Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и първа глава

Кейтлин впери поглед в скицника си. Страницата пред нея беше празна. Кошчето за отпадъци до бюрото й бе пълно със смачкани топки хартия, с идеи, които бе започнала и впоследствие отхвърлила. Преди три месеца я бяха назначили за главен дизайнер. Длъжността й се струваше като проклятие. От онзи ден насам бе изгубила творческото си вдъхновение.

Въпреки успехите й в Ню Йорк работата в „Мелвил“ беше съвсем различно нещо. В пресата се изказваха предположения, че тя няма да успее да се справи. Списание „Татлър“ наскоро бе пуснало статия за компанията с песимистичното заглавие:

Гибелта на една английска институция.

Назначаването на неопитен дизайнер като Кейтлин О’Дуайър винаги е свързано с риск — заключаваше се в статията. — Само да се надяваме, че това няма да е последният гвоздей в ковчега на компанията.

Отначало дизайнерският екип на „Мелвил“ гледаше на Кейтлин като на спасител. Но с напредването на дните те започваха да изпитват разочарование, а по-късно и презрение. Джес бе единствената, която сякаш не губеше вяра. От време на време тя отскачаше до кабинета на Кейтлин.

— Някакъв успех? — питаше я момичето.

— Още нищо — отвръщаше Кейтлин, опитвайки се да не обръща внимание на начина, по който лицето на Джес помръкваше.

Кейтлин разбираше разочарованието на екипа. Справяше се така добре в Ню Йорк, а какво ставаше сега? Дори тя не знаеше точно. Предполагаше, че е защото досега не бе работила в подобни мащаби. Но това не успокояваше екипа й. „Мелвил“ беше в беда. С всеки изминал ден се увеличаваха слуховете за освободени работни места. Вече трима от най-опитните асистент дизайнери бяха напуснали. Тя имаше нужда да се докаже пред другите, да спечели уважението им. И нямаше как да го направи, освен ако не й хрумнеха някакви проклети добри идеи. И то скоро.

Но всеки ден тя сядаше целенасочено на бюрото си, изваждаше скицника си и подостряше молива, подготвяйки се да започне работа, след което… нищо. Нямаше никакво вдъхновение, или въображение. Реакцията й се изразяваше в удвояване на усилията й. Идваше на работа в осем сутринта и оставаше до късно през нощта. Но опитите й бяха възнаграждавани единствено от още и още топки хартия в кошчето до бюрото й.

Най-лошото беше, че нямаше с кого да сподели проблема си. Не искаше да безпокои Уилям. Елизабет бе заета със собствената си работа. Всичките й приятели бяха в Ню Йорк и досега не бе имала възможност да си създаде такива в Лондон.

На следващото месечно съвещание тя представи първите си модели, скалъпени набързо, защото все пак трябваше да покаже нещо. Раздаде ги на присъстващите край масата, оставяйки ги на критичните погледи на членовете на съвета. Никой не остана впечатлен.

— Това са само първоначални идеи — оправда се Кейтлин, ненавиждайки следата от отчаяние в гласа си. — Следващия път вече ще мога да ви покажа нещо по-конкретно.

Баналните й забележки бяха посрещнати с разочаровано мълчание.

След края на съвещанието Елизабет я дръпна настрана.

— Какво става? — Тя изглеждаше истински загрижена. — Има ли нещо, което не е наред?

Кейтлин бе затруднена да обясни.

— Не, не точно… отнема ми повече време, отколкото очаквах, за да измисля нещо.

Сестра й се намръщи.

— Ясно, разбирам — каза, макар да си личеше, че не разбира. — Просто… кажи ми, ако имаш нужда от помощ, става ли?

Тя се усмихна окуражително на Кейтлин и я остави.

Кейтлин въздъхна. Търпеливото разбиране на сестра й я бе накарало да се почувства още по-нещастна. Всички разчитаха на нея. И тя трябваше да сътвори нещо.

Затова се залови отново за работа, подложена на още по-голям стрес и напрежение отпреди. Направи си силно кафе и седна решително зад бюрото си в очакване да бъде осенена от някоя гениална идея. Към шест часа дизайнерският отдел взе да се изпразва. „Сега, помисли си тя. Сега ще мога да се захвана сериозно за работа.“

Но след два часа вече бе на ръба да се откаже. Погледна надолу към рисунката си — липсваше й всякакво вдъхновение и оригиналност. В раздразнението си тя заби молива в листа, при което графитът му се счупи. Страхотно.

Отвори чекмеджето на бюрото си толкова свирепо, че то се измъкна от пантите си. Тя го набута обратно и започна да ровичка сред бъркотията за острилка. И там, сгушена сред хартия и моливи, кротко се мъдреше сгънатата страница, която тя бе откъснала от онова списание преди няколко седмици — статията за Люсиен и настоящата му изложба в Лондон.

