Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (5)

Трета глава

— Госпожице? — Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане. Момичето бе потънало в унес, отправило безизразен поглед през затъмненото стъкло. Беше стояла така през изминалите три часа по време на дългото пътуване на запад от Лондон, към Съмърсет. Разбира се, след като напуснаха магистралата, пейзажът стана по-приятен. Но дори когато бентлито профучаваше край тучните зелени поля, осеяни тук-там с дебели овце и пасящи крави, Пъркинс имаше чувството, че гледката е последното нещо, което вълнува пътничката му. Свита до вратата, подпряла брадичката си с ръка, тя изглеждаше много млада и много тъжна, а мрачното й настроение беше в пълен контраст с яркия летен ден навън. Чак му стана неудобно, задето я притесняваше.

— Госпожице? — повтори той, този път по-силно.

Тя се сепна от гласа му и автоматично се обърна към него с блуждаещ поглед.

— Дано не ви безпокоя, госпожице Кейтлин — каза шофьорът с мек тон. — Но исках да ви уведомя, че след малко ще пристигнем в Алдрингам.

— Благодаря — отвърна момичето учтиво, но равнодушно, след което отново се втренчи през прозореца, без да се опита да продължи разговора. Надяваше се да не я сметнат за груба, но въобще не я интересуваше, че наближават имението на Мелвил. Не я интересуваше нищо. И нищо чудно, след като единствената причина да е тук, бе случилото се с майка й. Тя почувства как очите й се насълзиха и припряно ги избърса. Беше си обещала, че повече няма да плаче. Поне докато не остане сама.

Бяха минали шест седмици от погребението на майка й. Всички я уверяваха, че отсега нататък положението ще се подобрява. Какво ли разбираха? Предната вечер тя се зае да опакова повечето вещи от къщата им. По нареждане на Уилям имотът трябваше да бъде продаден възможно най-скоро. Докато преглеждаше нещата на майка си, я налегнаха безброй спомени. Когато обзелите я емоции взеха връх, Нуала предложи да я отмени в задачата.

— Аз ще преценя какво да запазиш — каза й мило тя.

Но макар моментът да бе неприятен, той не можеше да се сравнява с днешния ден, когато дойде време да напусне Валимаунт. Роушийн не проумяваше защо приятелката й не се радва, че ще се махне от скучното им село и ще започне нов, прекрасен живот в богато семейство. Но за Кейтлин сбогуването с всички места и хора, които познава, означаваше да изгуби последната връзка с майка си. Първият полет в живота й; мястото в първа класа; посрещането й на „Хийтроу“ от шофьора на семейство Мелвил с лъскавата им черна кола… Всичкият този лукс не значеше нищо предвид обстоятелствата. Много ясно, че нямаше настроение за празни приказки.

Те пътуваха в мълчание още известно време, преминавайки през пазарни центрове и живописни селца, по все по-извиващи се шосета, опасани от красиви каменни къщи, докато Пъркинс най-накрая посочи в далечината.

— Ей там отиваме.

Кейтлин се наведе напред, по-скоро от учтивост, отколкото от някакъв интерес, за да погледне новия си дом. Но щом гледката се откри пред нея, тя неволно ахна. Алдрингам й се стори като римски дворец. Определението й беше по-точно, отколкото съзнаваше. Всъщност зданието представляваше имение в паладиански стил^[1], типично за богатите провинциални имоти, построени през осемнайсети век, когато новоразкритите разкопки на античния Помпей бяха подпомогнали съживяването на неокласицизма в Англия. Пъркинс забеляза реакцията й и се засмя.

— Впечатляващо, нали?

По-скоро беше внушително. Разположено на върха на един хълм, имението се издигаше над околностите и се виждаше от километри. Късното следобедно слънце проблесна по фасадата от камък и мрамор и за миг заслепи Кейтлин. Тя примигна, опитвайки се да фокусира погледа си. Не можеше да реши дали сградата й харесва, или не. От една страна, тя несъмнено беше красива. Вертикалните линии и симетричността на архитектурата придаваха на къщата усещане за изящество и елегантност. Но имаше също и нещо студено в строгия геометричен дизайн, който сякаш предупреждаваше, че там няма място за нищо извън общоприетите рамки.

