Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (2)

Пролог

Лондон, декември 1974 г.

Младата жена вървеше забързано по улицата. Мина отново през „Ийтън Скуеър“ — за четвърти път през последния час. Знаеше, че е за четвърти, защото ги броеше, но я измъчваше подозрението, че полицаят на ъгъла също следи действията й. Тя вдигна глава, за да си придаде вид, че уж живее тук — сред елегантните редици от къщи с хоросанова мазилка, които бяха характерни за „Белгрейвия“^[1]. Но не вярваше, че ще заблуди някого. Евтиното палто и овехтелите ръкавици красноречиво говореха, че Кейти О’Дуайър няма работа на подобно място.

Щом стигна средата на улицата, тя забави крачка и спря пред една от грамадните къщи в джорджиански стил. Сградата беше шестетажна и боядисана в чисто бяло — като всички останали. Ограда от ковано желязо делеше спретнатия преден двор от тротоара. Петте мраморни стъпала свършваха пред забележителна черна врата със солидно месингово чукало, което прислужницата задължително излъскваше всяка сряда. Кейти беше добре запозната с установения ред в къщата, макар че никога не бе живяла там — а и в интерес на истината никога не я бяха канили официално на гости.

Веднага разбра, че той все още не се е прибрал. Единствената светлина идваше от сутерена, където бяха помещенията на обслужващия персонал и през мрежестите завеси се виждаше примигването на телевизионен екран. На горния етаж, където живееше той, беше тъмно. Прииска й се да почука и попита дали може да почака на топло, но знаеше, че присъствието й ще породи въпроси, а не можеше да рискува да му причини неприятности. Вместо това, тя пресече улицата до скамейката отсреща. Дървената седалка беше студена и твърда, но оттам къщата се виждаше ясно и мястото бе подходящо за чакане.

Започна да ръми. Кейти неволно се усмихна. В нощта на пристигането й в Англия преди малко повече от година също бе валяло. Спомни си как слезе от ферибота на пристанището в Холихед с разбунтуван от пътуването стомах и почувства първите дъждовни капки върху кожата си. Тогава се бе насладила на пречистващия дъжд, надявайки се той да отмие спомените от живота й в Ирландия и да разкрие пътя към бъдещето.

Животът й у дома не бе лош, но беше скучен. Израсна в малко село в графство Мейо, в консервативната западна част на страната, и беше единственото дете на родителите си, които я отглеждаха като цвете в саксия. Бяха правили опити да имат дете в продължение на петнайсет години и когато почти бяха изгубили надежда, че това някога ще се случи, се бе появила малката Кейти — малко след четирийсетия рожден ден на майка й. Те я приеха за чудо и се отнасяха с нея така, сякаш всеки момент ще се счупи. Когато навърши осемнайсет, Кейти копнееше за свобода и силни усещания с цялото си сърце. Искаше й се да отиде в Лондон, да види „Карнаби стрийт“^[2] и „Кингс Роуд“^[3]. Не беше лесно да го каже на родителите си. Но след няколко седмици на молби и караници, те най-накрая през сълзи се сбогуваха с дъщеря си, на пристанището в Дънлиъри.

Кейти пристигна в католическото общежитие в Килбърн, изпълнена с въодушевление. Но намирането на работа се оказа по-трудно, отколкото си бе представяла. Оптимизмът от началото на седемдесетте вече заглъхваше. Инфлацията и безработицата се разрастваха; терористичната кампания на ИРА беше в разгара си, заради което ставаше още по-трудно да си намериш работа, ако си от ирландски произход. Тя бе на косъм да се откаже и да се върне вкъщи, когато Нуала, едно от момичетата в общежитието, й спомена, че има свободно място във фирмата, за която работи.

— Работното време е дълго, а заплащането е кофти — отбеляза весело Нуала. — Обаче си е работа, нали?

