Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (6)

Четвърта глава

Трудностите, които изпитваше Кейтлин в приспособяването си към новата обстановка, не останаха незабелязани. Уилям беше наясно с проблема и много искаше да го разреши. Но точно сега, заседнал в кабинета си в централата на „Мелвил“ в Лондон, той бе съсредоточен върху неотложните си бизнес дела, а именно — тримесечните отчети.

Заедно с него седяха двама души, единствените, на които той имаше пълно доверие — майка му Роузалинд и брат му Пиърс. Въпреки че четирийсет процента от акциите на компанията участваха на Лондонската фондова борса, „Мелвил“ все още до голяма степен действаше като семеен бизнес. Най-важните решения се вземаха тук, в кабинета на Уилям, далеч от заседателната зала, както и от останалите членове на управителния съвет.

Пиърс нагласи очилата си и започна:

— Все още сме в очакване да излязат последните цифри. Но първоначалните данни изглеждат обещаващи.

Пиърс Мелвил беше с десет години по-млад от Уилям, на трийсет и девет, но заради спокойния си, улегнал маниер изглеждаше по-възрастен. Подобно на брат си той се обличаше елегантно и говореше изискано, като същински английски джентълмен, но с това приликите между тях свършваха. Докато Уилям беше силна, мрачна, внушителна фигура, с остър ум и властно присъствие, светлата кожа и фините черти на Пиърс му придаваха деликатен вид, особено като се комбинираха с леко мудните му маниери и отчетливата липса на обаяние. Но въпреки тези недостатъци — или може би тъкмо заради тях — Пиърс идеално изпълняваше длъжността си на дясна ръка на Уилям. Липсата му на лична амбиция и безусловната му преданост към „Мелвил“ определяха безропотното приемане на факта, че от двамата именно Уилям е избран да оглави семейния бизнес.

— Продажбите в сравнение с миналогодишните са се повишили с пет процента — продължи той сега. — Също така е отчетено подобрение в брутната печалба от петдесет базисни пункта.

Уилям слушаше внимателно, докато брат му го осведомяваше за числата. Младежката срамежливост на Пиърс бе прераснала с времето в сериозност и внимание към детайлите — качества, които пасваха идеално на ролята му на финансов директор.

— И от коя линия по-точно идват увеличените продажби? — попита Уилям. Въпреки че се досещаше за отговора на въпроса си, все пак искаше да го чуе.

— Предимно от „Мелвил Есеншълс“.

Уилям отправи поглед към майка си Роузалинд. Тя беше забележителна жена, главата на семейство Мелвил и носеше еднолична отговорност за поемането на умерено успешната английска компания преди години и развиването й в международно признато име. Сега, на седемдесетгодишна възраст, тя изглеждаше на шейсет, а мозъкът й работеше като на някой наполовина по-млад.

Тя наклони глава, разбирайки накъде бие.

— Знам, Уилям — звучеше развеселена. — Поредното доказателство, че „Мелвил Есеншълс“ се оказа отлична идея.

Уилям разбираше, че е нелепо да очаква признанието й. На петдесет години би трябвало да си преминал възрастта за подобно детинско поведение. Но поемането на ръководството от ръцете на Роузалинд не бе лесно за него. Тя може и да беше Мелвил по-скоро по брак, отколкото по рождение, но имаше повече заслуги към тази компания, отколкото всеки друг. В продължение на три десетилетия Роузалинд бе управлявала „Мелвил“ с безспорен успех. Затова винаги щеше да е труден пример за следване.

Когато Уилям най-накрая пое управлението през 1972-а, той бе решен да наложи собствените си възгледи за бъдещето на компанията. Беше преминал трийсетте и имаше чувството, че няма време за пилеене. Дотогава „Мелвил“ имаха вече четиринайсет магазина в големите градове по целия свят. Заради петролната криза и последвалата рецесия в САЩ и Европа Уилям прекрати откриването на нови магазини. Глобалното разрастване беше концепция на майка му — той имаше нужда от нова стратегия.

