Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Тридесет и девета глава

Елизабет прекара първия си месец в Англия в опити да установи каква е ситуацията в главния офис. От Япония й беше трудно да следи нещата — Уилям бе прословут с диктаторството и потайността си. И когато се добра до всички подробности, разбра защо. Цифрите бяха отчайващи. „Мелвил“ едва смогваше да плати паричните си задължения. На доставчиците им бе писнало. Компанията се намираше опасно близо до нарушаване на договорите за наем.

— Татко, как си оставил нещата да стигнат до това положение? — мърмореше тя на себе си късно една вечер, докато седеше в кабинета му. Но точно в момента не можеше да стори нищо повече от това да контролира щетите. Уреди съвещания с ключови доставчици, като ги придумваше и умоляваше за отсрочка. Предприе преговори с кредитори и се разбра с мениджъра по доставките да направят плащанията приоритет.

Шест седмици след пристигането й Коул също се върна в Лондон. През времето, докато бяха разделени, той бе търсил жилище, в което да се преместят. Чрез свой приятел успя да открие едно, което бе напълно обзаведено, свободно и готово да ги приеме.

— Идеално е за нас — съобщи й той, след като отиде да го огледа. — И хубавото е, че можем веднага да се нанесем.

Елизабет, която през последните два месеца бе живяла в хотел „Лейнсбъроу“, изобщо не се интересуваше как изглежда жилището — стига да не бе хотел. Но все пак леко се изненада, когато Коул й го показа. Тя очакваше модерен апартамент в Източен Лондон; вместо това той я заведе в къща в квартал „Челси Харбър“.

— Много разумен избор — отбеляза тя, щом я разгледа.

Той, изглежда, се зарадва.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Елизабет нямаше точно това предвид, но нищо не каза. Макар ограденият квартал да не бе точно по вкуса й, тя разбираше защо Коул иска да живеят там. Зад фасадата, наподобяваща стил от Едуардовата епоха, сградата бе проектирана за съвременен начин на живот. Боядисана в неутрални тонове и мебелирана в минималистичен стил и с акценти върху светлината и пространството, вътре къщата разполагаше с всяко съвременно удобство, за което можеха да се сетят — мраморни бани с джакузи; вградена аудио система „Банг & Олуфсен“; дори кинозала на приземния етаж.

Да, от мястото щеше да стане доста приятен дом. А и тя нямаше никакво време да търси друго жилище.

— Кога можем да платим депозита? — попита Елизабет.

 

 

В седмицата преди деня, в който се очакваше да се върне на работа, Уилям посети лекаря си, който го посъветва да си остане вкъщи още три месеца. Макар Елизабет да съжаляваше, че баща й все още не е възвърнал напълно здравето си, друга част от нея тайничко се радваше, че той няма да е наоколо още известно време. Това означаваше, че ще може да се заеме с истинския проблем, пред който бе изправена „Мелвил“ — как да нараснат продажбите. Последният доклад на стратегическия отдел се състоеше от 500 страници с подробни анализи, но без никакви заключения. С други думи, представляваше само загуба на време. Някой явно бе решил, че ако изпише достатъчно хартия, никой няма да забележи пълното му неведение по въпроса. Това никога не би се случило, ако отделът бе под контрола на Коул. Е, щом нямаше налице свестен анализ, тогава щеше да се наложи да си го изготви сама.

Реши да се върне отначало. Когато бе започнала в „Мелвил“, тя бе открила, че работата в магазина дава безценни познания за бизнеса. Същото трябваше да направи и сега — да поработи известно време като продавачка.

Ежедневието, което я налегна, се оказа изтощително. Пристигаше във фирмата в седем, прекарваше по три часа, забита в кабинета си сред таблици и доклади, преди да започне смяната й в магазина в десет. Работеше там до шест, след което краката вече толкова я боляха, че й се искаше единствено да се добере до леглото. Но вместо това се връщаше на бюрото си и продължаваше да се бъхти, докато едва задържаше очите си отворени. Тогава се връщаше вкъщи и се тръшваше капнала на леглото, за да се събуди на следващата сутрин и да направи всичко това отново.

Четирите часа сън не можеха да я съборят. Но почти нямаше време да се храни, заради което отслабна с шест килограма за месец.