Всъщност Кейти реши, че ще бъде страхотно да работи като продавачка в „Мелвил“. Престижната английска модна къща бе добила международна слава със своите ръчно изработвани кожени обувки, изискани чанти и възхитителни шалове, като името й беше синоним на добър вкус и изтънчени обноски. Одри Хепбърн и Джаки Онасис, които Кейти боготвореше, наскоро бяха заснети, стиснали в ръце чанти „Мелвил“, които се открояваха с характерната си закопчалка във формата на буквата „М“.

На следващата сутрин Кейти облече най-елегантните си дрехи и се отправи към „Олд Бонд стрийт“, на която се помещаваха най-изисканите и елитни магазини в Лондон. Тя премина със смаян поглед покрай художествени галерии, бижутерии, дизайнерски магазини като „Гучи“ и „Шанел“… докато най-после откри „Мелвил“. Още отвън магазинът изглеждаше внушително. Затъмнените стъкла и огромните кадифени завеси не даваха възможност да се надникне вътре. Портиер в ливрея й отвори украсените със златна емблема врати. Кейти си пое дълбоко дъх и влезе.

Грешка.

— Продавачките трябва да използват задния вход — обясни й управителката Ан Харпър по-късно същата сутрин, след като я разведе набързо из магазина. Нуала беше казала няколко добри думи за приятелката си и след кратко интервю госпожа Харпър се съгласи да наеме Кейти на изпитателен срок. Тя съобщи решението си, давайки да се разбере, че не очаква назначението на момичето да продължи по-дълго от упоменатото време.

— Ако те хвана да влизаш отново през главния вход, ще те уволня — продължи госпожа Харпър. — Също така ще бъдеш моментално уволнена, ако закъснееш за работа или ако някой клиент се оплаче от теб.

Кейти бързо се прости с представите си, че работата в „Мелвил“ ще е страхотна. Нуала имаше право — работното време беше удължено, заплащането бе мизерно, а хората — недружелюбни: както клиентите, така и колегите й. Почти не се виждаше с Нуала, която работеше като секретарка в съседната сграда, в която се намираше офисът на фирмата. Повечето от другите продавачки бяха от заможни семейства и тази работа им служеше само за развлечение, докато се омъжат. Кейти знаеше, че я гледат отвисоко и я смятат за проста ирландска селянка. Затова се преструваше, че не ги слуша, когато те обсъждаха плановете си за уикенда, в които и без това никога не я включваха.

Попаднала сред такава враждебна атмосфера, Кейти вероятно щеше да си потърси друго работно място. Но тогава се случи нещо неочаквано. Тя се влюби.

* * *

Всичко започна с поредица кражби. От склада изчезнаха пет дамски чанти, а след тях — дузина копринени шалове. Но когато в касата се установи липсата на двайсет лири, ръководството най-после реши да вземе мерки. Госпожа Харпър събра служителите веднага след затварянето на магазина и ги предупреди, че ще бъдат проверени чантите на всички, преди да напуснат сградата.

Кейти се нареди на опашката при останалите. Докато чакаше, някой я блъсна в рамото. Тя се обърна и видя Фиона Клифтън — момиче с груби, селски черти, която винаги се държеше особено противно с нея. Фиона се ухили със зъбата усмивка, която разполови тясното й лице.

— Прощавай, миличка — изрева тя.

Кейти тъкмо се канеше да й отвърне, че всичко е наред, когато я извикаха да мине напред и да отвори чантата си. Шефът на охраната на „Мелвил“ извади отвътре чадъра й, червилото „Макс Фактор“ и една носна кърпичка. Накрая пребърка джобовете на палтото й. Под наблюдението на госпожа Харпър и останалия персонал той извади една банкнота от двайсет лири. Обърна я, при което се видя драснатият с оранжев маркер знак, който сочеше, че е взета от касата.

— Това не е мое — възрази Кейти.

Но никой не й повярва. Все пак нямаше логика някое от останалите заможни момичета да открадне парите и после да я натопи…

Госпожа Харпър я дръпна за ръката.

— Трябва да дойдеш с мен. Господин Мелвил иска лично да се заеме със случая.