Затова направи оценка на силните и слабите страни на „Мелвил“. Линията им от конфекция нямаше особен успех, големите продажби винаги се дължаха на аксесоарите — дамски чанти и обувки. Вземайки под внимание този факт, както и лошото състояние на световната икономика, Уилям реши да създаде линия от продукти с по-ниска цена от тази на традиционните ръчно изработвани кожени стоки. Новата линия от козметични, дамски и пътни чанти пак щяха да носят логото на фирмата, но щяха да бъдат изработени от по-евтини материали и да се продават в универсални магазини и парфюмерии. Идеята беше продуктите на „Мелвил“ да се предложат на нов кръг от потребители — онези, които обикновено не смееха да влизат в дизайнерски магазин.

Роузалинд се бе противопоставила на идеята, като твърдеше, че по-евтината линия няма място във фирма за луксозни стоки, но Уилям все пак наложи промяната и стратегията му проработи. „Мелвил Есеншълс“ беше такъв успех, че започна да съперничи на традиционните стоки. Когато в края на осемдесетте продажбите достигнаха 300 милиона лири, Роузалинд най-сетне призна, че е грешала. Това беше велик момент за Уилям. За по-малко от двайсет години той бе утроил продажбите и учетворил печалбите. Както бяха отбелязали в списание „Форбс“ предната година: „Уилям Мелвил е съществена част от световната изтъкната модна династия“. Той все още пазеше копие от тази статия в най-горното чекмедже на бюрото си.

— Благодаря за това, Пиърс — каза Уилям след десет минути, когато брат му приключи с представянето на финансовия доклад. — Може ли да го взема за вкъщи през уикенда?

— Разбира се. — Пиърс му подаде своето подвързано копие. Уилям прибра доклада в куфарчето си и щракна ключалката. Стана и се пресегна за сакото си.

Роузалинд постави кокалестата си ръка на рамото му.

— Скъпи, защо бързаш толкова? Надявах се да отидем някъде на вечеря.

— Съжалявам, но искам да се върна в Алдрингам, за да видя как е Кейтлин.

Нетърпелив да се измъкне, синът й се обърна и се отправи към вратата. Заради внезапното си тръгване пропусна разтревожените погледи, които майка му и брат му си размениха, когато той излезе.

Навън Пъркинс го очакваше в бентлито. Беше петък вечер и Уилям не харесваше задачата, която му предстоеше. Когато предната вечер се обади на Изабел, за да се осведоми за състоянието на Кейтлин, той не остана доволен от чутото. Изглежда, че Кейтлин все още прекарваше по-голямата част от времето си сама.

Уилям беше наясно, че няма да й бъде лесно да се приспособи към този нов начин на живот, но искаше да й помогне да свикне колкото се може по-бързо. Най-много съжаляваше за начина, по който бяха приключили нещата между тях с Кейти. Сега всичко, което можеше да направи, бе да се увери, че детето й — тяхното дете, поправи се бързо той — ще получи всеки възможен шанс за щастлив живот. Той съзнаваше, че винаги се е държал доста дистанцирано с Елизабет и Амбър, несъзнателно пренасяйки върху тях разочарованията от нещастния си брак. Не му се щеше да повтаря същата грешка с Кейтлин. Искаше да я опознае и да се погрижи за нея през новия й живот в Алдрингам. Това беше най-малкото, което можеше да стори.

 

 

По-късно вечерта Роузалинд Мелвил седеше сама сред изискания покой на апартамента си в „Мейфеър“. Разположен в луксозна сграда с портиер на „Гросвенър стрийт“, това бе един от най-престижните адреси в Лондон, но тази вечер тя не намери успокоение сред заобикалящата я обстановка.

Върху писалището пред нея стоеше полупразна чаша с любимото й питие — коняк „Хенеси Елипс“. До чашата бяха документите, подготвени от адвоката й.