Коул не беше доволен, понеже по принцип я намираше за твърде кльощава. Изпаднал в отчаяние, той започна да й изпраща доставки от ресторанта за обяд и вечеря — единственият начин да е сигурен, че се храни. Но дори тогава тя често бе толкова погълната от дейностите, които вършеше, че след няколко хапки избутваше кутиите с храна настрани. Живееше от чист адреналин и нищо друго. И това я изпълваше с истинско удоволствие.

От работата си в магазина научи много. Забеляза окаяното му състояние в сравнение с магазините в Далечния изток, които бяха открили — килимите бяха износени, чистачите — немарливи, оставящи прах по стъклените витрини. Продавачките не се грижеха особено за външния си вид, дъвчеха дъвки и се появяваха с излющен лак на ноктите.

Но тя най-вече обърна внимание на клиентите.

Много хора разглеждаха, но малко от тях купуваха. Това я изненада. С изключение на дрехите — които бяха областта на Кейтлин — останалата стока й изглеждаше наред. Аксесоарите бяха с едно и също добро качество от повече от сто години насам. Защо тогава вече не бяха така популярни както някога?

Тя получи отговора си в един следобед през втората си седмица, докато обслужваше една жена, която връщаше чанта от линията „Девъншир“. Изделието бе сред класиките на „Мелвил“ — с дълга дръжка за през рамо, изработена от кафява телешка кожа, с щампа с монограма на „Мелвил“. Струваше петстотин лири и бе от по-евтините модели от линията. Същата версия от щраусова кожа надвишаваше четири пъти тази сума.

Елизабет мълчаливо обслужи клиентката. В „Мелвил“ политиката беше да уважават желанието на клиентите да връщат закупени стоки, без да задават въпроси. Жената бе на средна възраст и от средната класа, очевидно излязла през обедната си почивка. Тя изглеждаше малко нервна, сякаш този не бе от магазините, които обикновено посещаваше. След като й възстанови сумата, Елизабет попита защо връща продукта.

Жената се наведе през витрината и сподели заговорнически:

— Ако трябва да съм честна — призна шепнешком, — винаги съм си мечтала да имам чанта на „Мелвил“. Докато работех в Лондон на младини, така и не успях да си позволя такава. Затова съпругът ми купи тази за петдесетия ми рожден ден тази година. Очаквах с нетърпение да се покажа с нея. Но… — Тя се поколеба.

— Но какво? — подтикна я Елизабет.

— Но тогава влязох в кварталния ни магазин „Фарм-март“ и видях точно същата чанта „Мелвил“ за двайсет и пет лири. Е, знам, че не беше съвсем същата — побърза да добави. — Беше от по-евтините ви линии и си личи, ако се вгледа човек… Но след това някак вече не исках да имам истинския вариант. Предполагам… просто ми се развали удоволствието от притежанието й.

Настъпи мълчание.

Тя видя изражението на Елизабет и се намръщи.

— Съжалявам, скъпа. Може би не биваше да казвам нищо. Това няма да се отрази на връщането на стоката, нали?

Елизабет се усмихна пресилено.

— Не, разбира се, че не. — Тя направи пауза. — Благодаря за помощта.

 

 

След затварянето на магазина Елизабет се втурна към кабинета си, за да свали униформата и да се преоблече, след което взе такси до „Оксфорд стрийт“ и се отправи директно към най-близкия „Фарм-март“. Беше шокирана от новината, че „Мелвил“ снабдява подобно място. Това бе верига магазини, характерни за търговските улици и известни с най-ниските си цени — хората пазаруваха там, защото беше евтино и приятно. Компанията едва ли имаше нужда да бъде свързвана с такъв имидж. Разбира се, тя знаеше, че линията „Мелвил Есеншълс“, която баща й бе основал през седемдесетте, се състои от артикули с по-ниски цени. Но не бе очаквала да са чак толкова по-ниски…

Най-близкият клон се намираше в източния край на „Оксфорд стрийт“, сбутан между заведения за бързо хранене и магазини за преоценени стоки. Вътре магазинът компенсираше мрачното си местоположение с ярки цветове и принудена веселост, като продуктите попадаха под пронизващото осветление на дълги флуоресцентни лампи. Пътеките между рафтовете със стоки бяха подредени според линията от продукти — козметика за лице, за коса, устна хигиена… В задната част, до аптечния сектор, Елизабет откри така наречените „дизайнерски“ марки. Там, струпани в купчина в евтин пластмасов кош, имаше около петдесет имитации на чанти „Девъншир“, наблъскани под огромна табела, обявяваща цената им — 25 лири бройката, или 2 за 40.

