Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (18)

Шестнадесета глава

Последната година на Елизабет в „Кеймбридж“ премина бързо. Тя се готви усърдно и когато резултатите от последния изпит по икономика бяха обявени в сградата на академичния съвет, никой не се изненада от първото й място в списъка.

След като се позабавлява на градинските тържества и абсолвентските балове, провеждани традиционно в началото на юни след края на изпитите, Елизабет отлетя за Италия, където изкара летен курс по история на изкуството във Флоренция. Когато в края на август се върна в Англия, тя вече тръпнеше в очакване да се изправи пред следващото си предизвикателство, това, което бе най-близко до сърцето й — да започне работа в „Мелвил“. Макар че можеше да живее с баща си на „Итън Скуеър“, Елизабет предпочете да си наеме собствена квартира, понеже ценеше свободата си. Намери си един апартамент на последния етаж в красива жилищна сграда в джорджиански стил в „Мейфеър“, на няколко преки от дома на баба си и на няколко минути пеша от главния офис на фирмата.

За първия си работен ден в „Мелвил“ се бе приготвила за тръгване още в седем и половина. Излезе от апартамента си навън сред яркото утринно слънце. Заради ранния час въздухът все още беше мразовит, но по всичко личеше, че предстои поредният красив септемврийски ден.

Щом мина край оръжейния магазин на „Пърдей и синове“^[1] на „Саут Одли стрийт“, тя се огледа във витрината му. С класическия си тъмносив костюм и спретнатото кожено куфарче в ръка изглеждаше като изпечена професионалистка. Бе положила специално усилие да постигне външност на бизнес дама, надявайки се хората да погледнат отвъд крехката й възраст и красивото лице. Русата й коса бе отрязана на практична черта, а гримът — минимален.

След малко стигна „Олд Бонд стрийт“. Подмина фасадата на магазина и сви по тясната уличка, която извеждаше на „Албермарл стрийт“, където бе входът на главния офис на „Мелвил“, Подобно на всички останали сгради с архитектурно значение, и тази някога бе представлявала великолепна резиденция, но интериорът беше подновен в съвсем съвременен стил, маскиран със старомоден чар. Елизабет въведе кода за сигурност и вратата се отвори с изщракване. Тя пристъпи вътре, обзета за миг от прилив на бодрост.

В унисон с характерната същност на „Мелвил“ приемната се отличаваше с дискретна елегантност, ненатрапващи се цветове, дебели килими и свежи цветя. Администраторката позна Елизабет и я поздрави с широка фалшива усмивка.

— Баща ви каза да се качите направо горе, госпожице Мелвил.

Елизабет взе асансьора до шестия етаж, където се намираха всички директорски офиси. По пътя обърна внимание на външния си вид. Приглади костюма си и се увери, че гримът и прическата й са в ред. Колкото и невероятно да беше, тя се чувстваше притеснена. Имаше да доказва много. Цял живот бе очаквала деня, в който щеше да застане начело на „Мелвил“. Ами ако се окажеше, че не е способна да се справи? Елизабет Мелвил, която никога и за секунда не се бе съмнявала в себе си, изведнъж изпита истински ужас.

Ако бе очаквала да чуе окуражителни думи от баща си, щеше да остане дълбоко разочарована. Щом се озова в кабинета му, той я посрещна с лекция, обясни й как с нея щели да се отнасят като с всеки друг служител и да не очаква специални услуги, само защото му е дъщеря.

— Реших да започнеш в стратегическия отдел — съобщи й Уилям. — Това е сърцето на бизнеса и там ще научиш много. Назначил съм нов шеф на екипа. Много умен и много кадърен. Всъщност, вие май се познавате… — На вратата се почука и той прекъсна изречението си. — Точно навреме. Това трябва да е той.

Елизабет предположи кой ще е новият й шеф, миг преди вратата да се отвори. Сърцето й се сви, щом Коул Грийнуей влезе в стаята. Тя си спомни последния път, когато го бе видяла, по време на уикенда в Алдрингам преди близо шест месеца. Сети се как бе съсипала дънките му и се бе държала като кучка и се надяваше той да е забравил случката. Но студената усмивка, с която я удостои, говореше точно обратното.

— Здравей отново, Елизабет — натърти той, в случай че тя имаше някакви съмнения. Изглеждаше точно както го помнеше — почти заплашително едър и с тези арогантни тъмни очи. За свой срам Елизабет първа отклони погледа си.

И да бе забелязал някакво напрежение помежду им, Уилям не го показа.

