Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (26)

Двадесет и четвърта глава

— Малко наляво — нареди Елизабет. — Свали го съвсем малко по-надолу…

Оставаше само един месец до откриването на новия бутик на „Мелвил“ в Токио. Беше късна петъчна вечер, денят се бе проточил и Елизабет бе прекарала последния половин час в опит да реши коя ще е най-добрата позиция за картината на Гейнсбъроу^[1]. Японските декоратори, които извършваха довършителните работи в магазина, бяха проявили търпение, за което им беше благодарна. За някой страничен наблюдател би изглеждало, че е придирчива. Но тъкмо това внимание към детайлите щеше да отличи магазина.

Бяха нужни три месеца, за да стигнат дотам, докъдето бяха днес. Откриването на нов магазин в чужда държава не беше лесно дори с помощта на господин Ямамото. Елизабет доста бързо бе открила идеалното местоположение. Естествено, то беше в „Гинза“, най-изискания търговски квартал на Токио. Желаещите да го наемат обаче бяха много и тя трябваше да действа светкавично, за да го осигури. Ямамото уреди предаването на три милиона йени на точните хора и скоро мястото бе тяхно. Това беше първото от многото предизвикателства. Останалите включваха: избор на впечатляващ дизайн за магазина; намиране на добър персонал — да говорят няколко езика, да са ентусиазирани и в същото време да не им излязат твърде скъпо… списъкът изглеждаше безкраен. Но какъвто и да бе проблемът, Елизабет се впускаше смело в разрешаването му и винаги се стараеше да не прави компромис с високите си стандарти.

Коул бе така добър да не й се пречка прекалено. Още преди да замине, се бяха разбрали, че тя ще му изпраща седмични отчети, а той ще се обажда само ако възникнат някакви въпроси. Но въпреки взискателните му запитвания рядко се стигаше до отхвърляне на някое нейно решение. А когато това се случеше, обикновено причината беше съвсем основателна, както тя неохотно трябваше да се съгласи. И месечните му посещения на обекта също се оказаха безболезнени — те бяха предимно с цел оглед и предложенията му винаги се оказваха съвсем на място.

— Така е чудесно — заяви Елизабет, най-после доволна от перфектното местоположение на платното.

Работниците го свързаха с охранителната система, която беше последна дума на техниката. Картината представляваше типичен английски пейзаж, взет от личната колекция на семейството й в Алдрингам.

Елизабет бе спазила обещанието си пред Ямамото. Магазинът беше деликатна смесица от съвременно и традиционно. Самата сграда представляваше необикновена стъклена кула, съставена от осем етажа. Помещенията се къпеха в светлина, с което предизвикваха истинско възхищение. Вътре магазинът беше като малко късче от Англия. Обзавеждането беше в стил от епохата на Регентството, кремавите и тъмносините тонове бяха допълнени от традиционните палисандрово дърво и позлата. Целият ефект беше на лукс и добър вкус. Елизабет бе уверена, че обектът ще е хит за японците. А ако операцията в Токио преминеше добре, планът бе да се продължи разрастването в Далечния изток, а след това и в Югоизточна Азия.

Но първо Елизабет нямаше търпение баща й да види какво е постигнала тук, в Токио. Може би желанието й беше детинско. Но той толкова настояваше тя да докаже способностите си — ето че го бе сторила.

Елизабет се върна в хотелската си стая късно вечерта. Преоблече се в копринено кимоно и си смеси джин и тоник от минибара. С чашата в ръка се приближи към високите до тавана прозорци, заемащи едната страна на стаята й, и се загледа навън към откриващия се пред нея град.

Беше отседнала в президентския апартамент на токийския хотел „Парк Хаят“ в търговския квартал „Шинджуку“. С площ над 900 квадрата апартаментът беше огромен според японските стандарти. Петдесет и един етажа над Токио, той предлагаше и великолепни гледки — към неоновите светлини на града на изток, Йойоги Парк на юг, а на запад в далечината — вулканът Фуджи.

Тя опря лявата си ръка в хладното стъкло и въздъхна. Понякога не можеше да разбере себе си. Всичко вървеше толкова добре. Бе на път да постигне забележителен успех в Токио и още по-важното — да докаже качествата си на баща си. Беше постигнала всичко, с което се бе захванала. Защо тогава все още имаше чувството, че нещо й липсва? През изминалата година почти нямаше време да мисли. Прекалено бе заета да поддържа връзки със старите си приятели, а с нови така и не се сдоби. Не се бе прибирала у дома в Англия от месеци. А мъжете… нямаше време за нищо сериозно и дори случайните краткотрайни връзки принадлежаха на миналото. Винаги се гордееше с факта, че не се нуждае от никого, но тази вечер — и не само тази вечер, но и друг път — тя чувстваше у себе си някаква празнота.

