Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Сексът беше най-доброто приспивателно, познато на Били Рейнър. Имаше нещо в доброто здраво чукане преди лягане, което винаги го караше да спи като бебе. Беше свързано с някакви химични процеси. По време на изпразването се освобождаваха хормони в мозъка, които угасяха мъжа като лампа. Веднъж го бе прочел някъде, което беше изненадващо, защото по принцип не четеше кой знае колко. А като се замислеше, може и да го бе чул в шоуто на Рики Лейк[1]. Да, кимна той; това изглеждаше по-вероятно.

Дръпна за последен път от цигарата си — пушенето след секс бе ритуал, който никога не пропускаше, после пусна фаса в най-близката кутийка от бира и се настани върху разтегнатия диван. Тънките завивки не бяха виждали пералня, откакто се бе нанесъл, и носеха спарената сладка миризма на спермата му. Боже, с какво нетърпение очакваше да се разкара от тая дупка. Щом следващата седмица пристигнеха парите, той и Джак щяха да се преместят в някое по-голямо и по-хубаво място. И всичко това благодарение на Амбър Мелвил.

Запознанството му с Амбър си беше чист късмет. Веднага бе разбрал, че тя ще се окаже малка златна мина. Млада, наивна и неприлично богата — падна му като манна небесна. Добре се бяха позабавлявали с нея. Като оная нощ, когато я убедиха да дойде облечена в ученическата си униформа. Щяха да си докарат добри мангизи от видеото. Ангелско русата й коса, вързана на плитки; момичешките гърди, напиращи изпод твърде тясната риза; късата поличка, под която не носеше нищо… Усети, че се надървя само при мисълта. Спусна ръка към предната част на шортите си и полуеректиралия член, все още влажен отпреди малко. Погледна към момичето, което спеше до него и чието име не помнеше, и се запита дали да не я накара да му направи свирка.

Били се канеше да я събуди, когато чу шума от приближаваща се кола по алеята. През завесите проникна лъч от фарове. Веднага разбра, че нещо не е наред. Не очакваше нито Джак, нито никого. Може би шофьорът просто се бе заблудил. Ей сега щеше да разбере грешката си и да обърне.

Но не стана така. Изскърцаха спирачки и двигателят угасна. Затръшването на вратите и стъпките по чакъла му подсказаха, че навън има повече от един човек.

Стъпките спряха пред входната врата. Звънецът не работеше. Отне им само секунда, за да го разберат. И после започнаха да чукат по вратата. Три къси, шумни удара, които отекнаха по масивното дърво, последвани от злокобна тишина.

Инстинктът му подсказваше да не отваря. Вътре в къщата нямаше светнати лампи, нямаше кола отпред. Ако не вдигаше шум, те — които и да бяха те — щяха да предположат, че няма никой, и да си тръгнат.

Той лежеше в мрака и чакаше. Единствените звуци сега бяха настойчивото тиктакане на часовника и ударите на сърцето му, което биеше все по-бързо. В миг на надежда Били си помисли, че онези си тръгват. Но после чу силно блъскане по входната врата.

Бум-бум-бум.

Сърцето му се сви. О, боже. Разбиваха вратата.

Скочи на крака и затърси отчаяно дрехите си, които по-рано бе захвърлил небрежно на пода. Момичето в леглото се размърда.

— Какво става? — попита тя сънено.

Но Били беше прекалено зает със собствената си паника, за да отговори. Може би още не беше твърде късно. Може би щеше да успее да се измъкне през задния вход… Но тогава последва един последен мощен трясък и звук от разбита дървесина.

Той застина на място, напъхал единия крак в дънките си. През къщата се разнесе тропот на ботуши. Бързо го откриха — трима здравеняци с бейзболни бухалки и безизразни физиономии. Не казаха нищо, дори не си направиха труда да попитат за името му. Просто направиха това, за което им бяха платили — спукаха го от бой.

Първият удар попадна право в стомаха му и Били се преви на две. След втория се смъкна на колене. Решението му да поеме боя като мъж се изпари, когато бухалката уцели лицето му, раздробявайки лявата му скула. Той изпищя от болка.