— Сигурна ли си за това? — бе попитал Гюс Фелоус, неин приятел и юридически съветник от повече от трийсет години, когато й бе доставил документите по-рано тази вечер. Дали беше сигурна? Тя отпи солидна глътка коняк. Разбира се, че не беше. Но за съжаление нямаше голям избор. Не и когато ставаше въпрос за „Мелвил“ — компанията, която лично бе отгледала и развила.

Историята на Мелвил винаги я изпълваше с очарование. Тя водеше началото си от 1860 с раждането на Джон Милър в семейството на обущари от Нортхемптън. По онова време обущарството тъкмо процъфтявало като занаят. Но Джон искал повече. Умен и амбициозен, той разбирал, че единственият път към сериозните печалби е отстраняването на посредниците. Затова се обединил с други търговци и започнал да доставя директно на магазините за продажба на дребно в Лондон. Всички допълнителни доходи инвестирал отново в бизнеса, като разширявал дейността си, без да жертва качеството.

Като всички добри бизнесмени Джон се стремял да угоди на основните си потребители — заможните членове на викторианското висше общество, които били готови да платят скъпо и прескъпо за неговите висококачествени, ръчно изработени кожени обувки. Решавайки, че собственото му име не звучи достатъчно внушително, през 1900 година той официално го сменил на Мелвил. „Мелвил“ станала една от първите търговски марки, регистрирана през 1910. Същата година Джон отворил и първия си магазин на знаменитата търговска улица „Олд Бонд стрийт“. Над входната врата окачил месингова плочка с надпис: Meliora Conor. От латински — „Стремя се към най-доброто“. Това щяло да стане и мотото на компанията.

Пристрастеността му към цигарите обаче най-накрая си казала думата и през 1925 Джон умрял от рак на белите дробове. След него бизнеса поел синът му Оливър. Сериозен и разумен мъж, той бил точният човек, който да застане начело на компанията през тежките години след началото на Голямата депресия през двайсет и девета, и „Мелвил“ продължила да процъфтява през трийсетте.

Роузалинд — или Роузи Флинт, както беше известна тогава — започна работа в „Мелвил“ през 1938, в навечерието на Втората световна война. Семейството на Роузи принадлежеше към работническата класа: баща й бе докер, а майка й — чистачка. На седемнайсет години тя се яви на интервю за работа като продавачка в компанията. Отначало управителят нямаше голямо желание да я назначи — момичето изглеждаше прекалено обикновено, за да работи в знаменития магазин. Но щом то заговори, промени решението си.

— Свикнала съм на тежък труд и никога не се разболявам — каза му тя, усетила колебанията му. После го погледна право в очите и добави с абсолютна искреност: — Вижте, имам нужда от тази работа и няма да ви разочаровам.

Той я нае веднага. Според него щом можеше да отстоява мнението си по този начин, значи беше родена за продавачка. А и джентълмените сред купувачите без съмнение щяха да оценят външността й.

Но Роузи бе умна и амбициозна и нямаше никакво намерение да остава продавачка до края на живота си. Работата в „Мелвил“ беше златната й възможност и тя смяташе да се възползва максимално от нея. Бързо успя да се отърве от кокни акцента си. И също толкова бързо — да привлече вниманието на Едуард Мелвил, най-големия син и сигурен наследник на бизнеса.

Роузи бе чувала какво ли не за Едуард. Красив, очарователен и добродушен, той имаше славата на плейбой, който излиза с момичетата, забавлява ги добре, след което бързо ги зарязва. Роузи искаше да получи повече. Когато той я помоли да излязат, тя учтиво отклони поканата му.

— Сгодена съм — излъга.

Тъй като не бе свикнал да му отказват, Едуард прояви интерес. Когато Роузи най-накрая се раздели с въображаемия си годеник и се съгласи да излезе с него, той вече се бе влюбил до уши.