След пет минути Пъркинс зави по частен път, който ги отведе до входа на Алдрингам. Електронните порти се отвориха беззвучно и бентлито пое по широка алея, от двете страни, на която се редяха огромни кедри. През клоните им Кейтлин успя да мерне околността — петдесет акра диви поля, граничещи с прилежно подредени и поддържани градини, които водеха до задната част на къщата. След миг пейзажът отново се скри от погледа й и колата най-после спря.

До този момент Кейтлин не се бе замисляла много над положението си — беше прекалено обзета от скръбта си. Но изведнъж, за пръв път, почувства тревога. Колкото и зле да бяха нещата през последните няколко месеца, поне беше заобиколена от приятели, хора като Нуала, които бяха загрижени за нея. А сега щеше да живее в къща, пълна с непознати, които навярно изобщо не желаеха присъствието й.

Уилям стоеше пред северния вход в очакване да я посрещне. Той отново изглеждаше толкова заплашително, колкото й се бе сторил на първата им среща. В детството си тя винаги си представяше баща си като бащата на Роушийн — обикновен, мил мъж, някой като възрастните, които познаваше. Уилям Мелвил не беше нищо подобно. Той бе хладен и сдържан, с шлифован акцент и сковано поведение. Кейтлин все още не можеше да повярва, че са роднини.

Тя се смути, когато баща й се наведе и я целуна по двете бузи.

— Добре дошла в Алдрингам, Кейтлин. — Той се обърна към добре поддържаната жена, застанала малко зад него. С на вид скъпия си кремав костюм и прилежно пригладената във френски кок светла коса, тя изглеждаше ужасно елегантна. — Това е съпругата ми Изабел.

Нова вълна от притеснение обзе Кейтлин. Очакваше враждебно посрещане, но Изабел я изненада. Жената непринудено се приближи и я прегърна.

— Много се радваме, че дойде, скъпа — тонът й беше мек и учудващо искрен.

— Добре — отбеляза Уилям, очевидно доволен от тази проява. — Да влезем вътре. Дъщерите ми те очакват.

Антрето беше точно толкова великолепно, колкото предполагаше Кейтлин, с каменна настилка, стени с дъбова ламперия и огромно стълбище, което изчезваше нагоре към останалата част на къщата. Тя обаче нямаше никакво време да се оглежда, защото Уилям я поведе през лабиринт от дълги, мрачни коридори. Опита се да запомни пътя, който щеше да я отведе обратно до главния салон, но в крайна сметка се отказа.

Кейтлин се зачуди как ли ще изглеждат Елизабет и Амбър. Винаги бе искала да има братя и сестри, но се съмняваше, че ще има нещо общо с момичета, отгледани на такова място. Щом Уилям отвори тежките махагонови врати на гостната, тя положи усилие да се усмихне дружелюбно, като се надяваше да греши в очакванията си. Но не грешеше. Посрещнаха я две намусени физиономии.

— Това е Елизабет — посочи Уилям към надутата блондинка, която седеше наперено в един фотьойл от кадифе.

Кейтлин веднага се почувства застрашена и изпълнена със завист. Не можеше да повярва, че Елизабет е на седемнайсет години, само с две години по-голяма от нея самата. Тя изглеждаше толкова изтънчена. Макар и по екип за тенис, след изтощителен следобед на корта, видът й бе напълно безупречен. Кейтлин изведнъж се засрами от собствената си занемарена външност и инстинктивно посегна да заглади непокорните си гъсти къдрици.

— Здравей, Елизабет — тя се усмихна плахо. — Радвам се да се запознаем.

Елизабет й се усмихна хладно.

— И на мен ми е много приятно — имаше едва доловима нотка на сарказъм в изискания й тон.

Усмивката на Кейтлин потрепна. Елизабет не си направи труда да каже друго, а само продължи да я зяпа от мястото си, отмятайки с пренебрежителен жест дългата си руса коса.

