кейти замълча. Единственият звук идваше от затрудненото й дишане. Тя се протегна и улови ръката на Кейтлин. Пръстите й бяха тънки и студени като смъртта.

— Не ми остава много, Кат — започна тя. Кейтлин отвори уста, за да отрече тази истина, но погледът на майка й я спря. — Не ми противоречи. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво има, мамо?

— Става дума за баща ти. Никога не съм ти разказвала много за него. А трябваше.

— Нека не се тревожим за това. Той е мъртъв, няма какво друго да се каже.

Майка й затвори очи и когато отново ги отвори, Кейтлин видя, че са навлажнени от сълзи.

— Точно това е, детето ми — рече тя. — Това се опитвам да ти кажа. Той не е мъртъв.

През следващия половин час Кейти разказа на дъщеря си как бе срещнала Уилям Мелвил и се бе влюбила. Каза й и за съпругата и дъщеря му. И как, макар да са знаели, че връзката им не е редна, не са могли да сдържат чувствата си един към друг. В думите й личеше явната й решимост да премахне този товар от плещите си. Както и други преди нея бяха осъзнали, смъртното легло се явяваше добра изповедалня.

— Той скъса с мен, преди да разбера, че съм бременна — призна тя, като избягна точните подробности около раздялата. — Но ние с теб бяхме щастливи, нали? — продължи, когато Кейтлин отново не каза нищо. — Само ние двете. Не бих променила нищо от живота ни.

Момичето се опита да кимне в отговор. Разбираше, че трябва да каже нещо, за да успокои майка си. Но все още беше прекалено смаяна.

— Аз му писах, миличка.

Кейтлин вдигна рязко глава.

— Какво си направила?

— Писах му, че има дъщеря. Красива, петнайсетгодишна дъщеря.

Кейтлин издърпа ръката си и стана.

— Той също се свърза с мен — добави бързо Кейти. — Остави съобщение, че ще дойде да ни види.

Болната стрелна поглед към вратата, сякаш очакваше той да се появи всеки момент. Тогава Кейтлин разбра защо майка й не се бе омъжила повторно. Тя все още го обичаше. Дори след всички тези години. Наранена и объркана, девойката се отдръпна.

— Кат? — чу гласа на майка си, слаб и умоляващ. Усети желанието й да протегне ръка. — Моля те, не се сърди, миличка. Съжалявам, че премълчах истината. Трябваше по-рано да ти кажа.

Жената млъкна и Кейтлин разбра, че от нея се очаква нещо. Но тя не можеше да го каже. Все още не.

— Прости ми, скъпа моя. Кажи, че ми прощаваш.

Кейтлин затвори очи и преглътна сълзите си. Мислеше само за едно — как майка й я бе лъгала в продължение на петнайсет години. Всичко това й дойде в повече, но разбираше, че трябва да го приеме.

— Всичко е наред, мамо — каза накрая и отвори очи. — Разбирам. — Пое дълбоко въздух и се обърна към майка си. — Прощавам ти.

Последната дума заседна в гърлото й. Тя се загледа в майка си. Устните на Кейти бяха разделени, сякаш се готвеше да каже нещо, но очите й се взираха напред невиждащо. Беше прекалено късно за прошка.

 

 

Кейтлин остана при тялото възможно най-дълго. Най-накрая една сестра я убеди да си вземе чаша чай. На връщане към отделението тя го забеляза — висок, добре облечен мъж, който разговаряше със старшата сестра. Той сигурно бе усетил присъствието й, защото вдигна поглед. За момент доби неуверен вид.

— Кейти? — попита мъжът.

Изисканият английски глас потвърди предположението й относно самоличността му.

— Не, аз съм Кейтлин.

— Помислих си…

Кейтлин кимна. Беше виждала снимките на майка си като млада, затова разбра объркването му. Той не я бе виждал от шестнайсет години. В представите му оттогава тя не бе остаряла нито с ден.

— Тя вече си отиде — съобщи му момичето.

 

 

Уилям Мелвил отседна в хотел „Гранд“ — където бе работила Кейти — и пое уреждането на погребението. Колкото повече Кейтлин го наблюдаваше през тази седмица, толкова по-трудно й беше да повярва, че й е баща. Не можеше да проумее как майка й изобщо се е обвързала с него. Тя й беше признала, че двамата са се обичали. До този момент, през няколкото дни на познанството им, Уилям не беше много разговорлив относно връзката им.