— Добре — заяви баща й. — Е, ще се радвам да научавам от Коул как напредваш в работата, скъпа моя.

След тези думи и двамата бяха отпратени.

Коул не си направи труда да задържи вратата отворена за нея на излизане от кабинета. Той се спусна по коридора с широки, бързи крачки. Наложи се Елизабет да се затича, за да го настигне. Двамата мълчаливо зачакаха пристигането на асансьора. Когато се качиха, той натисна копчето за петия етаж. Щом вратите се затвориха, тя се опита да разчупи леда.

— Чувала съм чудесни неща за теб от татко — каза бодро. — Очаквам с нетърпение да работя с теб.

Той я изгледа с хладен поглед.

— За мен — поправи я.

— Моля?

— Ще работиш за мен, не с мен — изрече думите бавно и преднамерено, сякаш говореше на дете. — Има голяма разлика.

Вратите на асансьора се отвориха и Коул излезе. Тя си пое дълбоко въздух. Така значи — щом той искаше да играе по този начин, щеше да се наложи да се съобрази с него, поне за момента.

 

 

С изключение на обзаведения по последна мода кабинет на Коул стратегическият отдел представляваше общо просторно помещение с големи прозорци, гледащи към оживената улица долу. Оказа се, че Елизабет няма да седи с останалите от екипа.

— В момента няма място за друго бюро — обясни новият й шеф, след като я въведе в стаичка без прозорци, забутана в другия край на помещението. — Да се надяваме, че след няколко седмици ще успеем да ти намерим нещо по-подходящо.

Елизабет се огледа смаяно. Стаята беше малко по-голяма от килер — с едно бюро, избутано набързо в ъгъла, срещу стена, покрита с кабарчета и карфици. Единствената светлина идваше от гола крушка, която висеше от средата на тавана.

— Е, как е? — попита жизнерадостно Коул.

Тъмните му очи я предизвикваха да се оплаче. Тя някак успя да преглътне възраженията си. Ако това беше тест, бе решена да го премине безпогрешно.

— Чудесно, благодаря — успя да отвърне.

Той се подсмихна.

— Добре. Е, настанявай се. След малко някой ще дойде да ти каже с какво да започнеш.

След като Коул си тръгва, тя стори, каквото й казаха. Включи компютъра си. Запозна се с телефона. И после зачака.

След един час получи първата си задача. При нея влезе трийсет и няколко годишна брюнетка с нахално изражение и стовари един кашон със списания върху бюрото й. Представи се като Катлийн Макдонъл, първи заместник на Коул. Катлийн имаше силен глазгоуски акцент — със сигурност произхождаше от работническо семейство — и се държеше злобно с всички, за които смяташе, че са получили мястото си под слънцето по-скоро заради семейни връзки, отколкото заради качествата си. Без да чака подкана, тя запозна Елизабет с автобиографията си в детайли, за да й покаже колко заслужава да е тук. Очевидно през последните десет години бе работила в областта на маркетинга, предимно за стабилни финансови компании. Елизабет безмилостно прецени, че жената има вид на работеща не от десет, а от двайсет години, ако се съдеше по бръчките на челото й.

След като приключи със сладкодумното си слово, Катлийн каза на Елизабет какво се изисква от нея — да прегледа страница по страница всяко списание и да поставя самозалепващи бележки навсякъде, където се споменава името на „Мелвил“ или на някоя от фирмите конкурентки. Докато Елизабет пресмяташе наум колко дни ще й отнеме тази задача, в стаята заприиждаха разни хора, които носеха със себе си още кашони. Тя гледаше с недоумение, докато асистентите на Катлийн домъкнаха още осем кашона, пълни със списания отпреди десет години.

— Защо е нужно това? — попита Елизабет.

— За да се сравнят промените в рекламната ни стратегия. — Отговорът й бе достатъчно неопределен, за да не приканва към допълнителни въпроси.

— Но това ще отнеме цяла вечност…

Катлийн сви рамене и тръгна да излиза от стаята, след което внезапно се обърна, за да забие ножа още по-дълбоко.

— О, и преди да започнеш, може ли да минеш през офиса и да запишеш поръчките на всички за кафе? Никой не пие тая помия от машините, затова обикновено пращаме най-младия служител за кафета в единайсет и в три.

Елизабет я изгледа невярващо.

— Не се налага да плащаш от джоба си — увери я Катлийн. — В кухнята имаме обща каса.

Все едно проблемът беше в парите!

— Няма да нося кафе на никого — заяви равно Елизабет.

Катлийн видимо се подразни.