Сърцето на Кейти се сви. Беше чувала какво се шушука за Уилям Мелвил, праправнука на основателя на компанията. Според слуховете той беше забележителен мъж, който никога не намираше време да влиза в магазина и служителите го виждаха само на коледното парти, където се весваше съвсем за кратко. Кейти никога не го бе виждала, но не вярваше да е от хората, които ще изслушат безпристрастно версията й.

Главният офис на „Мелвил“ беше разположен точно зад магазина. Кейти никога не бе влизала там, но очакваше помещението да наподобява голите бездушни задни стаи на магазина. В действителност обаче й се стори, че влиза във внушителен дом.

Тя последва госпожа Харпър по слабо осветените коридори, обзаведени с дебели килими и оригинални маслени платна. Най-накрая те стигнаха до тежка врата на последния етаж на сградата. На табелката със златни букви пишеше: „Уилям Мелвил — изпълнителен директор“. Госпожа Харпър почука шумно и един рязък глас им каза да влязат.

Стаята не бе по-малко внушителна от коридора. Ореховата ламперия, излъсканият до блясък паркет и библиотеката, препълнена с редки единствени издания, създаваха усещане за великолепие и необитаемост. В центъра се намираше красиво писалище от епохата на Луи XIV, направено от масивен тъмен дъб и покрито с виненочервена кожа. Кейти правилно предположи, че мъжът зад него е Уилям Мелвил. Висок и снажен, с властен, сериозен и безкомпромисен вид — точно какъвто трябваше да е човекът, роден да ръководи компания като тази. Той не вдигна поглед, когато влязоха.

— Един момент — измърмори.

Кейти се размърда неспокойно. Госпожа Харпър все още я стискаше здраво за ръката, започваше да я боли, но тя не се осмели да се измъкне от хватката й. Сякаш мина цяла вечност, преди господин Мелвил да затвори папката пред себе си и да благоволи да ги погледне.

— Е, какво мога да направя за теб, Ан? — Гласът му беше силен и ясен, а на Кейти й се стори направо ужасяващо изискан.

Тя впери поглед право напред, докато госпожа Харпър го запозна със събитията от вечерта. Уилям Мелвил изобщо не я удостои с поглед и тя изпадна в отчаяние. Той без съмнение щеше да повярва на всяка дума на управителката и да се обади в полицията. При мисълта за завръщане в Ирландия с този позор на челото, за срама на родителите си… очите й се наляха със сълзи и тя премигна, за да ги пропъди. Нямаше да им достави удоволствието да се разплаче.

Госпожа Харпър свърши разказа си. Очите на Уилям се преместиха върху Кейти. Тя открито срещна погледа му — все пак нямаше основание да се срамува от нищо. Той беше едва трийсет и няколко годишен, но изглеждаше по-възрастен заради сериозното изражение, елегантния костюм, ушит по поръчка на „Савил Роу“^[4] и посивялата по слепоочията коса. Остана загледан в нея известно време, сякаш я преценяваше. Накрая очите му се спряха на рамото й, където все още бе вкопчена ръката на госпожа Харпър. Той се намръщи.

— Мисля, че вече можеш да пуснеш госпожицата, Ан — изрече с мек тон. — Съмнявам се, че ще хукне да бяга.

Управителката на магазина се подчини. Тогава Уилям се обърна към Кейти и думите му я свариха напълно неподготвена.

— Е, Кейти — каза свойски, все едно се познаваха отдавна, — защо, за бога, си създала тези главоболия на госпожа Харпър? — в гласа му се четеше лек упрек.

Той почака за момент, сякаш очакваше отговор. Кейти остана безмълвна. Нямаше никаква представа за какво говори той. След като не му отвърнаха, Уилям поклати глава и се обърна към госпожа Харпър.

— Много съжалявам за всичко това, Ан. Но съм сигурен, че Кейти не е откраднала парите. Виждаш ли, аз сам ги взех от касата и й ги дадох, за да прибере дрехите ми от химическо чистене, като идва на работа утре сутрин. Обикновено секретарката ми върши това, но нея сега я няма.

