Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Първата година на Кейтлин в Париж премина бързо. Когато не беше в клас или не подготвяше домашни, тя работеше в „Кафе Дезами“ — през повечето съботи и недели, както и почти всяка вечер през седмицата. Често оставаше доста след полунощ, за да заключи, и се връщаше в седем на следващата сутрин, за да сервира закуски от кроасани и кафе, преди да се отправи към колежа за поредния изтощителен ден. Режимът й беше уморителен, но Кейтлин бе щастлива, защото правеше това, което бе решила да прави, когато пристигна в Париж — да живее и да се издържа сама.

Този път твърдо избягваше всякакви компромиси. Първият петък, след учебните занимания, някои от състудентите й решиха да излязат вечерта. Поканиха Кейтлин да отиде с тях.

— Ще ходим в хотел „Кост“ — каза й Брук. — Което означава, че ще е доста яко.

Разположен на улица „Сан Оноре“, точно в сърцето на модерната зона на града, петзвездният хотел бе прочут с разкошния си бар, често посещаван от заможни бизнесмени. Щом пристигнаха, Кейтлин разбра, че тъмното, някак съмнително свърталище, не е за нея. Изтупана клиентела, пиеща коктейли с надути цени… възрастни мъже, хищно оглеждащи присъстващите девойки… Тя изпи едно питие и си тръгна.

Това беше първият и последен път, когато излезе със съучениците си. Те бяха приятни, но малко лекомислени и повърхностни, обсебени от мисълта да висят на места като „Ла Перл“, или „Буда Бар“. Беше се наситила на подобен начин на живот в „Грейкорт“ с хора като Морган.

Вместо това тя започна да опознава редовните посетители на „Кафе Дезами“. Те бяха интересна компания, предимно музиканти, писатели и художници. Ален винаги я запознаваше с всички.

— Това е Кейтлин. Един ден тя ще е прочут дизайнер — казваше той въпреки молбите й да престане.

Бохемската компания с радост я въвеждаше в начина си на живот и я запознаваше с модните барове и клубове в преустроените ателиета на „Белвил“, „Оберкампф“ и „Менилмонтан“. Те нямаха представа за миналото или за семейството й, нито пък проявяваха интерес. Просто я приемаха като една от тях. Когато питаха за името й, тя винаги се представяше като Кейтлин О’Дуайър и казваше, че е от Ирландия. Нямаше причина да не й вярват.

Единственият недостатък на работата й в кафенето бяха опитите на момчетата да я свалят. Това беше рискът на професията за повечето сервитьорки, но Кейтлин бързо се научи да се справя с него. Тя винаги пропъждаше ухажорите си, като твърдеше пред тях и пред себе си, че е прекалено заета, за да си има гадже. Някои бяха по-настоятелни от други, но в крайна сметка схващаха намека. Ален не разбираше защо е толкова резервирана.

— Какво му е на момчето? — попита я той с явно разочарование, когато Жул Мартел, вокалистът на инди групата, която свиреше в кафенето същата вечер, си тръгна с подвита опашка след отказа на Кейтлин да пийнат по едно.

Кейтлин се зае да забърше бара.

— Нищо му няма.

— Тогава защо не го остави да те почерпи?

— Защото не искам, Ален.

Раздразнението в гласа й най-после го накара да млъкне. Но само за кратко. Той обичаше да клюкарства и имаше склонност да се забърква в романтични драми. Кейтлин слушаше търпеливо историите му, които я развеселяваха. Но никога не разкри нищо за себе си. Понякога той й се доверяваше с надеждата да научи в замяна нещо и от нея. Но ирландката никога не споделяше. Когато я питаше направо, тя винаги беше потайна.

— Няма нищо за казване — твърдеше в отговор на въпросите му за семейството й, или за живота й в Англия.

— Разкажи за някой мъж — настояваше той, връщайки се към любимата си тема. — Имаш ли си някого? — опитваше се да измъкне някаква информация. — Да не е някой, който не отвръща на чувствата ти?

Кейтлин се засмя.

— Не, Ален. Нямам си. Толкова ли е трудно да повярваш, че ми е добре да бъда сама? Че нямам нужда от никого?

При тези нейни думи той поклати глава.

— Всеки има нужда от някой специален в живота си, Кейтлин. Специален мъж.

— Ами аз имам теб, нали така? — заяви тя и го стисна любвеобилно. — Нямам нужда от друг мъж.

Това обикновено му затваряше устата. Поне за ден-два.

* * *

Когато в края на първата й година настана време да се поднови договора за наема на студиото й, Ален й предложи да се премести в доста по-широкия апартамент над „Кафе Дезами“.