— Недейте, моля ви! — изхленчи. — Сигурно е станала грешка. Само кажете какво искате — ще се разберем…

Но те не проявиха интерес.

Момичето вече бе напълно будно. Макар мозъчната дейност да не бе силната й страна, дори тя схвана ситуацията веднага.

Като събра дрехите си, разумно се изнесе през вратата. Когато излезе, Били най-накрая си спомни името й.

— Мишел! — извика той. Но тя не му обърна внимание. Не го познаваше толкова добре, че да се забърква.

Бързо приключиха с него. След пет минути нападателите не бяха пролели и капка пот, докато Били лежеше превит на пода и хлипаше като момиченце. Бухалките бяха покрити с кръв и парченца кожа. На килима се търкаляха два зъба. Като че ли бяха резци, но не бе сигурен точно откъде са дошли. Навсякъде го пронизваха адски болки.

Най-после мъжете се отдръпнаха. Той лежеше кротко, чудейки се какво чакат. След малко чу други стъпки от коридора. На вратата се появи фигура. През подутото си дясно око Били видя някакъв възрастен мъж с тъмносив костюм, надвесен над него. Личеше си, че тази работа очевидно не е обичайна за него. Но имаше нещо в студеното му изражение, което още повече уплаши Били. За онези здравеняци това беше просто бизнес. Но за този тук нещата явно бяха лични.

Мъжът протегна ръка за една от бухалките. Вдигна я високо и Били се приготви да поеме удара. Затвори очи, надявайки се ударът да не е фатален. После загуби съзнание.

 

 

Уилям Мелвил сбута неподвижното тяло на Били Рейнър с кожената си обувка ръчно производство. От пребития се откъсна тих стон, което потвърждаваше, че още е в безсъзнание, но не е мъртъв. Уилям не бе сигурен как му се отразява този факт.

Момиченцето му. Нещата, които тези негодници й бяха сторили… Той затвори очи, опитвайки се да пропъди мислите. За късмет, когато Били бе предал видеокасетите на своя познат, онзи бе проявил глупостта да се похвали кой изпълнява главната женска роля във филмите. Разпространителят на порно Ранди Дикинсън бе разпознал името Мелвил и съзрял шанс за изкарване на бърза печалба, се бе свързал с Уилям, правилно предполагайки, че бащата ще е готов да плати малко състояние, за да не позволи филмите да излязат на пазара. Срещу още известна сума в брой Уилям получи имената и адреса на животните, дирижирали всичко.

Можеше да иде в полицията — но в никакъв случай не искаше да рискува да се разчуе. Затова реши сам да организира малкото си възмездие. „Олд Кент Роуд“ гъмжеше от типове, готови да свършат малко черна работа срещу съответното възнаграждение на ръка, без да задават въпроси.

Първо се разправиха с Джак. Настигнаха го в камиона му и го зарязаха, кървящ жестоко край шосе Ж6. После отидоха на гости на Били. Уилям не се смяташе за любител на насилието, но бе получил огромно удовлетворение от нанасянето на този последен удар.

За нещастие това беше лесната част. Сега трябваше да се оправи и с Амбър. По-рано вечерта я бе прибрал от „Бомон Менър“, твърдо решен никога повече да не я връща там. В този момент тя беше навън, на задната седалка на бентлито, и плачеше. Той още не бе решил как да постъпи с нея.

Изабел искаше дъщеря й да се върне вкъщи при тях за известно време. Твърдеше, че Амбър има ниско самочувствие и че вместо да я наказват, трябвало да й покажат колко много я обичат. Предната вечер не бе спряла да дрънка за „безусловната любов“. Врели-некипели! Без съмнение онзи шарлатанин психиатърът, при когото ходеше през две седмици, й бе втълпил тези глупости. Уилям не беше съгласен. Според него не се бяха държали достатъчно твърдо с Амбър. Сега трябваше да се вземат решителни мерки. „Преди да е станало твърде късно“, бе заявил категорично пред Изабел. Не спряха да се карат по този въпрос чак до зори.