Кейти гледаше изумено, докато госпожа Харпър бе принудена да й се извини с неохота. Нямаше представа защо господин Мелвил беше излъгал заради нея, но ако това означаваше да си запази работата, тогава с радост щеше да си замълчи.

Управителката не остана при тях дълго. Явно унизена, тя припряно пожела на Уилям приятна вечер и побърза да излезе. Кейти почака, докато заглъхнат стъпките на другата жена, след което се обърна към изпълнителния директор.

— Защо направихте това? — попита тя.

Уилям вдигна рамене с равнодушието на човек, който е свикнал да му се подчиняват безпрекословно.

— Стори ми се, че имаш нужда някой да застане на твоя страна.

Момичето се замисли за момент над думите му.

— Благодаря — продума накрая.

— За нищо — погледна я строго той. — Просто гледай това повече да не се повтаря. Другият път няма да съм толкова снизходителен.

Тогава осъзна, че той все пак я смята за виновна.

— Аз не съм… — започна да обяснява тя, но Уилям я прекъсна.

— Просто те моля това повече да не се повтаря — повтори твърдо.

Сведе поглед отново към папката си, с което показа, че що се отнася до него, разговорът е приключил. Кейти искаше да каже още нещо, но разбра, че няма смисъл. Затова се измъкна незабелязано от стаята.

Когато изтича надолу по стълбите и излезе навън в свежата зимна вечер, знаеше, че трябва да се чувства облекчена — беше й се разминало на косъм. Но по някаква причина инцидентът я потисна. Не й се искаше този мил мъж, който й бе гласувал доверие, да я смята за крадла.

 

 

След месец истинският виновник бе заловен. Охраната хвана Фиона Клифтън в склада, докато продавачката задигаше пет чифта обувки в една раница. Явно месечната издръжка на баща й не стигаше за финансирането на нарасналите й нужди от кокаин. Тя беше уволнена на мига.

След като името й вече бе напълно изчистено, Кейти получи второ, някак надуто извинение от госпожа Харпър… и написана на ръка бележка от Уилям Мелвил, в която той я канеше на вечеря.

 

 

Въпреки че не беше помолена да запази срещата им в тайна, Кейти не сподели новината с останалите момичета, защото не искаше да клюкарстват по неин адрес. Затова просто си тръгна от магазина в седем, както обикновено, след което уби следващия един час в едно близко кафене.

Докато чакаше, Кейти не успя да овладее притеснението си. Тя нямаше голям опит с мъжете. Около нея се навъртаха доста обожатели, привлечени от забележителната й келтска външност — лъскава, синьо-черна коса и снежнобяла кожа, както и от закръглената й фигура, но никога не бе имала истинско гадже. Вкъщи свирепият поглед на баща й държеше ухажорите далеч. В Лондон се чувстваше по-свободна, но заради строгото й католическо възпитание всичките й срещи приключваха по един и същи начин — Кейти отблъскваше нетърпеливите ръце, след което биваше изпращана до вкъщи в потискащо мълчание. Твърдо бе решила да си тръгне веднага, ако Уилям започне да действа по-напористо — дори това да означава, че ще изгуби работата си. Все пак не беше такова момиче.

В осем без пет тя се върна пред входа на магазина. Уилям вече я очакваше. Очевидно беше подранил и изглеждаше невероятно изискан в тъмносиньото си кашмирено палто. Кейти хвърли бегъл поглед на собствените си дрехи. Беше облечена в блуза от изкуствен плат с фльонга отпред и дълга до прасците пола от рипсено кадифе. Не приличаше на идеалната му партньорка за вечеря. Замълча, защото не знаеше как да го поздрави.

— Радвам се, че дойде, Кейти — каза той с дълбокия си изтънчен глас, който я накара да си даде сметка за собствената си жизнерадостна ирландска интонация.

— Много мило, че ме поканихте, господин Мелвил.

Той й се усмихна.

— Щом ще вечеряме заедно, настоявам да ме наричаш Уилям.

Тя се поколеба за миг и също му се усмихна.

— Благодаря… Уилям.

