Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (22)

Двадесета глава

Ален първи съобщи на Кейтлин, че нейна снимка ще участва в новата изложба на Люсиен Дювал.

— Предполагам, че това е последният му опит да те спечели — отбеляза кисело.

Кейтлин остана съсредоточена в подреждането на чашите една върху друга, като се престори, че не е разбрала коментара. Но всъщност ясно съзнаваше, че Люсиен я ухажва. Той не пазеше намеренията си в тайна. От онази вечер в „Ла Флеш Дор“ я бе канил да излязат — веднъж, два пъти, вече три пъти. Досега тя все му отказваше под предлог, че е много заета. Но това, изглежда, не го разколебаваше.

Струваше й се, че би било лоша идея да излезе на среща с него, и нямаше нужда да й го казват. Но все пак й го казаха директно.

— Стой далеч от него, Кейтлин — предупреди я Вероник. Откакто от два месеца бяха гаджета с Джулс, тя бе чисто нов човек. — Има и други момчета. Такива, които няма да ти разбият сърцето.

Ален също не й спести притесненията си. Макар от повече от година да я бе насърчавал да си хване приятел, никога не си бе представял точно екстравагантния Люсиен Дювал в тази роля.

— Не ме разбирай грешно, миличка. Много го харесвам. Но той не е подходящ за теб.

Кейтлин нямаше намерение да спори по въпроса. Люсиен беше всичко, до което се бе зарекла да не припарва — загадъчно мрачен, опасно привлекателен и славещ се със съответната репутация. За съжаление обаче той все по-успешно влизаше под кожата й. Тя мислеше за него непрекъснато. Докато разумът й продължаваше да му отказва, сърцето й явно имаше други идеи.

Но този път той бе на съвсем погрешен път. Ако си мислеше, че като включи снимката й в изложбата си, ще успее да я спечели, значи не я познаваше. Кейтлин си представи всички хора, които щяха да я зяпат и да обсъждат как се е съгласила образът й да стане публично достояние по този начин…

— Не мога да се сетя за нещо по-лошо от това — каза му тя след няколко дни.

Люсиен я изгледа в продължение на няколко секунди. Би заложил едногодишната си заплата, че всяко друго момиче в кафенето би убило човек, само и само да се види на някоя от фотографиите му. Но не и Кейтлин. Тя беше различна. Както и начинът, по който му отказваше всеки път, когато я поканеше на среща. Не че проявяваше самонадеяност, но това никога не му се бе случвало. Никога. И този факт още повече го амбицираше да покори сърцето й. Той бе откровено заинтригуван от това тъй сдържано и изключително талантливо момиче. А напоследък не беше лесно нещо да възбуди интереса му.

— Не ме отрязвай толкова категорично, chérie — рече той сега. — Ела на изложбата — виж сама фотографията. Ако не я харесаш, ще я махна.

— О, я стига. Казваш го само, за да се съглася.

Люсиен притисна длани към сърцето си, преструвайки се на засегнат.

— Обидно ми е, че имаш толкова лошо мнение за мен.

Тя се засмя.

— Не съм искала да прозвучи така. Просто… Не съм сигурна, че тази работа е за мен. Вероник със сигурност би се справила по-добре. Нали именно с това се занимава през цялото време.

— Само че аз не искам да използвам снимка, на която са ми позирали. Искам тази снимка с теб. — Той я изгледа съсредоточено. — Ти би ли се примирила със зебло, при условие че можеш да имаш кашмир?

Кейтлин се изчерви леко. Тъкмо неща като това й въздействаха силно. Екстравагантните комплименти — макар да си казваше, че не означават нищо, че подобно флиртуване бе толкова присъщо на Люсиен като кръвта във вените му.

Французинът я усети, че поддава, и направи решаващия си ход.

— Моля те, Кейтлин. Давам ти думата си — ако не одобриш снимката, веднага я махам от изложбата.

Тя въздъхна отново, този път примирено.

— Добре, добре. Можеш да използваш снимката. Но само ако обещаеш да я махнеш, ако те помоля.

Той се протегна и покри ръката й със своята.

— Разбира се. Никога не бих нарушил обещание, което съм ти дал. — Дългите му хладни пръсти стиснаха нежно нейните, наситено сините му очи я загледаха втренчено.

Кейтлин отдръпна ръката си и отметна косата от лицето си — жест, който правеше, когато изпитваше притеснение или неувереност.

— Добре. Значи е уредено. — Тя се изправи рязко. — Трябва да тръгвам. Да се връщам на работа. — Забърза се към кухнята.

Ален стоеше встрани, успял да подслуша разговора им. Изчака Кейтлин да се отдалечи, след което се наведе през бара.

— Приятелю, предупреждавам те — внимавай. Кейтлин не е като момичетата, с които си свикнал.