Щом излезе навън, той погледна най-малката си дъщеря на задната седалка на колата. Красивото й лице бе зачервено от плач. Искаше му се само да отиде при нея и да я гушне. Но разбираше, че трябва да държи чувствата си под контрол; да запази сърцето си твърдо, а съзнанието си — ясно. През целия път дотук я бе слушал да крещи името на Били, умоляваше ги да не го нараняват, твърдеше, че го обича. Уилям се плашеше от факта, че тя, изглежда, не проумява какво са й сторили онези негодници. Дори след като й каза, че са я снимали и са продали видеокасетата, тя все още смяташе, че на тях им пука за нея.

Амбър не го погледна, когато той се качи в колата. Поне бе спряла да плаче, помисли си баща й; хлипането й бе утихнало до тихо подсмърчане от време на време. Искаше да й каже нещо, но нямаше представа какво. Единственият начин, който успя да измисли, за да я защити, беше да я отведе някъде другаде, някъде далеч оттук.

Той натисна копчето на интеркома.

— Пъркинс?

— Да, сър? — отговорът беше рязък и делови. Без намек за проява на осъдителност или интерес към събитията от вечерта. Плащаха му, за да не си пъха носа.

— Карай към „Хийтроу“. Не бива да изпускаме самолета.

Колата потегли. Уилям се отпусна малко, щом тръгнаха по алеята.

— Къде отиваме? — попита Амбър с треперещ глас.

Той не отговори. Всъщност все още нямаше представа къде ще я изпрати. Но беше сигурен, че по пътя ще го измисли.

 

 

Когато лимузината пристигна на „Хийтроу“, Амбър вече се чувстваше много по-добре. Въпреки външно каменната си физиономия тя тайничко се наслаждаваше на цялата драма. Баща й още не й бе проговорил — дори не я поглеждаше, — но от приглушените разговори, които проведе по време на пътуването, тя разбра, че я изпраща в Ню Йорк за лятото. Ако беше наказание, то не й се струваше чак толкова ужасно. Един служител на „Бритиш Еъруейс“ ги прекара по бързата процедура през гишетата за проверка, след което ги придружи до чакащия самолет „747“. Секунди след като заеха местата си в първа класа, самолетът излетя.

Амбър изчака баща си да затвори очи и даде знак на една стюардеса да й налее чаша шампанско. Бизнесменът на седалката до нея я погледна преценяващо и тя му намигна. Той се смути и зарови глава в документите пред себе си. Не, в края на краищата нещата изобщо не се бяха развили зле, помисли си тя и свали седалката си назад. През последните няколко часа сляпо се бе кълняла пред баща си, че веднага щом стане достатъчно голяма, ще намери начин да се свърже отново с Били. Но сега сметна, че може би не е чак толкова съкрушена от раздялата си с него. Седмичните купони бяха започнали да стават скучни. Той никога нямаше пари да й купува подаръци. А и „Кийпърс Котидж“ си падаше малко дупка.

Амбър взе слушалки от джоба на седалката и избра някакъв филм. Когато самолетът се озова насред Атлантика, Били, Ева и „Бомон Менър“ вече представляваха малко повече от далечен спомен.

 

 

Уилям остана в Ню Йорк достатъчно дълго, за да настани Амбър у семейство Пенфолд, една от най-старите и най-закостенели фамилии в Америка. Чарлс и Одри Пенфолд бяха заможни аристократи с безупречни обноски и възпитание; името им бе на висотата на фамилии като Вандербилт, Кенеди и Рокфелер. Естествено, те живееха в Горен Ийст Сайд, на последния етаж на забележителна историческа сграда от деветнайсети век, която се намираше на 62-ра улица между „Парк авеню“ и „Медисън авеню“. Беше един от онези грамадни стари апартаменти, които представляваха върха на рококо стила от края на осемдесетте. Всеки впечатляващ детайл бе красиво съгласуван. Подовете бяха покрити с цветен мрамор; декоративни корнизи и фризове красяха стените; мебелите бяха изработени от рядка дървесина и инкрустирани със седеф и слонова кост.