 

 

За Кейти вечерта беше вълшебна. Уилям я заведе в „Риц“. Тъй като хотелът се намираше близо до офиса, той явно често се хранеше там. Щом влязоха в доста престижния ресторант, Кейти за момент бе завладяна от паника. Със сигурност щеше да направи нещо глупаво, да ги изложи. Но Уилям, явно усетил страховете й, положи всички усилия да я накара да се успокои. Той нареди на салонния управител да ги настани на маса, закътана в един дискретен ъгъл, далеч от любопитните погледи на останалите гости. И навярно бе забелязал ужасеното й изражение, когато тя разбра, че менюто е на френски, защото предложи да поръча вместо нея.

— Идвам толкова често тук, че знам кои ястия са хубави — отбеляза равно, очевидно желаейки да й спести неудобството.

След това тя започна да се отпуска. Лакомо погълна всяка хапка от вкусната храна: крем супа от раци, последвана от Boeuf Bourguignon^[5], и дори му позволи да й налее малко от бордото, което той внимателно бе подбрал. Оказа се, че разговорът им върви по-леко, отколкото се очакваше, понеже Уилям проявяваше искрен интерес към онова, което тя му разказваше. Сподели му за детството си и за задушаващата атмосфера на дома си; той пък й разказа за натиска, който винаги е чувствал относно поемането на семейния бизнес. Беше й странно да открие, че двамата си приличат повече, отколкото си мислеше.

В края на вечерта Уилям настоя шофьорът му да я откара. Докато седяха, облегнати в гладките кожени седалки на ролс-ройса, и гледаха как ярките светлини на „Уест Енд“ избледняват сред не толкова благоприятните околности на Северен Лондон, Кейти беше убедена, че ще запомни тази вечер като една от най-хубавите в живота си.

Когато пристигнаха пред общежитието, той излезе от колата, за да й отвори вратата като истински джентълмен.

— Лека нощ, Кейти — каза той.

Наведе се да й целуне ръка. Тя почувства допира на устните му до кожата си и потръпна. Без да каже нищо повече, Кейти се обърна и изтича в къщата, отнасяйки спомените със себе си.

 

 

Не бяха правили планове да се срещат отново. Но следващия четвъртък Кейти намери в отделението си за писма друга бележка, в която Уилям я питаше дали е свободна за вечеря.

Този път тя се поколеба. Знаеше, че той е женен. Знаеше също така, че има осемнайсетмесечна дъщеричка. Миналата седмица й бе разказал всичко за жена си и детето им, с които живееше в имението си в Съмърсет. През седмицата отсядаше в жилището си в „Белгрейвия“, а уикендите прекарваше със семейството си. Кейти нямаше представа какво означава тази покана за него, но съзнаваше какво означава тя за нея. И това беше достатъчен повод да му откаже.

Но въпреки твърдите си намерения, вечерта тя се озова пред входа на магазина в осем без десет. Той вече беше там и й се усмихна, щом я видя.

— Мислех си да отидем някъде другаде тази вечер — заяви Уилям, когато тръгнаха по улицата. — На някое… не толкова претенциозно място.

Според нея той имаше предвид някъде, където е по-малко вероятно да ги забележат.

Малкото френско бистро беше, както й бе обещал, по-непретенциозно. И по каквато и причина да го беше избрал, там Кейти се почувства по-спокойна.

Когато на следващата седмица получи поредната покана, тя далеч не се изненада.

* * *

Те излизаха на вечеря всеки четвъртък през следващите два месеца. На пръв поглед помежду им нямаше нищо общо, но двамата взаимно бяха очаровани един от друг. Уилям повече не спомена съпругата си, а и Кейти не намираше причина да пита за нея. Всъщност тя се изненада от лекотата, с която напълно забрави кой е той. Неусетно започна да му разказва като на близък приятел как е минал денят й, за другите момичета, които се държаха отвратително с нея.

