Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (31)

Двадесет и девета глава

Програмата на Елизабет не стана по-лека след отварянето на магазина в „Гинза“. Зарадван от успеха на токийската операция, Ямамото напираше за разрастване на бизнеса и след няколко седмици тя вече проверяваше бляскавите небостъргачи и мраморни търговски центрове в центъра на Хонконг. После стигна до „Орчард Роуд“ в Сингапур и модерната търговска зона между „Сукхумвит Роуд“ и площад „Сиам“ в Банкок.

Но макар умът й да беше зает с повече от достатъчно неща, мислите й продължаваха да се връщат към Коул и онова, което се бе случило между тях. Късно вечер сред лукса на поредната анонимна хотелска стая тя си представяше, че е с него — мислено прокарваше ръце по стегнатите му бицепси и надолу по твърдите му гърди; виждаше в съзнанието си мускулестия му, лъскав от потта гръб, докато той се навеждаше към нея, и тези тъмни присмехулни очи, които я гледаха втренчено. Нямаше как да не се чувства женствена с Коул — дори само заради грамадното му телосложение.

Изпълнена с неспокоен копнеж, тя се мяташе и въртеше в леглото, неспособна да заспи. Щеше да е много лесно да слезе в бара на хотела и да забърше някой безименен за една нощ. Но някак си разбираше, че това вече няма да й бъде достатъчно. С Коул ставаше дума за повече от секс. За пръв път в живота си Елизабет осъзна, че е готова да се разкрие пред някого, да се замисли за истинска връзка.

След това откритие тя закопня отново да поговори с него, но изчакваше той да й се обади. Надяваше се да не се е почувствал засегнат, макар и да не се бяха разделили по най-добрия начин. След седмица, когато все още не се бе обадил, тя преглътна гордостта си и му звънна. Секретарката му я информира, че го няма. Обади се още няколко пъти, оставяйки съобщения, които бе уверена, че е получил. Не беше трудно да се сети, че той нарочно я избягва. Когато най-после се чуха заради отчета й, който вече бе месечен, а не седмичен, Коул звучеше резервирано, отчуждено. След като обсъдиха работата, той не прояви желание да продължат разговора.

— Е, имаш ли някакви планове да се върнеш тук? — попита тя възможно най-небрежно.

— В момента не — отвърна кратко. — Изчакай секунда, Елизабет. — До нея достигнаха приглушени гласове. Когато отново заговори с нея, беше рязък. — Изникна нещо. Трябва да затварям.

— Добре — каза тя. Но той вече бе затворил.

Тя погледна слушалката. Този път наистина се издъних.

Почувства се толкова унила след разговора им, че когато Магнъс Бъргман й се обади след седмица от Токио и я покани да излязат, тя напълно забрави за решението си да спре случайните си срещи с мъже и се съгласи да се видят вечерта.

Магнъс винаги ли е бил толкова досаден, зачуди се Елизабет по време на вечерята в „Хамадая“. Обикновено й харесваха официалните японски ресторанти в Токио, които сервираха изискана кухня и бяха любими на политиците и важните клечки. Но тази вечер не спираше да мисли за това колко по-забавно й беше, когато с Коул пиеха бира в непретенциозната кръчма. С Магнъс разговорът бе учтив и официален, нямаше флиртуване, нямаше интелектуални дискусии. Да, може и да бе привлекателен за напредналата си възраст, но когато постави ръка около кръста й, в нея нямаше никаква сила, никакво усещане за мощ. Той не я караше да се чувства сигурна и защитена.

— Отседнал съм в „Мандарин Ориентал“ — каза й той, след като плати сметката с платинената си кредитна карта „Американ Експрес“. — Не е далеч.

Може би беше заради неговата убеденост, че тя просто ще се съобрази с желанията му, че ще продължат със старите си отношения. Или може би защото Елизабет разбираше, че в момента предпочита да е с друг — изведнъж й се прииска да се махне възможно най-далеч.

— Предпочитам да ме върнеш в хотела ми — заяви хладно.

Магнъс я погледна учудено, но не възрази. Тя бе дала ясно да се разбере, че каквото и да е имало някога между тях, вече бе приключило. Под достойнството му щеше да е да й се моли. Беше красив и заможен. Имаше много други момичета, които чакаха да заемат мястото й. Може би не бяха така специални като Елизабет, но какъв бе смисълът да се самозаблуждава? Тъкмо затова той никога не бе искал нищо сериозно от нея. Знаеше, че е само въпрос на време, преди тя да се вразуми и да си намери някой по-близо до нейната възраст. Магнъс само се надяваше, че който и да бе той, я заслужаваше.