Това беше дори по-лошо, отколкото си го представяше. Вдигна една чанта, дубликат на върнатата в магазина. Допирът до синтетичния материал бе неприятен; закопчалката — с формата на двойно „М“, монограма на „Мелвил“ — изглеждаше, като че ли ще се счупи всеки момент. Цветовете бяха по-груби, а когато потърка по-силно, по кожата на пръстите й остана следа от боя. Тя погледна по-внимателно марката и видя, че наистина е тази, използвана от компанията. Тези чанти не бяха фалшификати. Някъде, някак си, някой ги бе произвел от името на „Мелвил“.

„Фарм-март“ не предлагаше само чанти. Имаше и евтини несесери за грим, запалки, дори гребени. И всички с името „Мелвил“. И всички с отчайващо качество. Как, за бога, можеше компанията да запази бляскавия си имидж, когато бе свързвана с този тип евтини продукти, предлагащи се във всеки универсален магазин?

Тя грабна две от най-отвратителните подобия на чанти. После прекара остатъка от следобеда, обикаляйки „Оксфорд стрийт“ в търсене на други магазини, в които имаше изложени стоки на „Мелвил“.

 

 

Наближаваше девет, когато Елизабет се прибра вкъщи. Коул беше във високотехнологичната им кухня и приготвяше вечеря. Беше се увлякъл по готвенето, откакто бе основал веригата си от ресторанти. Тъй като беше само собственик, нямаше значение, ако не можеше да различи тиган от тенджера, но той обичаше да е запознат с всеки процес от бизнеса си. Никога нямаше да се задоволи само с ролята на страничен наблюдател.

Напоследък не бе имал възможност да готви за Елизабет — тази вечер тя за първи път се прибра преди полунощ, откакто се бе върнала в Лондон, и остана впечатлена от подобрените му готварски умения. Крехкото говеждо — „от доставката, която пристигна днес“ — бе идеално допълнено от свежи азиатски зеленчуци. По време на вечерята и виното, тя му разказа за откритията си.

— Е, какво мислиш? — попита, щом свърши.

— Звучи интересно. — Той включи котлона под тигана с олио, в който се канеше да приготви пържени банани за десерт. После се приближи до нея, взе чашата й с вино и я постави на масата. Пресегна се, отметна от лицето й един меднорус кичур и го затъкна зад ухото й. — Но, като се има предвид, че за пръв път от седмици вечерям заедно с жена си, защо през останалата част от вечерта да не забравим всичко, свързано с „Мелвил“?

Ръцете му се преместиха върху раменете й, а палците му започнаха да масажират нежното местенце над ключицата. Тя затвори очи и въздъхна със задоволство, докато пръстите му вършеха вълшебството си.

Той приближи устни към ухото й.

— Мислех си да отнесем десерта горе — гласът му бе тих и подканващ. — Ще ти направя един от специалните си масажи на цялото тяло. Гарантирано облекчава стреса.

Елизабет отново въздъхна, но този път със съжаление. Отвори очи.

— Много съжалявам, Коул. Но трябва да поразмишлявам малко върху това, което видях тази вечер.

— Не може ли да почака?

— Трябва да го направя, докато всичко е все още прясно в съзнанието ми.

Той пусна раменете й и се отдръпна.

— Добре. — Върна се при печката. — Все още искаш ли десерт?

— Може би по-късно.

Коул бе с гръб към Елизабет и тя не виждаше лицето му, но от положението на раменете му разбра раздразнението му. Приближи се до него и обви ръце през кръста му.

— Наистина съжалявам — измърмори. — Ще се опитам да бъда възможно най-бърза и после ще дойда при теб горе… — Тя плъзна ръцете си към предната част на панталона му.

Мъжът й стоеше невъзмутимо и разбъркваше съдържанието на тигана. Тя увеличи натиска си, докато накрая той изстена.

— Добре де, добре — заяви. — Ще довършим това по-късно. — Пресегна се и отмести ръцете й. — По-добре престани, иначе няма да успея да се сдържа.