Реакцията на Амбър беше коренно различна. Докато Елизабет изглеждаше враждебно настроена, Амбър очевидно не проявяваше никакъв интерес към новодошлата. Още щом каза „здравей“, тя попита дали биха могли да я извинят.

Изабел стрелна Кейтлин с извинителен поглед.

— Не, разбира се, че не можеш да тръгнеш още — заяви госпожа Мелвил с явно неудобство. — Кейтлин току-що пристигна.

Амбър се нацупи. Кейтлин не повярва на очите си. Майка й никога нямаше да й позволи да се държи толкова грубо на тази възраст. Но пък и Амбър не приличаше на обикновено единайсетгодишно момиче. Тя беше красиво дете, което с порцелановата си кожа и хубавите си бяло-руси къдрици изглеждаше почти като ангелче. Но естествената й хубост бе развалена от начина, по който бе наконтена — като възрастна. Лятната рокля без презрамки не изглеждаше на мястото си върху още детското тяло, да не говорим за яркорозовото червило и сините сенки. Целият ефект беше странен и объркващ.

Възцари се дълго мълчание. Кейтлин се взираше в пода. Уилям изгледа и трите момичета едно след друго и се намръщи, сякаш не можеше да разбере защо не се бяха сприятелили веднага. Изабел се намеси, за да овладее неловката ситуация.

— Защо не пийнем по един чай? Кейтлин, сигурно си гладна след пътуването. Да кажа ли на готвача да ти приготви нещо?

Кейтлин, която бе загубила апетит по време на смущаващото запознанство, отвърна, че не е гладна, но прие чая, сервиран в някаква нелепо крехка чаша. След като отпи внимателно, ужасена да не разлее върху скъпо изглеждащия килим, тя се зачуди дали някога положението ще стане по-търпимо.

 

 

Не стана. Кейтлин си отдъхна, когато след половин час Уилям най-после й предложи да се качи в стаята си и да си разопакова багажа.

— Така ще имаш възможност да се настаниш преди вечеря — отбеляза той. Погледът му се спря на Елизабет, която вече се бе изправила. — Защо не покажеш на сестра си стаята й? Ще я настаним в розовия апартамент. А може и да я разведеш из имението, за да опознае обстановката.

За един ужасен миг Кейтлин си помисли, че Елизабет ще възрази, но погледът на Уилям я накара да премълчи протеста си.

— Добре. — Пронизващите зелени очи се отправиха към Кейтлин. — Е? Идваш ли?

Кейтлин трябваше да тича, за да не изостане от Елизабет, понеже по-голямото момиче забърза през поредния лабиринт от коридори и после нагоре по два реда стъпала. Те се различаваха от широкото стълбище в антрето. Бяха стръмни и застлани с тъмносин килим — „стълбището за персонала“, обясни кратко Елизабет. Използваха го само защото то бе най-прекият път към източното крило, където беше стаята на Кейтлин. Освен това разяснение новата й сестра не направи усилие да завърже някакъв разговор по пътя.

Най-накрая стигнаха до една кремава врата. Елизабет спря и подаде на Кейтлин ключа. Сякаш беше на хотел.

— Сигурна съм, че си изморена, затова какво ще кажеш да пропуснем развеждането? — Тя не даде шанс на Кейтлин да отвърне. — Вечерята е в седем и половина. О, и каквото и да правиш, не закъснявай. Това е едно от нещата, които вбесяват татко.

Обърна се с изящен замах на прекрасната си медена коса и остави новодошлата сама в коридора.

Докато я гледаше как се отдалечава, очите на Кейтлин се напълниха със сълзи. Не вярваше, че е възможно да се почувства по-зле, отколкото през изминалите няколко месеца. Но това отношение на абсолютно презрение направо я смаза. В този момент момичето имаше нужда от майка си повече от всякога.

Отпуснала рамене, отключи вратата на новата си стая. Тя беше красива, разбира се — огромна и луксозна. Но Кейтлин не се заинтересува от античните мебели или от смайващата гледка към градините и ливадите навън. Тя само легна върху леглото с балдахин, сви се на топка и заплака.