Семейство Пенфолд много приличаха на апартамента си — перфектно координирани на повърхността, но с малко съдържание под нея. Амбър ги бе срещала веднъж преди, когато бе десетгодишна. Доколкото си ги спомняше, те почти не се бяха променили оттогава. Чарлс Пенфолд беше съдружник в инвестиционна банка. Работеше по шестнайсет часа на ден през седмицата, по дванайсет през уикенда, гласуваше за републиканците и от осем години спеше със секретарката си. Одри Пенфолд не работеше и в свободното си време се отдаваше на готвене и на личния си треньор. Последния път, когато Амбър я бе видяла, госпожата бе добре запазена жена на четирийсет и две. Ботоксът и редовните посещения при пластичния хирург я бяха задържали в този й вид.

Одри и Чарлс имаха идеалния, типичен за Горен Ийст Сайд брак — никога не спяха в едно легло и не си говореха, но и двамата бяха неизменно дискретни в извънбрачните си връзки. Съвместният им живот беше предвидим и добре организиран и биха предпочели да не се налага да приемат в дома си непослушната дъщеря на Уилям Мелвил. Но той им беше стар приятел, който преди няколко години в труден за тях период бе заел на Чарлс известна сума, така че нямаше как да му откажат.

Уилям остана само няколко часа. Като си тръгваше, обеща на двамата Пенфолд, че щом през август излязат резултатите от зрелостния изпит на Амбър, ще й намери подходящ колеж и ще я прибере в Англия. Това, изглежда, поуспокои двойката. Но Амбър не беше толкова убедена. Не помнеше почти нищо от изпитите, които бе държала преди няколко седмици — освен изпита по английски, когато изписа четирийсет страници за малко повече от час, изпаднала в еуфория под действието на кокаина. Подозираше, че вчерашният ден е белязал края на училищната й кариера, и този факт като цяло не я правеше нещастна.

 

 

На следната сутрин Амбър се събуди учудващо рано, развълнувана да започне нюйоркското си приключение. Беше краят на юни и градът вече се задушаваше от лятната жега. Тя прегледа гардероба си. Не бе имала много време за събиране на багажа си, затова избра единствения приличен тоалет, който бе донесла със себе си — семпла бяла памучна рокля. Реши, че е наложително да отиде на пазар възможно най-скоро.

Отначало не беше сигурна какво точно е разказал баща й на семейство Пенфолд за случилото се в Англия. Но когато слезе в стаята за закуска, тя предположи, че им е казал почти всичко. Одри Пенфолд не можеше да я погледне в очите по време на закуската си от чисто кафе и „Прозак“[2], докато съпругът й Чарлс не можеше да откъсне очи от нея.

— Още едно кравайче, скъпа? — избумтя Чарлс с дълбокия си шлифован глас. Подаде й кошничка с хлебчета и сладкиши. Амбър поклати глава — едва бе докоснала тези в чинията си. Но той сякаш не забелязваше. Очите му бяха твърдо фиксирани върху гърдите й. Тази сутрин не си бе сложила сутиен и под прохладната струя на климатика зърната й се бяха втвърдили и се открояваха ясно през тънката материя на роклята.

Одри се намръщи. Острият поглед на елитната съпруга не пропускаше нищо. Мисълта за хубавата девойка, която цяло лято щеше да се размотава из дома й в оскъдно облекло, показвайки стройните си загорели крайници, изведнъж й се стори по-голям проблем, отколкото бе смятала в началото.

Щом приключиха със закуската и най-сетне изпратиха Чарлс на работа, Одри реши, че трябва да намери нещо различно от съпруга си, което да заема времето на гостенката им през лятото. Докато пиеше поредното си кафе, тя разбра, че това няма да е толкова лесно. Оказа се, че девойката няма никакви хобита и интереси. Нищо чудно, че я бе подкарала през просото.

— А с какво искаш да се занимаваш, като пораснеш, скъпа? — попита Одри с надеждата, че трябва да има някакъв начин — какъвто и да е — да разкара Амбър от главата си.

— Искам да стана модел — отвърна веднага момичето.

„Колко оригинално“, помисли си Одри. Успя да се усмихне сковано.

— Каква чудесна идея! — Тя се протегна към визитника си. — Ето това е нещо, с което вероятно бих могла да ти помогна.