Това се случи през лятото на 1939. Из цяла Европа витаеше дух на неспокойно очакване. Когато през септември Чембърлейн^[1] най-накрая обяви война на Германия, Едуард беше един от първите, записали се в Кралските военновъздушни сили. До този момент Роузи внимателно бе отклонявала всякакви негови опити за по-голяма близост. Същата вечер на пътеката в дъното на танцовата зала целувките им станаха горещи и настоятелни. Роузалинд се отдръпна първа.

После прошепна задъхана:

— Ще ми се да мога да съм с теб… както трябва.

— Наблизо има един частен пансион — предложи Едуард нетърпеливо.

Тя го погледна с ококорени невинни очи.

— Но това е грях.

Почувствал прилив на романтика и кураж, Едуард й предложи на мига. Те се ожениха със специално разрешение^[2] същия уикенд с двама непознати за свидетели. Когато семейството му разбра, вече нищо не можеше да се направи.

— Как може да си толкова глупав? — изръмжа баща му Оливър. — Тя е никоя, най-обикновена уличница!

— Тя е моя съпруга, сър — отвърна спокойно Едуард. — И ще трябва да я приемете.

Когато следващата седмица Едуард замина на фронта, Роузи се настани в къщата на семейство Мелвил в „Белгравия“. Не беше толкова приятно, колко си го представяше. Оливър отказваше да я приеме. Времето за хранене минаваше в мълчание. Тя неведнъж обмисляше възможността да се върне в малката къща на родителите си в „Ийст Енд“. Но се бе трудила твърде упорито, за да се откаже толкова лесно. Вместо това започна да търси начин да спечели благоразположението на Оливър. Войната й предостави шанса, който търсеше. След като тримата синове и много от служителите на Оливър се записаха във войската, тя усети, че свекър й изпитва трудности с управлението на „Мелвил“. Роузи добре познаваше магазина и сметна, че може да помогне. Затова един ден се появи в централния офис, седна зад едно бюро и се залови за работа.

Постепенно спечели уважението на Оливър. Когато започнаха бомбардировките, съпругата му и другите му снахи се оттеглиха в Алдрингам.

— Предполагам, че и ти ще отидеш там, Роузи — рече пренебрежително Оливър.

— Не, оставам в Лондон — тя направи пауза. — И в бъдеще, моля те, наричай ме Роузалинд. — В края на краищата това име повече подхождаше на новото й положение.

Когато Едуард се върна в отпуск за Коледа на 1941, той се зарадва да види, че баща му и съпругата му са започнали да се спогаждат. Месец след като замина отново, Роузалинд с радост установи, че е бременна.

Но щастието й не трая дълго. В края на август пристигна телеграма. Самолетът на Едуард бе свален над Франция. Шокът от новината, комбиниран с последвалото въздушно нападение, предизвикаха преждевременно раждане, което я свари на обществено място — в лондонското метро, на спирка „Лондон Бридж“. Когато накрая роди здраво момченце, беше обзета от прилив на еуфория, която измести всичките й мисли за изчезналия й съпруг. Кръсти детето Уилям — велико, достойно име, което прилягаше на крале. Първороден сред първородните; наследник на богатството на Мелвил. Положението й бе непоклатимо.

Впоследствие до тях достигна новината, че Едуард не е мъртъв. Разбра се, че е затворник в пленнически лагер за офицери в Ключборк, Полша. Той се завърна у дома в началото на 1946. Роузалинд и Оливър, заедно с малкия Уилям, отидоха да го посрещнат от кораба. Бяха им казали, че не е ранен — но армията имала предвид само физически. Когато съпругът й стъпи на пристанището, Роузалинд се втурна да го прегърне. Обгърна го с ръце, но той стоеше отпуснато и макар да виждаше за пръв път тригодишния си син, само го гледаше с празен поглед, без да поиска да го подържи.

Настанаха несигурни времена за Роузалинд. Двамата братя на Едуард обикаляха като акули.

— Вече е безполезен — заявиха те на баща си. — Не можеш да оставиш бизнеса на него.