Онази неделя в Алдрингам за пръв път научи, че Люсиен е в Англия. От статията разбра, че се е преместил предишната година. Явно сцената за изкуство в Лондон напоследък бе много по-силна от тази в Париж заради английските медии и търговци на произведения на изкуството, които бяха превърнали в звезди модерни британски художници като Трейси Емин и Деймиън Хърст.

Онази нощ, като се прибра на „Итън Скуеър“, тя се обади на Ален.

— Защо не ми каза, че е тук? — попита, обидена и разстроена.

Кейтлин почти долови лекичкото повдигане на раменете му.

— Смятах, че така ще е най-добре.

Сега тя се загледа продължително в адреса на галерията, където бе изложбата на Люсиен. „Той вероятно знае, че и ти си в Лондон“, обади се логичната част от мозъка й. И щом не се е обадил, това би трябвало да означава, че не желае да те вижда.

Да става, каквото ще, реши тя. Беше време да започне да се бори за онова, което иска. Тогава се погледна. По бялата й тениска имаше лекета от днешния обяд, не носеше грим; и последния път, когато провери, косата й имаше нужда от измиване.

След половин час, застанала пред огледалото в дамската тоалетна, на Кейтлин й се прииска, не за първи път, да прилича повече на Елизабет. Нищо не бе в състояние да изкара от равновесие нейната изтънчена, организирана сестра. Тя би била напълно подготвена за момент като този, за неочаквана среща със стар… приятел. Щеше да има грим в себе си, други дрехи за преобличане. Или, което бе по-вероятно, поначало изобщо нямаше да излезе от къщи в подобно окаяно състояние.

Кейтлин реши да импровизира, доколкото бе възможно. Прерови студиото, докато най-накрая намери грим и един гребен, останали от последното модно ревю. Ружът и червилото придадоха малко цвят на иначе бледото й, уморено лице. Нямаше много какво да направи за косата си, но поне новата й прическа не изискваше особена подреденост.

Дрехите бяха проблем. Заради по-пищните си извивки нито една от мострите в студиото нямаше да й стане. Най-после намери някаква черна сатенена риза от миналогодишната колекция, която идеално подхождаше на дългата й пола. Свободният модел на ризата не й допадаше, но понеже бе създадена за манекенка — и следователно й бе с няколко номера по-малка, — всъщност на нея й стоеше добре и прилепена.

Щом най-после остана доволна от външността си, тя излезе да намери такси.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Галерия „Бордън“ в „Хокстън“.

По това време на вечерта щяха да стигнат за двайсет минути до Източен Лондон и галерията, където бе изложбата на Люсиен. Шофьорът не бе чувал за нея, а Кейтлин бе впечатлена. Разположена на изключително модерния площад „Хокстън“, галерия „Бордън“ бе малка, но елитна. Представляваше просторно помещение с бели стени, стъклени коридори и изящно осветени изложбени зали. Имаше репутация на място, където се излагат творби на обещаващи автори. В момента такъв беше Люсиен.

В „Хокстън“ и „Шордич“ бе съсредоточен центърът на културния живот. Също като „Белвил“ районът беше бивша територия на работническата класа и пак като „Белвил“ се превръщаше в убежище на по-заможни обитатели. Авангардни младежи и артистични натури наскоро се бяха нанесли в обновените складове, предизвиквайки след себе си появата на барове, ресторанти и клубове, заради които площад „Хокстън“ бе станал център на съвременните бохеми. Къде другаде да е Люсиен, ако не тук?

— Здравейте, аз съм Зара. Мога ли да ви помогна с нещо?

Кейтлин се огледа и видя млада, облечена по последна мода асистентка, която я заслепи с широка усмивка. Тя си пое дълбоко въздух.

— Надявам се. Аз съм стара приятелка на Люсиен. Знаете ли дали е тук днес?

Усмивката на момичето охладня с няколко градуса.

— Тук някъде е — каза го с пълна липса на ентусиазъм. Бе свикнала да се среща с жени, питащи за Люсиен. Тя кимна към отсрещната страна на помещението. — Всъщност сега е ей там.

Кейтлин усети как сърцето й препусна. Обърна се… и да, там бе той, потънал в задълбочен разговор с млада двойка — потенциални клиенти, предположи тя. За пет години въобще не се бе променил. Все същото мрачно и драматично излъчване, все още най-харизматичният мъж, когото някога бе виждала. Остана така загледана в него, имаше нужда от малко време, за да се съвземе.

Той явно почувства погледа й, защото в същия момент вдигна очи към нея. Вече нищо не можеше да се направи, нямаше възможност да избяга, макар да й се искаше. Очите им се срещнаха. За момент той просто я гледаше втренчено. И да бе изненадан да я види, не го показа.