Люсиен се усмихна, развеселен от загрижеността му.

— Знам това.

— Добре. — Ален не отвърна на усмивката му. — Защото няма да ти позволя да я нараниш.

 

 

Следващия петък следобед след часовете Кейтлин реши да намине край „Льо Наби“ — галерията, в която беше изложбата на Люсиен. Тя беше една от няколкото в района, продукт на културните събития в Париж в момента. Липсата на собствени студия, които да могат да си позволят, и трудностите, които срещаха в опитите си да правят изложби в доказани галерии, бяха накарали много млади, талантливи творци да се събират в групи и да заемат стари изоставени сгради в района на „Белвил“ и „Канал Сен Мартен“.

„Льо Наби“ беше най-известната сред тях. Представляваше бивше училище, което бе затворило през седемдесетте и бе стояло изоставено в продължение на петнайсет години, преди група художници и фотографи да се настанят там и тайно да превърнат мястото в изложбена зала. Заедно с още половин дузина други неофициални художествени галерии в града тази бързо добиваше репутация на място, където посветените колекционери можеха да купуват творби на изгряващи звезди, преди те да са успели да се прочуят.

Кейтлин нямаше как да не остане впечатлена, когато влезе вътре. Изобщо не приличаше на „нелегална квартира“, както я наричаха. Наоколо не се виждаше нито един мръсен матрак — художниците в действителност не живееха там. Всъщност беше много по-голямо и уредено, отколкото си бе представяла — около седемдесет творци бяха изложили работата си в дискретни зали, заемащи петте етажа. Имаше много за разглеждане — улично изкуство, художествени инсталации, както и скулптури в стила на Марсел Дюшан^[1]. Но Кейтлин подмина всички и се насочи право към изложбата на Люсиен.

Предната вечер беше разпитала Ален за работата му. Той й бе обяснил, че Люсиен използва изкуството си, за да изследва социалните проблеми на времето, за да изобразява по-тъмната страна на Париж.

— Майка му е алжирка, баща му — французин — разказа й той, — затова, докато растял, Люсиен не чувствал истинска принадлежност към никоя от двете култури.

Сега, като гледаше фотографиите му, Кейтлин виждаше как той се е възползвал от това — чувството на отчуждение, — за да подчертае настоящия социален смут във Франция. Той бе насочил обектива си към мизерните banlieues^[2] и пред нея бяха резултатите — зърнести черно-бели снимки на обществени жилища и бездушни магистрали; редици от магазини и долнопробни заведения за бързо хранене; бездомност и воюващи банди. Те бяха прозорец към обичайните случаи на насилие, бедност и отчаяние на хиляди обикновени житейски съдби. Бяха също така и най-силните творби, на които попадаше Кейтлин. Не можа да не остане впечатлена от дълбочината и съпричастието на изкуството му.

Тя дълго време разглежда основната колекция. Най-накрая, осъзнавайки, че галерията скоро ще затвори, се премести към по-малкото приложение от снимки. При тях темата не беше толкова сериозна — случайни моменти, които бяха предизвикали интереса на Люсиен. Именно сред тях видя снимката с образа си. Щеше да е трудно да я пропусне, понеже заемаше по-голямата част от стената. За момент Кейтлин се почувства ужасно неудобно, виждайки собствения си образ в такива грамадни размери, докато не си напомни, че е сама в залата. Чак тогава успя малко да се отпусне и най-после да разгледа снимката, която бе дошла да види.

Люсиен я бе хванал в момент на пълна вглъбеност, навела смръщено чело над скицника си, захапала със зъби края на молива, заметнала късата си тъмна коса зад ушите. Той беше прав, призна си тя неохотно. Не беше толкова лоша. Повечето хора дори не биха я разпознали. Реши, че вероятно ще му позволи да я задържи, ако наистина иска.

Взела решението си, тя се обърна да си върви. Но нещо я спря. Загледа се отново в снимката. Обзе я странното чувство за дежавю. Нещо й бе толкова познато…

Изведнъж в съзнанието си Кейтлин се върна назад към една неделна вечер преди шест години в къщата им във Валимаунт.

Тя довършваше домашните си, докато майка й четеше съсредоточено графика с дежурствата на хотелския персонал за следващата седмица — смръщила чело, тотално погълната от това, което прави. Тогава Кейтлин разбра — на снимката тя изглеждаше точно като майка си!

Кейтлин стоеше там, замаяна, неспособна да спре сълзите си. Всъщност беше така обсебена от снимката, че не забеляза Люсиен, който влезе в залата, застана до нея и след малко се обади:

— Добре ли си?

Гласът му я сепна, тя се обърна и като го видя да се мръщи срещу нея, бързо изтри сълзите си.

— Кейтлин? Ca-va, mon amour?^[3] — попита отново.