— Не се сърди на мен. Виж, ако имаш някакъв проблем, обсъди го с Коул — и като каза това, излезе.

„Обсъди го с Коул“, повтори си Елизабет. Явно това бе дежурната реплика, която всички бяха инструктирани да декламират.

— Чудесно — каза Елизабет на празната стая. — Така и ще направя.

 

 

Коул не се изненада, като видя Елизабет да крачи по коридора към кабинета му. Чудеше се колко време ще й отнеме, преди да пристигне да му се оплаче. Е, можеше да дойде и да се вайка колкото си иска. Нямаше намерение да й достави и капка удоволствие. Тази сутрин бе побеснял, когато Уилям Мелвил му съобщи, че е назначил голямата си дъщеря в стратегическия отдел. Най-малко за период от шест месеца.

Коул реагира в типичния си прям стил.

— Какво, по дяволите, очакваш от мен да я правя, Уилям? Нямаме време за дундуркане на бебета.

Уилям се разсмя. Коул беше от малкото, на които позволяваше да му говорят така. Най-вече защото не искаше да изгуби този уникален мъж, който бе толкова ценен за организацията му.

— Елизабет е много умно момиче, Коул — каза кротко. — Няма да се наложи да я дундуркаш, както се изрази. Всъщност смятам, че ще останеш изненадан.

Коул изсумтя. Дълбоко се съмняваше в това.

Но както обикновено Уилям не отстъпи от решението си. Коул все още не проумяваше напълно как се бе съгласил да работи за „Мелвил“. След онзи уикенд в Алдрингам Уилям му се обади и го покани на обяд. Отзова се на поканата от любопитство, нищо повече. След като десет години бе работил в голяма, просперираща американска инвестиционна банка, една такава заспала английска компания за луксозни стоки не представляваше никакъв интерес за него.

Но Уилям беше убедителен. Коул се изненада от предложеното му възнаграждение, което надвишаваше доста онова, което изкарваше в момента. Но не то, а самата работа се оказа решаващият факт за американеца. „Мелвил“ преживяваше труден период, беше му споделил Уилям. За пръв път от години продажбите спадаха. Компанията се нуждаеше от разтърсваща промяна, но Уилям не знаеше как да я постигне. Искаше Коул да му каже. Като началник на новосформирания стратегически отдел той щеше да има пълната власт да наеме, когото поиска и да предприеме мерки, каквито намери за подходящи. И Коул се продаде.

Освен самата работа интерес за него представляваше и самият факт, че му предлагаха такава ръководна длъжност. Беше горд с всичко, което бе постигнал, и обичаше да му напомнят за успеха му. Затова и не прояви никакво желание да вземе в отдела си разглезеното хлапе на Уилям. През последните няколко месеца бе наел в екипа си някои от най-умните хора в индустрията. Те трябваше да си скъсат задниците, за да стигнат дотам, където се намираха в момента, и той се дразнеше, че Елизабет притежава златна карта за безпрепятствен достъп.

— Добре. Както кажеш, Уилям — предаде се той накрая. — Но се смятай за предупреден — ще се отнасям с нея като с редови служител. Което означава, че работата й при мен няма да е песен.

За негова изненада мъжът се засмя.

— Повярвай ми, не бих искал да е другояче.

Коул се подготви да провери обещанието на Уилям. Той събра екипа си, обясни им ситуацията и постави условие Елизабет да не получава никакво специално отношение. И макар че не я искаше наоколо, Коул не можеше да отрече, че тази сутрин бе изпитал удоволствие. Физиономията на Елизабет, когато бе разбрала точно под чие ръководство ще работи… това вече успя да изтрие надменната й усмивка. Тук тя не беше специална. Когато новата му служителка почука шумно на стъклената му врата, той предположи, че посланието, изглежда, още не бе стигнало до нея. Е, щеше да има удоволствието лично да й го разтълкува.

Коул продължи да чете доклада пред себе си, изчаквайки я да почука втори път, и чак тогава най-после вдигна поглед, сякаш изобщо нямаше представа, че тя е отвън. Помаха й да влезе и й посочи стола срещу себе си. Елизабет остана права. „Сигурно си мисли, че така изглежда по-страшна“, реши той. Облегна се и я погледна с очакване, почти с удоволствие.

— Елизабет. Какво мога да направя за теб?