 

 

Рич Касиди беше зает мъж. Като собственик на малка, но престижна агенция за фотомодели времето му беше ценно. Обикновено работеше в Ел Ей, но само за днешния ден бе в нюйоркския си офис, за да проведе кастинг за рекламно лице на най-големите си клиенти „Хилтмън Джийнс“. Досега нито едно от момичетата, с които се срещна, не бе подходящо. „Хилтмън“ търсеха определена външност — фотомодел с отношение, с излъчване на непреднамерено спокойствие.

На връщане в приемната Рич я забеляза. Очарователна девойка с най-сладките бяло-руси къдрици, които някога бе виждал. Седеше на един от ниските велурени фотьойли, прелиствайки без интерес някакво списание, и дъвчеше дъвка. Рич я загледа за момент, като я помисли за кандидатка, закъсняла за кастинга. Обикновено такива ги отпращаше. Ненавиждаше закъсняването, а хората, които дъвчеха дъвки, мразеше още повече. Но това момиче… имаше нещо различно във външността й.

Той отиде при секретарката си Линда.

— Коя е тази? — направи знак към блондинката. — Някоя за „Хилтмън“ ли?

Линда направи справка в графика на Рич.

— Не. Тя е за единайсет часа — Амбър Мелвил.

Рич повдигна женствено оскубаните си вежди. Напълно бе забравил обещанието си към Одри Пенфолд. Когато го бе помолила да се срещне с нежеланата й гостенка, той не се въодушеви особено, но й дължеше услуга — беше се запознал с последното си гадже, гримьора Луис Кент, на една от благотворителните й вечери, — затова с неохота се бе съгласил.

Нямаше никакви очаквания. Със сигурност Амбър Мелвил искаше да е фотомодел, но това нищо не означаваше. Представяше си, че ще се срещне с типична английска аристократка — сивкава коса, продълговато лице, тънки устни. Но в действителност с тази корона от спретнати платинени къдрици и розови устни Амбър повече приличаше на палава придворна дама от епохата на Реставрацията. Дори без да знае миналото й, той можеше точно да я прецени — уличница от висшата класа, богат боклук, разглезено хлапе, което бе готово на всичко — и на всеки — за развлечение. И успееше ли да предаде този свой вид и пред камерата, щеше да натрупа състояние.

— Добре, Линда — заяви Рич. — Свържи се с Пол и му кажи, че му пращам някого за пробни снимки. — Той се приближи до мястото, където седеше Амбър, и клекна до нея. — Е, Амбър Мелвил — рече. — Искаш ли да станеш известна?

 

 

Уилям не остана доволен, когато чу, че Амбър иска да остане в Ню Йорк — и то не за друго, а за да стане фотомодел.

— Тази есен трябва да се върне в училище и да получи свястно образование — ядоса се той. — А не да се размотава с тайфа непознати.

Изабел, която предната вечер цял час бе слушала сълзливите молби на малката си дъщеря, беше по-склонна да удовлетвори желанията на Амбър.

— Не са непознати — изтъкна тя. — Говорих с Одри и разбрах, че собственикът на агенцията й е много добър приятел. Тя каза много добри думи за него и ме увери, че Амбър ще е в добри ръце. Честно казано, не разбирам какъв е проблемът.

— Проблемът е, че тя все още е само на шестнайсет. Това — рече решително — най-малкото означава, че законът е на наша страна. Тя има нужда от нашето съгласие, за да напусне дома си. И съм готов да използвам всички юридически средства, за да я принудя да се върне в Англия.

Жена му въздъхна.

— О, Уилям, тя няма да ти е благодарна за това. Пред нея се разкрива чудесна възможност, от която не бива да я лишаваш. — Изабел нежно поклати глава. — Хайде, бъди честен. Наистина ли си очаквал да се върне в Англия, да седне да учи и да отиде в университет? Знаеш, че Амбър не е такава. Тя не е като Елизабет.

Уилям не можеше да оспори тази теза.

Така за пореден път с помощта на майка си Амбър постигна своето. Разбираше, че би трябвало да е доволна от изхода, но част от нея остана леко разочарована. Със сигурност, ако наистина я обичаха, нямаше да я пуснат толкова лесно.

Бележки

[1] Американска актриса и телевизионна водеща. — Б.пр.

[2] Вид антидепресант. — Б.пр.