Искрената загриженост в гласа му я накара отново да се насълзи.

— Добре съм — успя да отвърне с леко треперещ глас. После, като реши, че трябва да даде някакво обяснение, добави: — Просто… снимката ми напомни за един човек, това е всичко. За майка ми.

— И това те натъжава? — попита той, озадачен.

— Ами… да. — Тя се поколеба, след което продължи тихо: — Тя почина преди пет години.

Люсиен се протегна и стисна рамото й.

— Много съжалявам да го чуя — измърмори. Настъпи тишина. Ако беше друг, сигурно щеше да я притисне за повече подробности, но Люсиен явно прие нуждата й да не я безпокоят по въпроса.

— Какво е мнението ти за останалата част от изложбата? — попита той.

Кейтлин изпита облекчение от смяната на темата.

— Страхотна е — отбеляза искрено. Тя се върна в другата зала, понеже искаше да се отдалечи от снимката си. Люсиен я последва. — Тази ми е любимата — посочи към един пейзаж. — Много ми харесва как светлината пада и сенките. Просто е… великолепна.

Люсиен я погледна развеселен.

— Великолепна? — Той се престори, че обмисля коментара й. — Колко екстравагантен коментар. Но откъде да знам, че е искрен? Може да го казваш от чиста любезност.

Тя повдигна вежди.

— А може просто да си просиш още комплименти.

Люсиен се засмя тихо.

— Разбрал съм, че човек никога няма насита на добрите думи по свой адрес.

Преди да успее да го разпита още малко за работата му, на прага се появи друг мъж и ги прекъсна. Той бе по-възрастен от Люсиен, може би над трийсет и петгодишен и изглеждаше малко по-консервативен, но пък изключително стилен, облечен с черен костюм и разкопчана край врата черна риза.

— Люсиен? — в гласа му пролича нетърпеливост. — Всички теб чакаме — както обикновено. Идваш ли, или какво?

— Ей сега, Филип — отвърна сърдечно Люсиен. — Защо не тръгнете без мен?

По-възрастният мъж понечи да възрази, но тогава погледът му се спря на Кейтлин и изражението му се разведри. Той каза още нещо на Люсиен. Макар френският на Кейтлин да се бе подобрил драстично през изминалата година, тя все още не разбираше добре бързата разговорна реч, но прецени, че непознатият каза нещо от рода: „Вместо да стоиш и да флиртуваш цяла вечер, защо не я поканиш да дойде с нас?“. Кейтлин почувства, че се изчервява. Люсиен завъртя театрално очи, а Филип се засмя и ги остави насаме.

— Е? — обърна се към нея Люсиен, когато мъжът се оттегли. — Искаш ли да дойдеш?

Инстинктът й подсказваше да откаже. Не й се нравеше особено идеята да прекарва времето си с непознати. Но тази вечер не искаше да остава сама. След нахлулите спомени тя имаше нужда да се разсее.

Усмихна му се.

— С радост ще дойда.

Той не скри удоволствието си.

— Чудесно. Тогава по-добре да тръгваме, преди да съм си навлякъл още неприятности.

След половин час те се присъединиха към приятелите на Люсиен в един модерен бар ресторант на „Канал Сен Мартен“. Бяха общо двайсетина души и седяха в кръг върху малките пластмасови седалки, наредени по брега на канала. Те приветстваха Люсиен, подкачайки го по повод закъснението — явно да закъснява му бе нещо като навик.

Люсиен цяла вечер седя до Кейтлин, като допълваше чашата й с вино, навеждаше се да й обясни някои шеги между тях, когато му се стореше малко объркана, и я запозна с дизайнерите, които работеха в „Льо Наби“. С напредването на вечерта стана по-тъмно и по-студено. Той я видя, че потрепери.

— Ето. — Люсиен свали якето си и го метна върху раменете й.

Кейтлин бе поласкана. Младежът беше нещо като знаменитост сред кръговете, в които се движеха, и видимо харесван от всички присъстващи в момента. Въпреки че той седеше встрани и пиеше мълчаливо виното си, като само от време на време се намесваше в разговорите с някой странен коментар, всички истории и шеги сякаш бяха насочени директно към него. А ето че сега той бе насочил цялото си внимание към нея.

Към полунощ някой предложи да сменят заведението.

— Ще ходим в „Ла Флеш Дор“ — провикна се Филип. — Идвате ли?

Люсиен погледна въпросително Кейтлин.

— Не мога — заяви тя. — Утре съм на работа.

— Тогава ще те изпратя.

„О, не“, помисли си тя. Само това й трябваше. Романтично изпращане, неловка пауза до вратата и…

— О, няма нужда — рече бързо. — Не е далеч. Наистина, ще се оправя.

— Настоявам — не отстъпи той. — Най-малкото защото Ален ще ме убие, ако ти се случи нещо.