Но Роузалинд бе решена, че „Мелвил“ трябва да премине в ръцете на Уилям. Затова всеки ден оставяше сина си с бавачката и придружаваше съпруга си в офиса, където играеше ролята на кукловод зад него.

— Виждате ли? Едуард си е съвсем наред — казваше Оливър на другите си двама синове, след като Роузалинд представеше поредната си идея като такава на съпруга си. — Спрете да се оплаквате и започнете и вие да предлагате нови методи и тогава може да реша да ви оставя бизнеса си. Но в противен случай…

Разбрали, че са надхитрени, двамата братя направиха това, на което се надяваше Роузалинд — тръгнаха си и се зарекоха да не проговорят на баща си, докато не се вразуми. Жената на Оливър с всички сили се помъчи да сдобри синовете и съпруга си, но когато през следващата година почина в съня си, помирението изглеждаше непостижимо.

Междувременно „Мелвил“ процъфтяваше. Оптимистичните години след войната се оказаха ползотворни за модния бизнес. В Париж дизайнерските проекти на Кристиан Диор в областта на висшата мода бяха открили нова ера в модата. Роузалинд започна да търси възможности за облагодетелстване на компанията. Реши да купи съседния на „Мелвил“ завод, който произвеждаше парашути по време на войната, и да го използва за производство на копринени шалове и палта със същите високи стандарти като обувките на марката. Освен това започна да използва кожената фабрика за производство на чанти и куфари.

През 1951 година Роузалинд отново забременя. Тръгнаха слухове. Всички подозираха, че Едуард не е навестявал спалнята й от завръщането си — но нямаха доказателства за това. Тя роди в началото на следващата година. Този път раждането беше дълго и болезнено. За разлика от Уилям, който се бе появил на бял свят здрав и силен, вторият й син беше слабо мъниче, жълтеникаво и мършаво. Кръстила го Пиърс. Върна се на работа десет дни след раждането.

Пет години по-късно горкият Едуард почина. Некрологът в „Таймс“ съобщи за заключението на следователя — при нещастен случай. Семейство Мелвил бяха пуснали в ход връзките си, за да не допуснат да се разчуе, че Едуард си е пръснал мозъка с револвера си от войната. Роузалинд не плака. Трудно й бе да пролива сълзи за някого, който в действителност беше мъртъв от повече от десет години.

Погребението се състоя през един мразовит февруарски ден. Противно на съветите на лекаря си, вече изнемощелият Оливър настоя да отиде на погребението на любимия си син. След два дни се разболя от пневмония.

Оливър разбра, че умира, много преди края си. Докато лежеше върху ленените чаршафи на покритото си с балдахин легло в Алдрингам, където прекарваше последните си дни в свирепа кашлица, мислите му се насочиха към другите му двама синове, които не бе виждал от години. Усетил, че краят му наближава, поиска да се помири с тях. Помоли Роузалинд да им се обади и тя го увери, че ще изпълни молбата му.

— Ще дойдат ли? — питаше той с надежда всеки ден.

— Утре — отвръщаше снаха му, а старецът бърчеше чело. — Утре ще дойдат.

Той издържа още седмица в очакване да ги види, самотен и изплашен, объркан, задето никой не се появяваше, освен Роузалинд. На осмия ден предаде богу дух. Чак тогава Роузалинд се свърза със синовете му. Все пак не можеше да рискува той да се размекне и да промени завещанието си в тяхна полза.

Ето че най-после тя притежаваше пълен контрол над „Мелвил“.

Но само това не беше достатъчно за Роузалинд. Тя имаше големи планове за компанията. Нямаше намерение просто да запази бизнеса за Уилям — искаше да го разрасне.