— Наемът няма да е висок — увери я той, — а и ще наглеждаш кафенето вместо мен.

Отначало тя не се съгласи, щом разбра, че ще има съквартирантка — предпочиташе да живее сама. Но Ален предложи толкова смешно ниска цена за наема, че Кейтлин не можеше да си позволи да откаже.

Оказа се, че ще дели апартамента с друго момиче, Вероник Ридо. Тя беше висока, стройна блондинка, която позираше като модел в училището по изящни изкуства, но припечелваше допълнително, като сервираше от време на време в кафенето. Двете момичета бяха коренно различни. Вероник беше дружелюбна и общителна, а Кейтлин — по-сдържана и затворена. Но въпреки различията те се разбираха добре — освен когато станеше въпрос за мъже.

Вероник обичаше да излиза и имаше много обожатели, а всички те все имаха приятели, които искаха да ги уредят с гаджета. Тя с готовност се присъедини към Ален в опитите му да уредят Кейтлин с момче и от край време я молеше да се съберат с две момчета и да излязат четиримата на вечеря или на бар. Първите няколко пъти Кейтлин измисляше някакви извинения за отказа си, но не след дълго престана да си прави този труд.

— Да не си обратна? — попита я направо Вероник една вечер.

— Не. — Кейтлин се засмя. Ако имаше шанс това да накара съквартирантката й да я остави на мира, с радост би казала „да“. Но тя предполагаше, че тогава Вероник просто щеше да почне да й пробутва приятелките си.

— Не разбирам тогава. — Французойката се огледа с недоумение из апартамента. — Какво ще правиш тук сама?

— Ще рисувам — отсече Кейтлин. — Ще чета. Ще спя.

Нямаше как да отвърне на това.

 

 

През годината обучението в колежа за мода не стана по-лесно. Кейтлин продължаваше да получава от Мадам повече критики, отколкото хвалби и понякога се чудеше дали някога изобщо ще отбележи някакъв напредък. Но успя да си вземе изпитите в края на годината, което беше най-важното. Уилям я покани да прекара лятната ваканция с останалите от семейството във вила „Реджина“, но тя му отказа, защото предпочиташе да остане в Париж и да работи.

През изминалата година Кейтлин се придържаше към решението си да стои далеч от семейство Мелвил. Уилям й се обаждаше редовно, както и Елизабет, която бе продължила да поддържа връзка с нея след онази първа година в „Грейкорт“. Всъщност, когато по-голямото момиче разбра, че Кейтлин не възнамерява да отиде на Комо, предложи да й отиде на гости в Париж.

— Никой не е чак толкова зает — отбеляза тя, едновременно развеселено и раздразнено, когато Кейтлин даде стандартното си оправдание защо моментът не е подходящ. Но спря да настоява да се видят и просто продължи да й се обажда поне веднъж в месеца.

Когато наесен се върна отново в колежа, Кейтлин с облекчение откри, че обучението започва да се подобрява. След като вече бяха придобили основни умения по шев и кройка, студентите трябваше да започнат да ги прилагат на практика. Възлагаха им проекти със специфични изисквания — да измислят модели за определен сезон, марка или линия, сякаш работеха в истинско ателие.

Към средата на годината Мадам постави на класа най-сериозната задача.

— Работата ви ще ми даде възможността да видя дали сте схванали наученото — включително замисъла на проекта, подготовката на материалите, съчетаването на платовете и довършителната изработка — обясни тя на класа. — И по-важното, ще даде на вас възможността да изследвате собствените си творчески идеи, да започнете да откривате собствения си стил.

Студентите се размърдаха развълнувано по местата си, разменяйки си шепнешком по някой коментар. В класа имаше силна конкуренция и всички приемаха задачата като своя шанс да се докажат. Мадам удари бастуна си в пода. Възпитаниците й подскочиха и млъкнаха, каквато и беше целта.

— Задачата ви е да изработите вечерна рокля в стил, повлиян от определен исторически период по ваш избор. — Тя закрачи по пода, накуцването й стана по-забележимо от обичайното. — Разгърнете съзнанието си. Намерете начин да приложите историята в съвремието. Почерпете вдъхновение, откъдето пожелаете — от списания, битпазари, антикварни магазини… от клубовете, които без съмнение посещавате вечер, когато би трябвало да учите. — Сред класа се надигна смях, който Мадам потуши с един поглед. — Само помнете — в случая няма грешно решение. Важно е само вашето творчество.

Брук вдигна ръка.

— Какъв е крайният срок? — попита тя.

— Очаквам да видя завършен продукт след две седмици — обяви хладно Мадам. — О, и трябва да работите над задачата през свободното си време.