Неспособна да измисли логична причина да отхвърли предложението му, Кейтлин се предаде.

Те извървяха двайсетте минути до апартамента й в мълчание. И двамата бяха мълчаливи — Люсиен не си падаше по празните приказки, а Кейтлин бе прекалено заета с мислите си. Мислеше за начина, по който бе докоснал ръката й в кафенето миналата седмица; за многозначителния поглед на Филип към тях преди малко; чудеше се какво ли очаква Люсиен да се случи, когато стигнат до дома й. Защото това бе последното, което искаше. Беше твърде скоро след… след случилото се в „Грейкорт“.

Най-накрая стигнаха кафенето. На входната врата Кейтлин нервно повъртя ключовете в ръцете си. Вече бе решила, че няма да кани Люсиен вътре, за да не го остави с погрешно впечатление, макар да имаше ужасното чувство, че вече е направила достатъчно в това отношение.

— Благодаря, че ме изпрати — каза тя.

— Няма проблем. Ще спя по-леко, като знам, че си в безопасност.

Тогава Кейтлин разбра, че трябва да каже още нещо; че това не може да продължава.

— Люсиен, моля те…

Той вдигна вежди въпросително.

— Какво ме молиш?

— Моля те да спреш да говориш така.

— Защо?

— Защото вече ти казах — заяви твърдо. — Нямам намерение да ходя с теб.

— И защо не? — попита той с развеселен тон.

— Защото… — тя се запъна. — Защото съм прекалено заета. Имам много за учене, а и работата в кафенето, нямам време за нищо друго… — Кейтлин млъкна.

Очакваше от него да възрази. Но вместо това Люсиен докосна бузата й с дългите си хладни пръсти.

— Ами значи трябва да видя какво мога да направя, за да променя решението ти, chérie.

Тя не знаеше какво да каже. Но той не чакаше отговор. В този момент Кейтлин внезапно осъзна колко близо един до друг се намираха; колко неусетно се бе приближил към нея. Вече можеше да почувства дъха му върху бузата си, да види отражението на бледата лунна светлина върху силната му челюст, когато той наведе глава, а в очите му проблесна нещо, което тя не успя да разтълкува. Тогава разбра намерението му, но твърде късно. Все още се опитваше да измисли начин да го спре, когато той я целуна.

Устните му отначало леко докоснаха нейните, толкова леко, че тя дори не бе сигурна дали се е случило. След това, като не усети съпротива, целувката му стана по-силна и по-дълбока. Ръцете му се вплетоха в косата й и извиха главата й назад; езикът му раздели устните й и намери нейния.

Тя притвори очи и почувства неволна тръпка на желание да преминава през тялото й. От толкова отдавна не се бе чувствала така… Но докато той я привличаше все по-близо към себе си, един спомен проблесна в съзнанието й, смътен спомен за тъмна стая и легло и за нещо, което бе започнало с целувка, много подобна на сегашната; целувка, която й бе коствала повече, отколкото си бе представяла, че е възможно.

Какво правя, по дяволите? Мисълта проблесна в ума й, бързо последвана от друга. Това е грешка.

Тя се откъсна от целувката му, от обятията му и го бутна назад.

— Люсиен, казах ти, че не искам.

Преди той да успее да отговори, тя се шмугна вътре.

Избяга към безопасния свят на стаята си, блъсна вратата и се сви на земята. Забеляза, че ръката й трепери, докато се пресягаше да докосне устните си, все още топли от целувката му. Измина известно време, преди да успее да стане от пода.

 

 

Следващия понеделник, когато Кейтлин се върна от колежа, намери пред вратата си пакет. Големината и формата му подсказваха какво е. И все пак, като го разопакова и видя, че това наистина е портретът й от галерията, тя не можа да не се трогне от жеста на Люсиен — значи той бе разбрал колко много означава снимката за нея. През целия уикенд се чувстваше зле заради начина, по който бе реагирала на целувката му. Сега се почувства още по-зле.

Същата вечер, когато той дойде в кафенето, й се удаде случай да му благодари.

— По този начин исках да ти се извиня за… — Той се поколеба. — За това, което обърках онази вечер.

В гласа му се долавяше въпрос и тя, като избегна погледа му, каза малко неловко:

— Благодаря.

Люсиен я изчака да вдигне отново поглед и посочи стола срещу себе си.

— Имаш ли време да пийнеш с мен нещо?

Част от нея се ужасяваше да предприеме тази следваща стъпка, да допусне някого до себе си. Но имаше друга част от нея, която искаше да е с Люсиен, която й казваше, че трябва да сграбчи тази възможност да продължи напред.

— Знаеш ли — заяви тя, като издърпа стола, — мисля, че точно сега ми се полага една почивка.

Той разтегна устни в бавна усмивка.

— Много се радвам да го чуя.