 

 

— Много е странна.

— Амбър! — извика Елизабет не особено укорително.

— Наистина е странна — настоя Амбър. — Имам предвид — видя ли й пуловера? И тия дънки. Бяха толкова безформени. Определено не бяха „Ливайс“. — Тя сбърчи нос. — Боже, не бих се облякла така за нищо на света.

Елизабет се засмя, макар да не беше в стила й. Обикновено не обичаше да клюкарства, тъй като считаше, че това е под достойнството й. Но дори тя не успя да сдържи коментарите си по адрес на новопристигналата. Тъкмо затова бе позволила на Амбър да дойде в стаята й въпреки случката с огърлицата отпреди малко.

— Разбирам какво имаш предвид — замисли се Елизабет. — И една нова прическа няма да й се отрази зле.

Дългата коса беше добро решение, стига да се полагат грижи за нея. Но тази плетеница от черни къдрици не носеше на Кейтлин особена полза. Не че не беше привлекателна. Всъщност Елизабет трябваше да признае, макар и неохотно, че чернокоската е доста хубава — по онзи дивашки, келтски начин. Просто тя самата не можеше да се сети някога да е правила толкова малко за външността си.

Амбър се приведе от леглото.

— Знаеш ли — прошепна тя театрално, — мисля, че може да е малко тъпа.

Елизабет пак се засмя.

— Защо говориш така, за бога?

— Защото мълчеше като сфинкс. Почти не обели дума.

Елизабет се замисли за момент.

— Вероятно все още е разстроена заради майка си — след като изказа гласно мисълта си, Елизабет почувства внезапен пристъп на вина заради начина, по който се бе отнесла с Кейтлин. Но бързо потуши чувството. — Обаче това няма нищо общо с нас — побърза да добави.

Амбър кимна важно.

— Точно така — повтори тя. — Няма нищо общо с нас.

 

 

След време, когато се връщаше в спомените си, Кейтлин се сещаше колко тежко бе преживяла първия си месец в Алдрингам.

Уилям изчезна още на сутринта след пристигането й.

— Трябваше да се върне в Лондон — информира я гузно Изабел по време на закуска. — Изникнало нещо спешно в офиса. Но съм убедена, че ще се върне при първа възможност.

Последните й думи прозвучаха неубедително. „Значи не гори от желание да ме опознае“, помисли си Кейтлин, чудейки се защо ли бе настоявал тя да живее с тях. Но щом не го интересуваше присъствието й тук, тогава може би щеше да й позволи да се върне у дома във Валимаунт. Макар че позволи надеждата да се прокрадне в съзнанието й, момичето предусещаше, че желанието й е малко вероятно да се осъществи. По някаква причина Уилям държеше тя да остане тук. Знаеше, че ако Нуала бе видяла някаква възможност да промени решението му, щеше да го направи.

По-късно сутринта Елизабет дойде в стаята й. Очевидно бе получила инструкции от баща си да забавлява гостенката и също толкова очевидно не бе щастлива от този факт.

— Е, какво ти се прави днес?

Кейтлин беше напълно искрена, като отвърна, че й е все едно.

Елизабет въздъхна. Явно не очакваше такъв отговор.

— Добре де, яздиш ли? — попита нетърпеливо.

Кейтлин поклати глава.

— Играеш ли тенис?

Кейтлин отново поклати глава.

— Страхотно — измърмори Елизабет под носа си. — Добре. Тогава май ще трябва да те науча.

Както можеше да се предвиди, идеята се оказа пълен провал. След като Елизабет игра ролята на раздразнителен треньор в продължение на час, Кейтлин най-накрая, зачервена и останала без дъх, предложи да спрат и да се приберат вътре. Другото момиче се съгласи с готовност. След тази случка Кейтлин не поиска повече уроци, а и Елизабет не й предложи. Просто двете бяха толкова различни. Кейтлин откровено намираше непринудената самоувереност на Елизабет за заплашителна.