Отблизо изглеждаше дори по-ядосана, отколкото предполагаше той. Виждаше се как се бори с гнева си, призовала цялата си аристократична английска сдържаност, за да го обуздае. Тя отметна назад глава, при което изящната й руса коса се разпиля по раменете. Сега беше по-къса, отколкото я помнеше Коул. Сигурно я бе отрязала, с цел да изглежда по-делово за първия си работен ден. Прическата й отиваше… Господи, това пък откъде му хрумна? Той с мъка прогони тези мисли и се фокусира в разярените й зелени очи.

Тя мина направо към въпроса.

— Катлийн дойде при мен. Запозна ме с малкия си проект, който ми възложи — успя да произнесе „проект“ така, че да прозвучи като мръсна дума.

— О? — обади се той благо.

— О? — гласът й стана дрезгав. — Само това ли ще кажеш? Завършила съм „Кеймбридж“ с пълно отличие и очакваш от мен цяла седмица да се ровя в купчина списания и да лепя бележки? — възмущението в гласа й не можеше да бъде сбъркано. — И — продължи с все по-пронизителен тон — сякаш това не е достатъчно, та трябва да разнасям и кафета!

Наложи се Коул да прояви нечовешко самообладание, за да не избухне в смях. Той потърка носа си, сякаш за да покаже, че точно този проблем не е сред приоритетите му.

— Знаеш ли, наистина не съм съвсем сигурен какво друго можем да ти възложим в момента — той се постара да постигне благоразумен тон, с който знаеше, че ще я раздразни още повече. — Отделът ми е пълен с опитни професионалисти. Говорим за бивши инвестиционни банкери, мениджмънт консултанти, старши търговски мениджъри. Те са най-добрите в своята област и всички имат с какво да допринесат. А ти, от друга страна… — той замлъкна, давайки й да разбере точно какво смята за способностите й.

Елизабет забеляза развеселения поглед в очите му и разбра, че битката й е обречена. Той чисто и просто си го връщаше заради предишния път, когато се бяха видели. Тя дръпна едно копче от тъмносивото си сако с чувство на безсилие. Сети се за всичките красиви костюми, които си бе купила предишната седмица в пристъп на невинно вълнение заради започването на новата работа. Но щом щеше да се навира в мухлясали стари кашони, пълни с прашни списания, тогава като нищо можеше да зареже костюмите и да идва на работа по дънки.

— Трябва да има нещо друго, което да ми дадете да правя — каза тя с умоляваща нотка в гласа си. Това беше последен опит да накара Коул да се вразуми.

— Може би след време — отвърна той. — След като докажеш възможностите си. Но, доколкото ми е известно, и ти ще започнеш от дъното като всички останали.

— Да, но… — Елизабет млъкна рязко. Но какво? Да не би за нея дъното да трябваше да представлява нещо по-различно? Дори тя разбираше колко нелепо би прозвучало това.

Той усети объркването й и нанесе последния удар.

— Виж — заяви, като се облегна в стола си, — ако имаш проблем, можеш спокойно да го обсъдиш с татко си.

Това ужасно би ти харесало, нали? — помисли си тя. Е, нямаше намерение да му достави удоволствието.

— Няма проблем — рече сковано.

Коул се ухили, за да й покаже точно колко му е забавно.

— Добро момиче. Тогава ти предлагам да се заемеш с кафетата. Обзалагам се, че офисът е пълен с хора, нуждаещи се от ободряване.

Елизабет трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го захапе с острата реплика, която бе на езика й. С всичкото достойнство, което успя да събере, тя се обърна и излезе от кабинета му, след което отиде да вземе един бележник, за да запише поръчките за кафе.

 

 

Денят на Елизабет не се подобри. Когато всички си тръгнаха, толкова й бе писнало, че бе размислила и решила да се оплаче на баща си. Но когато го потърси по вътрешната линия, секретарката му я свърза с чичо й Пиърс вместо с него. Очевидно Уилям бе тръгнал към Алдрингам, за да разреши някакъв проблем с Амбър.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Пиърс.

Елизабет се поколеба, изкушавайки се да му разкаже цялата история. Той звучеше много загрижено и тя знаеше, че ще я изслуша и ще прояви съчувствие. Наясно беше, че някои хора намираха Пиърс за малко скучен и глупав, но тъкмо това го правеше много по-достъпен от баща й. Тя винаги можеше да се довери на добрия си чичо — не помнеше колко пъти се бе застъпвал за нея пред Уилям. Но все пак… не беше честно да го въвлича в това.

— Не — отвърна Елизабет. — Не. Всичко е наред.

Като обеща на Пиърс скоро да вечерят заедно, тя остави телефона с малко по-ведро чувство. Беше сигурна, че ще намери начин да се справи с Коул.