Обзе я неочакван порив да се обади на някого, да чуе познат глас. Но на кого? По-рано през деня остави съобщение на Магнъс, но той все още не я бе потърсил. Работата беше там, че нямаше кой знае колко други хора, с които бе близка. Говореше с баща си по работа, а с майка си — по задължение; колкото и да се мъчеше да поддържа връзка с Кейтлин, усилията й винаги бяха напразни. Амбър беше твърде малка и лекомислена. Чичо й Пиърс бе сред малцината, с които можеше да поговори непринудено, но точно сега не изпитваше желание да му се обади. Тогава на кого?

Коул. Идеята изникна спонтанно в съзнанието й. Откъде й хрумна? Тя се обърна, притиснала гръб в хладния прозорец, и се замисли по въпроса. Говореше с него два пъти седмично, осведомявайки го за развитието на нещата. Вече се разбираха повече, шегуваха се доста един с друг. Но отношенията им бяха чисто делови, нямаше нищо повече. Едва ли можеше да му се обади само за да си побъбрят сладко. Той без съмнение имаше много приятели — и много приятелки — на разположение. Нищо чудно дори в момента да е на среща с Катлийн.

Елизабет се чудеше дали има нещо между него и шотландката. Преди да тръгне от Лондон, тя бе забелязала, че двамата често остават насаме в офиса му в продължение на часове. По едно време смяташе да попита Катлийн дали са двойка. Но след като изгуби контрол над сделката с Ямамото, другата жена почти не даваше да се говори с нея. Така че Елизабет нямаше никаква представа какво става в личния живот на Коул в момента.

И все пак. Колкото и нелогично да изглеждаше, тя искаше да говори с него. Поколеба се само за момент. После се протегна и набра номера му.

За разлика от по-голямата си сестра Амбър беше по-щастлива от всякога. Най-сетне чувстваше, че е намерила мястото си. Изминалите няколко месеца с Ева, Били и Джак бяха най-хубавите в живота й. След известно време сексът бе станал по-хубав. Както и купоните. Били и Джак я приветстваха радушно в малката си група.

— Амбър, ти се върна! — възкликна Били на следващата седмица, като я целуна силно по устата, щом тя влезе при тях.

И Джак не бе по-малко радостен да я види.

— Хей, миличка. Искаш ли бира? — той й подхвърли една кутийка. Чак тогава забеляза Ева, която стоеше зад нея. — О, здрасти — рече с леко закъснение. — Искаш ли и ти нещо за пиене?

Това беше най-хубавият момент за Амбър. За първи път тя, а не Ева получаваше цялото внимание. Когато започнаха да ходят в „При Синди“, всички точеха лиги по съблазнителните пищни форми на Ева, без да обръщат внимание на кльощавата й фигура. Но Били и Джак бяха различни. Късно вечер, когато останеха само четиримата, те винаги я молеха да им потанцува. Тя с радост се подчиняваше. Това я караше да се чувства специална.

Само един човек не бе доволен от цялото внимание, насочено към Амбър. И това беше Ева.

Тя мрачно сбута Джак.

— Защо мен никога не ме караш да танцувам?

Той преметна ръка върху раменете й и я притегли към себе си.

— Не е вярно. — Понечи да я целуне по челото, но не уцели и целувката попадна в косата й. — Непрекъснато те моля да танцуваш.

Ева го отблъсна.

— Не е вярно — нацупи се тя. — Предпочиташ Амбър.

Джак въздъхна. Не се караха по този въпрос за първи път. Обикновено се опитваше да я укроти, но този път не си даде този труд.

— Както кажеш, Ева.

Той се обърна и продължи да гледа поклащащото се тяло на Амбър, докато Ева продължи да го гледа свирепо с присвити очи.

Амбър беше блажено щастлива от редовните им посещения в „Кийпърс Котидж“. Затова остана изненадана, когато един уикенд Ева предложи да променят обичайната си програма.

— Писнаха ми тия — заяви тя. — Защо не отидем в „При Синди“? Само ние двете. Както преди.

Амбър стоеше пред огледалото на тоалетката и изправяше косата си, както се харесваше на Били. Тя погледна отражението на Ева в огледалото и се намръщи.

— Но нали тъкмо ти разправяше колко е скучно в този клуб?

Бразилката се изчерви.

— Да, знам. Обаче…

Амбър я погледна равнодушно.

— Обаче какво?