В деня на погребението той запази почтена дистанция, заставайки дискретно отстрани по време на опелото и самото погребение. Кейтлин предполагаше, че ще си тръгне веднага след това, но за нейна изненада той дойде на събирането в „Клоувър Лийф“. Кръчмата беше пълна, когато пристигнаха, и всички лакомо се бяха нахвърлили над чиниите с пирожки с кайма и сандвичи с шунка. Мъжете сериозно се бяха заели да си пийнат за чужда сметка. Уилям — Кейтлин все още не можеше да се принуди да го нарече татко, а и той не го бе искал от нея — изглеждаше скован и притеснен по време на все по-шумните прояви.

Към пет часа присъстващите започнаха да се разотиват.

Роушийн се приближи към Кейтлин.

— Излизаме навън, идваш ли?

Кейтлин видя една групичка момичета, които се спотайваха до вратата. Бяха ги пуснали от училище заради погребението и те с нетърпение чакаха да се измъкнат от възрастните. Тя копнееше да иде с тях, да забрави всичко за известно време. Но видя Уилям да стои наблизо и реши, че ще иска да поговорят.

— След малко ще дойда — отвърна неохотно.

Роушийн отиде при другите. Момичетата цял следобед бяха зяпали безсрамно Уилям. Самоличността му трябваше да е тайна, но Кейтлин предположи, че Роушийн се е раздрънкала. Макар да беше най-добрата й приятелка, тя никога не можеше да пази тайна. Уилям обаче не изглеждаше притеснен от интереса. Той дори не спомена за това, когато отведе Кейтлин настрана, далеч от любопитните подслушвачи.

— Сега трябва да се връщам в Англия — заяви баща й, — но ще се свържа с Нуала след няколко дни, за да уреди полета ти.

— Полет?

— Да — отсече той. — Предположих, че ще искаш да останеш още няколко седмици, докато завършиш срока и се сбогуваш с приятелите си. После ще дойдеш с мен в Англия — да живееш с мен и семейството ми.

Кейтлин за пръв път чуваше за тези планове.

— Не искам да напускам Валимаунт.

Тя забеляза Нуала да се навърта наблизо. Когато майка й постъпи в болницата, Нуала я бе приютила и Кейтлин смяташе, че сега, след като майка й си беше отишла, щеше да остане да живее у тях.

— Не можеш да останеш тук сама — каза й Уилям.

— Но леля Нуала…

— Нуала не ти е роднина — прекъсна я той. — Аз съм твоето семейство.

Кейтлин хвърли поглед на Нуала, която се опита да й се усмихне утешително. Но си личеше, че съжалява за тези планове толкова, колкото и Кейтлин. За нещастие нито една от двете нямаше кой знае какъв избор в случая. Ако Уилям Мелвил искаше тя да отиде и да живее при семейството му, тогава трябваше да му се подчини.

 

 

По-късно вечерта Кейтлин лежеше будна в леглото. В другия край на стаята Роушийн тихичко похъркваше. Беше свикнала с този звук през последните няколко седмици, когато сънят бе започнал да идва все по-трудно. Да наблюдава как майка й отслабва с всеки изминал ден и изпитва постоянна болка, когато морфинът престана да действа… тези картини не можеха да се забравят лесно. Но нищо не можеше да се сравнява с днешния ден, когато видя майка си в отворения ковчег. Изглеждаше както винаги, само дето знаеше, че тя не беше същата. Знаеше, че тялото е просто празна обвивка и че това не е нейната майка, колкото и да приличаше на нея.

Споменът отново отприщи сълзите й. Кейтлин се обърна към стената и закри устата си с ръка, заглушавайки риданията си, за да не събуди Роушийн. През изминалите седмици приятелката й оказа голяма утеха. Не помнеше колко пъти Роушийн бе стояла с нея и я бе държала в прегръдките си, докато плачеше. Както и Нуала.

А сега трябваше да ги напусне, както и селото, в което бе израснала, хората, които смяташе за свое семейство, и къщата, която бе станала неин дом — налагаше се да остави всичко, което я свързваше с майка й. И да отиде да живее при баща, когото не познаваше и който до преди две седмици не подозираше за съществуването й, на място, за което не знаеше нищо.

— Мамо, защо трябваше да му казваш за мен? — прошепна тя в мрака.

Тези мисли породиха нова вълна от гневни сълзи, придружени от чувството на вина и объркване. Тази нощ нямаше да заспи скоро.