Обърна се отново към клиентите си и за един ужасен миг Кейтлин си помисли, че напълно ще я игнорира. Но тогава разбра, че той просто се извинява, и в следващия момент вече вървеше към нея.

— Люсиен… — Тя се запъна.

— Здравей, Кейтлин — беше хладно официален, напълно се контролираше, сякаш бе очаквал тя да се появи един ден така, изневиделица.

Нямаше как Кейтлин да не изпита разочарование от липсата му на ентусиазъм. Не бе сигурна какво точно очакваше. Някакво грандиозно събиране? Може би поне някакъв намек за това колко близки бяха някога. Но Люсиен се държеше съвсем делово. Размениха си по една целувка по бузата. Кейтлин се опита да не забележи колко бързо се отдръпна той. Наистина не изглеждаше изненадан да я види. Изобщо не изглеждаше… никак. Нито доволен, нито подразнен.

— Чух, че имаш изложба в Лондон — заяви тя. Той не я попита защо е дошла, но Кейтлин чувстваше, че трябва да обясни. — Реших да намина да видя галерията… както и теб. — Всячески се мъчеше да устои на порива да го попита дали е знаел, че тя е в Лондон. Какъв щеше да е смисълът? И да не е знаел… в момента разговаряха, така че имаше ли значение? А ако е знаел, тогава беше по-добре да не пита.

Люсиен все още не бе казал нищо, затова тя продължи забързано, преди да изгуби кураж и да се втурне навън.

— Чудех се дали искаш да излезем да пийнем — сещаш се, да се видим.

Последва мълчание. Дали нямаше да й каже да се разкара?

Но вместо това той отвърна:

— Oui, d’accord.[1] — Погледна часовника си. — Галерията затваря в десет. Отсреща има един бар. Защо не ме изчакаш там? — като каза това, той се обърна и се отдалечи. Не бе най-обещаващото начало. Но щеше да стане по-добре. Трябваше да стане по-добре.

 

 

Кейтлин бързо намери бара. Той бе едно от многото модерни питейни заведения, които обграждаха „Хокстън Скуеър“, и притежаваше онова сурово, градско усещане, което се асоциираше с района — неизмазани тухлени стени, изподраскани мебели и оскъдно осветление. Сякаш отново се бе върнала в „Белвил“, само дето тук обстановката беше малко по-изискана. Беше петък вечер и сред навалицата вероятно имаше повече адвокати и банкери, отколкото журналисти и хора на изкуството.

Отне двайсет минути, докато й изпълнят поръчката, и още десет, докато намери свободно сепаре — през което време толкова пъти я бутнаха, че половината от питиетата се разляха на пода. Надяваше се да има време да се стегне, но едва бе отпила няколко глътки от доста топлото си вино, когато се появи Люсиен с мрачно и напълно сериозно изражение. Тя му направи място да седне до нея, но той се намести на пейката отсреща.

— Ти дойде — каза тя.

Той повдигна учудено вежди.

— Да не си мислеше, че ще ти вържа тенекия?

Всъщност й бе минало през ума.

— Не, разбира се, че не — излъга.

— Дори не ми е хрумвала такава идея. — Той направи пауза, преди да добави многозначително: — Може би защото бягството никога не е било в стила ми.

Ох — помисли си Кейтлин след тази забележка. Ставаше очевидно, че Люсиен не е в настроение да прости или забрави.

Въпреки хладния въздух, изпускан от климатиците над тях, мястото бе така претъпкано от потни тела, че пак беше задушно. Кейтлин съблече якето си. Почувства погледа на Люсиен върху себе си. Понеже ризата й беше твърде опъната край бюста, горното копче все се отваряше и тя си даде сметка за разголеното си деколте. Дръпна смутено материята, но тайно изпита удоволствие, че той не е толкова имунизиран срещу нея, колкото му се искаше да изглежда.

Тя бутна бирата към него.

— Ето. — Опита се да се усмихне. — Дано да съм уцелила марката.

Той кимна рязко, без да отвърне на усмивката й. Кейтлин усети, че разговорът е оставен в нейните ръце и трескаво се зачуди какво да каже. Отпи от виното си, надявайки се упоителните му свойства скоро да започнат да действат.

— Ален ми разказа с какво се занимаваш — отбеляза, спирайки се на възможно най-неутралната тема, за която се сети: работата му. — Явно много добре се справяш.

Люсиен наведе глава като благодарност за комплимента.

— И при теб не е зле.

Значи и той следеше кариерата й.

— Не знаех, че си в Лондон, докато не попаднах на статията в „Обзървър“ — продължи тя, чувствайки прилив на смелост. — Вероятно не си знаел, че съм тук…

Сините му очи пронизаха нейните.

— Знаех.

Това я постави на мястото й. Неловкото мълчание се върна. Тя глътна още малко от виното, замисли се дали да не си поръча още една чаша, след което реши, че да се напие не е най-добрият начин да изкара вечерта.