За нейна изненада не друг, а тъкмо Изабел се отнасяше най-добре с нея.

— Искаш ли да се обадиш на онази жена, в чийто дом живееше? — предложи тя на Кейтлин няколко дни след пристигането й. — Приятелката на майка ти — как й беше името?

— Нуала. Леля Нуала.

— Да, разбира се. Нуала. Е, можеш да се обадиш на Нуала, когато пожелаеш — рече мило Изабел. — Няма нужда да искаш разрешение. Има телефон в стаята ти, така че никой няма да ти пречи.

Кейтлин реши да изчака до вечерта, когато беше по-вероятно да намери някого. За пръв път, откакто бе пристигнала в Алдрингам, имаше нещо, което да очаква с нетърпение.

Щом чу гласа на Нуала, тя почувства, че се задушава от вълнение.

— Колко се радвам да те чуя, миличка — възкликна сърдечно приятелката на майка й.

— Аз също — подсмръкна Кейтлин. Не смееше да каже друго, за да не се разплаче. Чувстваше се объркана и засрамена от силата на емоциите си — все пак си бе тръгнала преди по-малко от седмица.

— Роушийн е тук — заяви Нуала, явно долавяйки вълнението й. — Нека ти я дам.

Да разговаря с приятелката си й беше по-лесно.

— Какво представлява къщата? — поиска да узнае тя. — Огромна ли е? Има ли басейн? Кога мога да ти дойда на гости?

— Къщата е хубава — отвърна Кейтлин неопределено, без особено желание да говори за това. — Кажи ми какво става с теб.

Роушийн нямаше нужда от повече насърчения.

— Ами всичко тук си е горе-долу постарому. Мери си хвана гадже и майка й се поболя от този факт… — Тя не спря да бъбри весело през следващия половин час, докато накрая я повикаха за чая. — Звънни ми пак скоро! — рече нехайно.

Кейтлин бавно остави слушалката. От разговора се бе почувствала по-скоро по-зле, отколкото по-добре. Беше ужасно да знае, че всичките й приятели са си във Валимаунт, а тя не може да е с тях.

 

 

За нейно облекчение Изабел тактично не я разпитва за обаждането. Тя беше доста внимателна, както разбра Кейтлин през тези първи няколко седмици. Всъщност понякога на момичето му се струваше, че Изабел също като нея е нещастна в Алдрингам. След като Уилям отсъстваше толкова често от вкъщи, съпругата му запълваше дните си, като обядваше с приятелки или се занимаваше с благотворителност. Също така често прекарваше времето си в пазаруване с Амбър в Лондон. Тя много пъти канеше Кейтлин с тях.

— Много ще ни е приятно да дойдеш с нас — заяви веднъж, без да обръща внимание на физиономията на Амбър. — А и сигурно имаш нужда от някои нови неща преди началото на учебната година.

— Меко казано — измърмори Амбър под носа си.

Но досега, въпреки многобройните покани на Изабел, Кейтлин не бе имала желание да ходи с тях. Макар да съзнаваше, че дрехите й са много по-евтини и демоде от тези на другите две момичета, чувстваше, че няма да е редно да замени старите си неща. Майка й бе работила толкова много, за да плати за тях — щеше да е като предателство.

С редки изключения, семейството бе оставило Кейтлин да се оправя сама. Все още бяха в лятна ваканция, затова тя имаше безкрайни часове да изследва къщата и околността и с удоволствие да се отдава на любимите си занимания от миналото като четенето и рисуването.

Но не беше щастлива. Майка й и Валимаунт й липсваха. Всеки ден. Алдрингам беше красив, но студен като обитателите си. Апартаментът й може и да имаше гардероб като стая, отделна всекидневна и луксозна мраморна баня, но всяка нощ Кейтлин се отпускаше в леглото с балдахин върху ленените чаршафи и пухените възглавници, след което оставаше будна, копнеейки за простотата на стария си живот и истинския си дом.

Тя се чудеше кога — или дали — това чувство някога ще я напусне.