— Бих могъл да направя нещо по въпроса — предложи веднъж той. — Мога да те преместя в друг отдел например…

— Не — твърдо възрази тя. — Не, нищо не искам да правиш — просто не желаеше Уилям да предприема действия, които биха привлекли вниманието върху тях.

Кейти нямаше представа какво намира у нея той или какво очаква от връзката им. Освен да й целува ръка, досега не бе предприемал никаква друга стъпка към сближаване. Единственият човек, на когото тя сподели за срещите им, бе Нуала. Приятелката й не скри неодобрението си.

— Навярно иска само едно от теб, Кейти — повтаряше й непрекъснато.

— Не — упорстваше Кейти. — Не е това.

Нуала подсмръкна скептично. Тя беше в разгара на подготовката за сватбата си с някакъв младеж, с когото се бе запознала в един от многото ирландски клубове в Лондон, и не й се нравеше историята за женен мъж, който води по ресторанти хубаво необвързано момиче.

— Ама че си идиотка, Кейти. Само не ми казвай, че си вярваш!

В действителност Кейти почти бе успяла да се убеди, че с Уилям са само приятели и нищо повече. Тогава през една мразовита януарска вечер, докато вървяха към колата му, тя се подхлъзна на ледения тротоар. Той й помогна да се изправи, но когато Кейти се погледна, видя, че чорапогащникът й е скъсан, а коленете й — ожулени. Очите й се напълниха със сълзи.

— Добре ли си? — попита загрижено кавалерът й.

— Нищо ми няма — подсмръкна тя.

— Не е вярно.

Сякаш за да й го докаже, той се протегна и избърса една сълза от влажната й буза. Това само влоши нещата. Изведнъж тя се разрида неудържимо.

Уилям не каза нищо. Просто я прегърна с две ръце и я притегна в обятията си. Тя знаеше, че е длъжна да се съпротивлява, но по някаква причина не можа да се отдръпне. Вместо това затвори очи и се отпусна на гърдите му.

— О, Кейти, Кейти — прошепна той в косите й. — Какво ще правим?

По-късно вечерта, вместо да нареди на шофьора си да я оставят у тях, Уилям я отведе в жилището си.

Кейти чувстваше, че не е редно. Знаеше, че най-вероятно ще гори в ада за вечни времена, но не успя да устои. Същата нощ Кейти О’Дуайър, която се бе заклела пред монахините, че ще се пази за първата си брачна нощ, се отдаде напълно на съпруга на друга жена. Върху релефните копринени чаршафи на чуждото легло, до стената с окачени снимки, от които я гледаха съпругата му и детето му, тя цяла се разкри пред Уилям.

Кръвта и болката изчезнаха след първия път. И от този момент нататък двамата престанаха да ходят по ресторанти. Той нае за нея малък апартамент в „Клафам“ и всеки четвъртък, както и в понеделник, вторник и сряда, те пропускаха вечерята и се отправяха направо там, за да прекарат вечерта в обятията си.

 

 

Бяха заедно осем месеца. Осем блажени месеца, през които се преструваха, че останалият свят не съществува.

Тогава една вечер той й каза, че му предстои да замине за Италия, за да прекара там годишната семейна почивка. Не можеше да се измъкне от двете седмици на езерото Комо — място, за което тя дори не бе чувала. Фактът, че щеше да бъде със съпругата си, не безпокоеше Кейти толкова, колкото мисълта, че нямаше да вижда Уилям четиринайсет дни. Докато бършеше с целувки сълзите й, той обеща да дойде при нея веднага щом се завърне в Лондон.

 

 

Тогава Кейти преживя първия си сблъсък с двуличието на мъжете. Два дни след заминаването на Уилям я повикаха в кабинета на Ан Харпър, която я уведоми, че е уволнена.

— Трябва да има някаква грешка! — избухна тя. — Не можете да го направите. Просто попитайте… — за малко да каже „Уилям“, но се спря навреме.

Управителката се усмихна кисело.

— Да попитам господин Мелвил, това ли щеше да кажеш? — Кейти не пропусна да долови удоволствието в гласа й. — Едва ли ще ти е от полза, госпожице О’Дуайър. Все пак тъкмо той ми нареди да се отърва от теб.