Затърси друга тема на разговор.

— Сега работя тук — съобщи накрая. — В „Мелвил“.

— Да — прекъсна я той. — В семейния бизнес.

Поредната точка за него — помисли си тя, опитвайки се да запази самообладание.

— А, да — рече равно. — Май не бях ти го споменавала. Не беше толкова важно.

— Сигурно. — Люсиен замълча. — За теб. — Отпи от бирата си. — И как е — да работиш в „Мелвил“?

— Не е толкова лесно, колкото смятах — разчувства се тя.

— И защо?

За пръв път, откакто се бяха срещнали тази вечер, той изглеждаше заинтересован. Е, щом наистина искаше да знае…

Кейтлин заговори. И докато говореше, виждаше как Люсиен почва да се отпуска. Тя му разказа за преместването си в Лондон и в каква бъркотия бе заварила дизайнерския отдел на „Мелвил“, за желанието си да въведе промени и за затрудненията, които срещаше при изпълнението им. Той прояви абсолютно разбиране, като се имаше предвид, че също бе творец.

— Това е временна криза, chérie — каза й. — Моят съвет е: отпусни се. Спри да се тревожиш. Вдъхновението ще те сполети тогава, когато най-малко го очакваш.

Простичката увереност, с която го заяви, я накара да се почувства по-добре, отколкото можеше да си представи. След това разговорът им потръгна по-леко. Той й разказа за кариерата си, за галериите, в които имаше изложби. Тя вече знаеше повечето подробности, но се радваше да ги чуе отново. Започнаха да обсъждат общите си приятели. И двамата все още поддържаха връзка с Ален и с няколко други от времето в „Белвил“. Върнаха се в спомените си, без да споменават за случилото се между тях преди всички тези години.

Въпреки качеството на виното първото питие премина във второ, а по-късно и в трето. Към полунощ Кейтлин започна да се чувства замаяна и смела.

— Още по едно? — попита тя, посочвайки почти празната бутилка пред Люсиен.

Тя забеляза защитната преграда, която се спусна над лицето му.

— Не, не мисля, Кейтлин. — Замълча за момент и продължи: — Всъщност май трябва да тръгвам.

Реши да пренебрегне предупредителната нотка в гласа му.

— О, стига де — смъмри го весело. — Не може още да си тръгваш. Още е рано.

— Имам среща — отсече той.

Кейтлин остана объркана за момент. Среща? По това време? Тогава й просветна. С момиче, разбира се.

— Ясно. — Почувства, че се изчервява, предположи, че и той е забелязал. — Извинявай. Разбирам. Разбира се, че трябва да вървиш.

Той се изправи.

— Хайде, да ти намерим такси.

Тя се надяваше да си тръгне бързо, но скоро се оказа, че това няма да се случи. Беше петък вечер, в края на работното време на повечето кръчми. Наоколо не се виждаше никакво такси. Прекараха десет минути във все по-тягостно мълчание, когато най-после една кола се смили и спря. Люсиен й отвори вратата. Тя понечи да се качи, след което спря, не желаейки да се разделят по този начин.

— Може ли пак да се видим? — Тя съжали веднага щом въпросът излезе от устата й. Особено след като той не й отговори, а само я изгледа с пронизителните си сини очи. Не биваше да казва нищо, той явно не проявяваше интерес. Но след като бе почнала… — Просто почти никого не познавам тук в Лондон — добави бързо. — Ако някоя вечер си свободен за по едно питие или вечеря, ще ми направиш услуга, ако…

— Добре — прекъсна дърдоренето й той. — Ще ти се обадя някой път.

Люсиен затръшна вратата й, преди тя да може да каже нещо друго. Трясъкът отбеляза окончателния край на срещата им. Щом таксито потегли, Кейтлин си помисли, че вероятно никога повече няма да го види.

 

 

Мина седмица, преди той да се обади. Дотогава вече бе изгубила надежда, че ще я потърси. Той мина направо на въпроса.

— Довечера един приятел има представление в „Шънт“. Чувала ли си го?

— Да, разбира се. — Мястото беше ексцентричен салон на изкуствата, разположен дълбоко в тунелите под станцията „Лондон Бридж“. — Но никога не съм била там — добави бързо.

— Сега ще имаш този шанс. Имам един билет в повече за довечера. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие — отвърна тя сърдечно.

— Добре — беше рязък. — Ще те чакам отпред в десет.

Без допълнителни любезности той затвори. След това Кейтлин дълго седя зад бюрото си, опитвайки се да анализира какво можеше да означава обаждането. С наближаването на вечерта тя все още бе далеч от отговора на този въпрос. Но поне беше някакво начало.

Бележки

[1] Да, разбира се (фр.). — Б.пр.