Дотогава Роузалинд не се бе занимавала с производство на облекла, понеже съзнаваше, че няма надежда „Мелвил“ да се конкурира с парижките модни къщи. Но шейсетте години довяха дух на радикализъм и сексуално освобождение — и революцията в модата не закъсня. Скъпата, сериозна висша мода вече не беше интересна. Популярна стана по-евтината стилна конфекция, която отразяваше забавленията и вълненията на масите. Това беше времето на дизайнерите Мери Куант и Оси Кларк; на „Кингс Роуд“ и „Карнаби стрийт“… на разкрепостената ера на шейсетте години, когато Лондон бе изместил Париж като модна столица.

Пред Роузалинд се яви перфектната възможност да основе линия облекла с марката „Мелвил“. Въпреки че не успя да привлече чак толкова талантливи млади дизайнери, за да направи истински бум, популярността на останалите продукти на „Мелвил“ — най-вече изключителните дамски чанти и обувки — означаваше, че търсене все още има. Ризи, рокли и панталони, украсени с логото на компанията, намираха място на страниците на „Вог“ и „Венити Феър“. Светът имаше ненаситен апетит за „Мелвил“.

В опит да оползотвори в най-голяма степен тази популярност Роузалинд отвори магазини из Европа и Северна Америка. За да финансира плановете си за разрастване, й предложиха да продаде част от компанията на Лондонската фондова борса. Тя отначало се възпротиви, тъй като не искаше „Мелвил“ да излиза извън контрола на семейството. Но съветниците й я увериха, че може да продаде само част от компанията, като запази болшинството от акциите.

На 25 януари 1964 година четирийсет процента от „Мелвил“ бяха пуснати в обръщение на Лондонската фондова борса, като останалите шейсет процента бяха разделени между семейството — 45 за Уилям, формални 10 процента за Роузалинд и останалите пет за Пиърс. Парите спонсорираха мечтата й да направи компанията международна. Когато през 1965 отвори врати магазинът на „Пето авеню“ в Ню Йорк, „Мелвил“ се превърна в световна марка.

През 1970 година „Мелвил“ беше на върха на своята популярност. Името бе станало синоним на блясък и статут, висша английска марка, търсена от кинозвезди и богаташи. Роузалинд можеше да се гордее. Бе разширила неимоверно бизнеса, оставен й от Оливър, и това беше наследство, което тя с гордост щеше да предаде в ръцете на големия си син Уилям.

Разбира се, успехът на „Мелвил“ костваше на Роузалинд и някои жертви. Докато усилията й бяха изцяло концентрирани върху бизнеса, отглеждането на двамата й синове бе поверено главно на бавачки и пансиони. Но тя чувстваше, че цената си струва, при условие че осигуряваше и на двамата такова чудесно наследство. А и обстоятелствата не изглеждаха да са им навредили. Те все още бяха близки и единни като семейство. Нямаше по-грижовни синове от тях, а и се бяха превърнали в умни и красиви момчета. Може би Пиърс беше малко срамежлив и мълчалив, по-скоро следовник, отколкото лидер. Но макар да бе израснал в сянката на успешния си по-голям брат, той не проявяваше негодувание заради второстепенната си роля. Роузалинд се бе погрижила за това.

— Уилям може и да е символичният водач на „Мелвил“, но ти си сърцето на компанията — повтаряше му тя, докато той растеше. — Трябва да бдиш над брат си. От теб зависи да помогнеш да се запази името на фамилията.

И така, според желанието на Роузалинд, и двамата й синове започнаха работа в „Мелвил“. Когато тя реши да се оттегли от задълженията си, назначи Уилям като изпълнителен директор, въпреки че не престана да го съветва заедно с Пиърс. Бизнесът продължи да е процъфтяващ и успешен.

Всъщност всичко беше идеално допреди няколко месеца, когато историята със семейство О’Дуайър излезе на бял свят.

От самото начало Роузалинд даде да се разбере, че не харесва идеята Уилям да доведе незаконното си дете при семейството.

— Не е честно към съпругата ти, нито към момичетата — каза тя тогава. — Ако тази жена Нуала е готова да се грижи за нея, защо не я оставиш? Осигури издръжка на Кейтлин, но не обърквай живота й. И не обърквай живота на семейството си.