Кейти слушаше замаяна, докато жената я информираше, че не само губи работата си, но също така трябва да освободи апартамента до края на седмицата. След това управителката плъзна по бюрото един плик към нея.

— Това е компенсация за причиненото неудобство — заяви хладно. — Сигурна съм, разбираш, че този разговор трябва да си остане между нас.

Кейти долови предупредителната нотка в гласа на Ан. Успя някак да промърмори, че не би искала да създава проблеми, след което, все още замаяна от чутото, се изправи и тръгна неуверено към вратата.

Когато се качи на горния етаж в стаята на персонала, тя отвори кремавия плик. Таеше частица надежда, че вътре ще открие писмо от Уилям с някакво обяснение за постъпката му. Но съдържанието му се изчерпваше с кратка, официална бележка върху фирмена бланка от отдел „Кадри“, в която се уточняваха условията по прекратяването на договора й и се посочваше, че е приложен чек от хиляда лири като обезщетение. Сумата беше толкова нелепа, като се вземеше под внимание заплатата й и прослуженото време, че Кейти едва не се изсмя. Пъхна плика, писмото и чека в джоба си и изпразни шкафчето си. После, без да се сбогува с никого, напусна „Мелвил“ завинаги.

 

 

Още същата вечер Кейти постъпи според волята на Уилям — махна се от живота му. Той беше прав, реши тя, докато опаковаше багажа си. Окончателната раздяла беше най-доброто решение. Искаше й се той да бе намерил кураж да й го каже в очите, но се успокояваше с мисълта, че се е боял, да не би да се разколебае. Тази възможност беше по-лесна за приемане, отколкото другата — че изобщо не му е пукало за нея.

Тя никога повече не се върна в „Мелвил“. Намери си по-евтина квартира и убеди съдържателя на едно малко кафене да я наеме. Уилям беше прав, повтаряше си младата жена всяка вечер, преди да заспи, изтощена от плач. Връзката им трябваше да приключи. Тя трябваше да го забрави, за да може той да забрави нея и да бъде със съпругата си. Колкото и да болеше, това бе най-правилната постъпка.

 

 

Оттогава бяха минали три месеца. Ето че сега стоеше и го чакаше пред къщата му, където бяха прекарали първата си вечер заедно.

Мислите й бяха прекъснати от познатото ръмжене на автомобилен двигател. Тя вдигна поглед от мястото си на скамейката. Това със сигурност беше ролс-ройсът на Уилям. Сърцето й препусна. Въпреки всичко, което се бе случило, Кейти копнееше да го види отново.

Колата намали и спря пред къщата му. Първи излезе шофьорът, сложи униформената си шапка и заобиколи, за да отвори задната врата на Уилям.

Уилям слезе на тротоара. На смътната светлина от уличната лампа тя пак успя да различи широките му рамене и сериозното му изражение. Изправи се, треперейки от студ и притеснение. Канеше се да го повика по име, когато той се обърна към колата и протегна ръка. Кейти видя тънките пръсти, които се вкопчиха в силната му китка.

Веднага разпозна елегантната блондинка, наметната с лисича кожа — беше жена му Изабел. Зачуди се разсеяно къде ли са прекарали вечерта. На опера? На вечеря с приятели? Не че й влизаше в работата.

Наблюдаваше ги, докато се качиха заедно по стълбите и изчезнаха в къщата. След миг лампичките от коледната елха заблещукаха от предния прозорец. В полумрака тя видя Уилям, който притегли Изабел в обятията си, посочи нагоре към имела над тях и жена му се разсмя. Той приглади назад светлата й коса и наведе глава.

Кейти не можеше да гледа повече. Затвори очи, опитвайки се да пропъди от съзнанието си образа на двамата съпрузи. После посегна към леката издутина на корема си. Сега вече не можеше да му каже. Беше глупаво от нейна страна да идва тук тази вечер — беше глупаво и обвързването й с женен мъж. Сега щеше да се наложи сама да се справя с последиците.