Той се наведе и я целуна леко по челото. Почувствала се по-щастлива, тя се върна в кабинета си.

 

 

По някое време Коул се събуди и видя, че Елизабет все още не си е легнала. Обърна се да провери часовника на нощното шкафче — беше три през нощта. Господи! Нима още работеше? Реши да я остави на мира, но знаеше, че няма да може да заспи, докато не се увери, че е добре.

Докато вървеше из къщата, той отново си спомни защо толкова му харесва да живее тук — чувстваше мястото като истински дом. Беше странно колко много цени това чувство напоследък. Дори започна да се замисля за деца. Когато за първи път бе огледал къщата, той си представяше къде ще е детската стая. Но не смееше да повдига въпроса пред Елизабет. Последния път, когато го направи преди няколко месеца, тя бързо му напомни, че е само на двайсет и осем и че поне за нея децата все още не са на дневен ред. Предполагаше, че е права. Преди десет години, когато и той бе на тази възраст, работеше нонстоп, устремен към върха. Колкото и да му се искаше по-улегнал живот, щеше да се наложи да я изчака.

Откри жена си в кабинета, свита на дивана и дълбоко заспала. Годишният доклад на „Мелвил“ лежеше отворен на пода до нея. Очевидно бе легнала да го изчете и бе задрямала. Коул се замисли дали да не я отнесе горе в леглото им, но не искаше да рискува да я събуди — тя имаше нужда от всеки миг почивка, който можеше да получи. Затова взе едно одеяло от шкафа и я зави.

Остана загледан в нея за кратко. Така заспала, тя изглеждаше отпусната и доволна. Напоследък не му се удаваше често да я вижда такава и това му липсваше. И колкото и да обичаше Елизабет заради нейната сила и амбиция, той се радваше, че тя притежава и една по-мека и нежна страна, която пазеше само за него. Коул се надяваше Уилям скоро да се върне. Може би тогава съпругата му щеше малко да се поуспокои и най-накрая да намери време за тях двамата.

 

 

След експедицията си до „Фарм-март“ Елизабет предприе по-задълбочено изследване на „Мелвил Есеншълс“. Бързо разбра какъв е проблемът. Идеята на Уилям да създаде линия от стоки на по-ниска цена отначало бе увеличила оборота за компанията, без да вреди на установените продажби. Но с течение на годините баща й бе почнал да проявява алчност. Точно в разцвета на популярността на „Мелвил“ няколко производители бяха предложили на компанията да плащат годишна такса, в замяна, на която да използват името й. Тогава бяха получили свободата да слагат „Мелвил“ на всичко, което произвеждат — от пластмасови ключодържатели до скапани имитаторски чанти. Това дотолкова бе очернило имиджа на „Мелвил“, че никой вече не искаше да купува оригиналните качествени продукти.

Осъзнала дълбочината на проблема, Елизабет се зае да събере цялата нужна информация, която щеше да й помогне да закрие линията „Мелвил Есеншълс“. Беше уверена, че това е единствената надежда да върне блясъка на марката, но също така знаеше, че няма да е лесно да убеди управителния съвет. „Есеншълс“ представляваше 50 процента от настоящия оборот и по-важното — беше идея на баща й. Слава богу поне, че той нямаше да присъства на битката.

Внимателно обмисли как да започне презентацията си. Тя накара Пиърс да извърши някои анализи и научи, че макар „Есеншълс“ да е причина за половината от продажбите, печалбите бяха толкова ниски, че линията носеше едва десет процента от приходите. Но тя не искаше да започва с подробния анализ. Имаше нужда да сграбчи вниманието им от първия момент.

Затова реши да се снабди с продукти, които характеризираха всяко десетилетие от създаването на компанията. Тя прекара дълго време в проучване — премина през склада, обиколи магазините за благотворителност, както и щандовете на пазарите „Портобело“ и „Спайтълфийлдс“, — докато не набави една ретроспективна сбирка на „Мелвил“. Всеки артикул разказваше история за компанията и нейното развитие. Там бяха оригиналните ръчно изработени мъжки обувки от осемдесетте години на деветнайсети век; ботушите, произведени специално за армията през Първата световна война; първият чифт дамски обувки, измислени през двайсетте години на двайсети век; копринен шал, направен във фабриката за парашути, която баба й Роузалинд бе купила след Втората световна война; и накрая една рокля от първата им колекция с готово облекло, излязла през шейсетте.