Ева се повдигна и залюля крака над леглото. В униформата си, без никакъв грим и със спусната коса тя изглеждаше по-малка от петнайсетте си години.

— Хайде, Амбър — лицето й беше сериозно като никога. — Знаеш колко ни беше забавно преди. Но онези homems… те не са свестни. Изобщо не ни уважават, saca?

Амбър не каза нищо. Като предположи, че мълчанието й е породено от колебание, съквартирантката й продължи да настоява:

— Не отивай довечера. Моля те. Остани с мен. Ще направим нещо заедно — само ние двете.

Амбър изправи последния кичур от косата си, без да бърза. Изключи пресата за коса. После се обърна към Ева.

— Съжалявам, ако вече не искаш да излизаш с Били и Джак — гласът й бе мек като коприна. — Но аз искам. И честно казано, смятам, че просто завиждаш, задето предпочитат мен пред теб.

— Не е така…

— Така е — прекъсна я Амбър. — Завиждаш ми, че съм център на внимание — затова не искаш да отидеш. Е, на мен пък ми харесва да съм с тях. Затова не се опитвай да ми развалиш забавлението само защото не ти се идва с мен.

След тези думи Амбър отметна дългата си гъста коса, грабна палтото си и остави пребледнялата Ева сама на леглото.

На никого от двамата не направи впечатление отсъствието на Ева. Дори и на Джак, за когото се предполагаше, че й е гадже. Тази вечер бяха само тримата — Амбър, Били и Джак. Те седяха с кръстосани крака край холната масичка в мърлявата всекидневна и пиеха бира.

След малко Били извади едно огледалце от раницата си, остави го в средата на масата и изпразни върху него малко шишенце с бял прах. Амбър не му обърна особено внимание. Били и Джак винаги обичаха да употребяват по малко дрога. Понеже беше шофьор на камион, Джак използваше такава от години, за да го държи буден по време на дългите му пътувания. Той подреди кокаина в три равни линии. Но вместо да го смръкне сам, погледна Амбър подканващо.

Момичето се поколеба. И преди й бяха предлагали кокаин, но Ева винаги отказваше категорично и тя се съобразяваше с нея. Според бразилката опиатите бяха безвредни, но не биваше да се посяга към по-силните наркотици. Само че сега нея я нямаше, за да налага ограниченията си. И Амбър искаше да докаже, че може да го направи, че Ева е страхливка, а тя е по-смелата и по-изисканата.

— Добре — каза тя, като се надяваше да звучи безгрижно. Взе банкнотата от двайсет лири, която й подаде Джак, и я нави на руло, както бе гледала да го правят мъжете. После се наведе над огледалото, допря банкнотата до лявата си ноздра и вдиша дълбоко.

Почувства праха да влиза нагоре в носния й отвор, щипейки нежната й кожа, и за секунда лицето й притеснително се скова. Но после спря да се тревожи. Защото чувството на еуфория, което я завладя, не можеше да се сравни с нищо, което бе преживявала някога. Тя се почувства спокойна, силна, уверена. Сякаш беше способна на всичко.

Сърцето й заби учестено и й стана горещо… много горещо. Амбър свали пуловера си. Потникът, който носеше отдолу, не оставяше почти нищо на въображението. Тя забеляза, че Били я гледа, и му се усмихна съблазнително. Той се наведе и започна да я целува. Тя затвори очи.

Целувката беше сладка и нежна, както й харесваше. Устните му бяха меки, езикът му се движеше нежно. Имаше вкус на цигари и бира. Накрая ръката му се пъхна под потника й, намери лявата й гърда и започна да я мачка с бавни, кръгообразни движения през тънката материя на сутиена. Чак когато го усети, че разкопчава ципа на дънките й, й хрумна да провери дали Джак още е в стаята.

Отвори очи и доби объркан вид. Нещо не беше наред. След момент осъзна, че мъжът, който я държеше, не е Били. Беше Джак. Тя се дръпна встрани.

— Били! — извика, покривайки устата си с ръка.

— Всичко е наред… всичко е наред — изшептя Джак, като се протегна и стисна крака й. — Били няма нищо против. — Той кимна настрани. Амбър проследи погледа му и видя, че Били седи в другия край на стаята и ги гледа. Тогава той стана, дойде при тях и седна зад нея.

— Джак е прав — потвърди Били, като започна да масажира раменете й. — Нямам нищо против.

Устните му докоснаха врата й. И Джак започна отново да я целува, бавно, нежно. В този момент тя се почувства толкова обичана и желана както никога. Този път, когато Джак взе да разкопчава ципа й, тя не възрази.

Заради музиката момичето не можа да чуе звука от работещата видеокамера, поставена върху лавицата над камината.