Уилям я погледна в очите и заяви:

— Кейтлин е част от семейството ми, майко.

С тези думи той изчерпа темата, но те казаха на Роузалинд всичко, което искаше да знае. Уилям възнамеряваше да се отнася с момичето като с част от семейството, докато Роузалинд не можеше да я приеме и не искаше да има нищо общо с нея. Възрастната дама не одобряваше идеята някакъв външен човек да се докопа до бизнеса на „Мелвил“. Поначало смяташе да остави целия си дял от десет процента на Уилям, но появата на Кейтлин бе променила това нейно решение.

Сега тя взе документите, които бяха пред нея. Не пречеше да ги прочете още веднъж за последен път. Само за да е сигурна.

 

 

Същата вечер Елизабет седеше в кабинета на баща си след вечеря и се опитваше да не показва раздразнението си, докато той я разпитваше колко време е прекарала с Кейтлин от пристигането й.

„Твърде много“, рече си наум Елизабет.

— Колкото мога — каза на глас. Е, какво очакваше той? Те нямаха нищо общо помежду си. Кейтлин не можеше да язди, нито да играе тенис — интересуваше се само от четене и рисуване. Скука. Не й беше мястото тук, в Алдрингам. Дори не приличаше на рода Мелвил. С келтската си външност не приличаше нито на Елизабет, нито на Амбър, които бяха наследили светлата коса и аристократичните черти на баба си. — Положих всички усилия — настоя Елизабет, — но имаме различни интереси.

Уилям кимна рязко.

— Знам, но ти си по-голямата тук и трябва да проявиш разбиране. Кейтлин минава през труден период — майка й почина, загърби всичко, което познава.

За миг Елизабет отново изпита съжаление към Кейтлин. Но все пак тя нямаше вина за положението й.

— Разбирам, че и на теб не ти беше лесно — продължи Уилям, — но това не е причина да си го изкарваш на Кейтлин. Тя не е силна като теб, Елизабет. Има нужда от твоята помощ и подкрепа.

Момичето сведе поглед, преценявайки, че най-бързият начин да се измъкне, е да прояви смирение.

— Да, татко, разбирам. Ще се опитам.

— Хубаво. — Той замълча за момент и Елизабет изведнъж почувства, че се е озовала в капан. Опасенията й се потвърдиха след секунда, когато той добави: — Значи нямаш нищо против следващия уикенд?

— Какво за следващия уикенд? — попита тя предпазливо. Всяка година семейство Мелвил прекарваше летния празник на банките^[3] на вилата си на езерото Комо. Този път Елизабет бе получила разрешение да остане в Алдрингам и да покани петнайсетина от съучениците си на гости.

— Реших да оставя Кейтлин с теб. Тази есен ще учите заедно в „Грейкорт“ и мисля, че за нея ще е добре да се запознае с някои от другите ученици. Това ще бъде добро начало на учебната година.

Елизабет го гледаше, изпълнена с ужас. Добре, че с годините се бе научила да не разкрива истинските си чувства, както стана и сега.

— Разбира се — успя да каже. — Звучи ми като добра идея.

— Отлично — отсече Уилям. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Той се върна към документите на бюрото си.

Като предположи, че е свободна, Елизабет се изправи. На вратата тя се обърна.

— О! — възкликна, сякаш мисълта й бе хрумнала току-що. — Успя ли да прочетеш изложението ми? — ставаше въпрос за есето, с което кандидатстваше за „Кеймбридж“. Предната седмица го бе дала на баща си да го погледне.

— Още не — отвърна Уилям, без дори да си направи труда да вдигне глава от работата си.

„Типично“, помисли си дъщеря му, докато излизаше от кабинета. Имаше цялото време на света за блудното ирландче, а за нея — никакво.

Когато Елизабет се върна в стаята си, тя вече кроеше планове как да държи Кейтлин възможно най-далеч от приятелите си през следващия уикенд.