Когато се изправи пред управителния съвет две седмици по-късно, тя говори разпалено за всеки отделен артикул, който преминаваше през ръцете й пред погледите на всеки около овалната маса. Директорите нямаха представа каква е темата на презентацията й — Елизабет успя да я задържи в тайна. Днес искаше елементът на изненадата да е на нейна страна. Тя им даде време да се възхитят на качеството на материала, на превъзходството на изработката, на сложността на правените на ръка шевове. И постепенно виждаше по лицата на всички тях нещо, което бе липсвало много дълго време — страст към техния продукт, вяра в компанията им и гордост. Позволи си да се усмихне леко. Точно това искаше да почувстват.

— И накрая — обяви тя — имаме артикул, който към днешна дата определя мнението на клиентите за „Мелвил“.

Елизабет даде знак на асистентката си да донесе последната кутия. Умишлено бе пакетирала и този продукт както всички предишни във внимателно надписана и облицована в черен сатен кутия — от тези, които използваха в магазина, когато опаковаха някоя покупка като подарък. Тя театрално развърза бялата панделка, украсяваща кутията, отмести внимателно капака, след което разопакова слоевете хартия вътре, докато накрая достигна артикула, поставен в средата. Бавно го извади, все едно бе безценен. Директорите се наведоха, нетърпеливи да узнаят какво може да е обект на такова внимание.

Накрая тя извади стоката и я вдигна високо, за да могат всички да я видят.

В ръцете си Елизабет разлюля евтиното синтетично копие на чантата „Девъншир“. Забеляза объркването на присъстващите. Погледна към асистентката си, която раздаде по една идентична с тази чанта на всеки член от съвета, оставяйки ги сами да огледат продукта.

— Но това е евтина имитация — избухна маркетинговият директор Питър Хардинг.

— Да, Елизабет — намеси се Хю Мейкин. — Всички знаем, че тези нелегални ментета се продават по пазарските сергии. Това е нещо, с което всички компании трябва да се примирят, и няма какво да направим по въпроса.

Около масата се понесоха възгласи на съгласие. Елизабет постави двете си длани на масата.

— Всъщност, господа, тъкмо тук грешите. Ужасно грешите. — Тя направи пауза, изчаквайки думите й да бъдат добре осмислени. — Този продукт е бил произведен благодарение на договора ни за лиценз с „Фон Уелинг“, треторазреден германски производител, който ни плаща три милиона лири годишно, за да произвежда чанти точно като тази. От фирмата използват името на марката „Мелвил“ и имат пълното право за това. Настъпи смаяно мълчание.

През следващите четирийсет и пет минути никой не я прекъсна, докато тя умело посочи доводите си за закриването на линията „Мелвил Есеншълс“. Обясни им как броят на продуктите е нараснал от триста в средата на седемдесетте до над двайсет хиляди днес; по-тревожното беше, че болшинството от тях не се произвеждаха директно от „Мелвил“, а от други фирми, които бяха купили името на компанията. Тя още разясни, че макар да има само двайсет и пет магазина на „Мелвил“ в целия свят, на четиристотин други бе позволено да продават стоките им — треторазредни универсални магазини, аптеки и безмитни центрове. Елизабет показа снимки на ярко осветени, крещящо украсени щандове, в които се виждаха контейнери, пълни с евтини стоки с марка „Мелвил“. Гледката не беше приятна.

— Не е чудно, че не можем да продадем това — заключи тя, като вдигна на показ струващата петстотин лири чанта „Девъншир“, — когато продаваме нейна версия за двайсет и пет лири в евтин уличен магазин.

Тя млъкна за момент. Знаеше, че се безпокоят за реакцията на Уилям, в случай че закрият „Мелвил Есеншълс“, но също така знаеше, че това е правилната крачка.

— „Meliora Conor“ — заяви простичко тя. Това бе оригиналното мото на Мелвил. Стремя се към най-доброто. — Да се стремим към най-доброто — не трябва ли да правим тъкмо това?

Мъжете край масата започнаха да кимат. Нямаше съмнение как щяха да гласуват всички.