 

 

Кейтлин без много умуване се спря на британската викторианска епоха. Винаги я бяха впечатлявали по-мрачните аспекти на периода — криминалният подземен свят в Лондон с неговите джебчии и гробищни разбойници, съществуването на крайно богати и крайно бедни, прекаленото целомъдрие и прекалената поквара, насилието и бедността.

— Тези указания са само трамплин — продължи с напътствията си Мадам. — Помислете какво означават за вас както периодът, така и страната, за която се отнася той. Намерете нещо определено, което ви засяга лично, и го използвайте. Не бива да е от значение какво рисувате или проектирате. Номерът е творението да се отнася до вас. Инжектирайте характера си в онова, което правите. Само тогава ще успеете да създадете нещо наистина характерно и индивидуално.

Тъкмо това стори и Кейтлин.

За начало прочете Шели, Брам Стокър и Радклиф, за да усети готическото възраждане в средата на деветнайсети век. С напредването на проучването си тя започна да рисува. Не самата рокля, а по-скоро елементи, които я бяха впечатлили — теглен от коне файтон по изпълнените с мъгла улици на столицата; брулени от вятъра замъци с причудливи водоливници и сенчести арки. Рисунките запечатаха настроението, което тя искаше да предаде в крайното си произведение.

С напредването на дните Кейтлин откри, че непрестанно се връща към една и съща тема — темата за смъртта. Викторианците били обсебени от смъртта и по време на дългите си траурни периоди вдовиците носели сложна система от траурни одежди. Идеята бе необичайна за вечерна рокля, но тя почувства, че ще се получи.

Затова послуша инстинктите си и проучи стила и материите, традиционно използвани в Англия по онова време за траурното облекло на вдовиците. След това, като научи фактите, тя реши да се позабавлява. Вземайки под внимание основните характеристики на викторианската траурна одежда, тя разшири деколтето и скъси дължината. Вместо на традиционния креп заложи на по-декадентска материя — намачкано кадифе в тъмнолилав цвят, съчетано с черна дантела. Резултатът беше богато украсен тоалет, пищен и чувствен, драматичен и екстравагантен — нещо като ефектен готически пънк. Беше колкото рокля, толкова и произведение на изкуството. За първи път Кейтлин почувства, че е постигнала най-доброто, на което е способна, и без да го осъзнава, беше открила и своя стил като дизайнер.

Но творческият процес бе само началото. След като уточни идеите си, трябваше да помисли как да влее живот в модела, превръщайки го в триизмерна дреха. Процесът беше дълъг и пипкав. В едно истинско дизайнерско студио дизайнерът щеше да разчита на екип от кроячи и шивачи през отделните етапи на работа, докато мострата бъде готова да се изработи от подходящия плат. Но за това упражнение студентите трябваше да преминат сами през всички етапи.

— Един ден с вас ще работи цял дизайнерски екип — каза им Мадам. — Но засега трябва да сте способни да направите всичко.

Работата вървеше бавно и напрегнато, но Кейтлин вече виждаше резултата — за да изглади недостатъците в дизайна, тя първо изработи пробна версия на дрехата от едноцветна басма, с цел да изхаби по-малко от скъпите материи, които бе купила за крайния продукт.

 

 

Денят, в който трябваше да покажат проектите си, бързо настъпи. Студентите седяха притеснени на работните скамейки, до които бяха поставили манекените, облечени с творенията си. Мадам обясни как ще премине урокът. Всеки от тях трябваше да отдели пет минути за кратка презентация, споделяйки пред класа на кой исторически период се е спрял, след което да разясни как е избрал стила и материите.

Кейтлин загуби кураж, щом Мадам взе да оглежда роклите. Изобщо не изглеждаше впечатлена от усилията на нито един студент. Дори на обичайните звезди не им провървя. Роденият в Хонконг, Куан Цанг бе сътворил удобна китайска дреха от черна коприна с мотиви на червени дракони, напомняща за шанхайските общества от двайсетте години — тя беше определена като евтина и показваща лош вкус. Роклята на Брук от довоенния период, съчетана с пола с обръчи и слънчобран, бе окачествена като „повече модна, отколкото елегантна празнична рокля“.

— Слабо, лошо, penible[1]! — заяви учителката пред обезсърчения клас.

Кейтлин трябваше да представи произведението си последна. Тя застина зад модела си в очакване на съсичащите критики на Мадам. Из класа се разнесе шепот, щом студентите огледаха творбата й. Всички се обърнаха към преподавателката, за да чуят присъдата й. Мадам стана и тръгна бавно към манекена на Кейтлин, за да огледа дрехата по-отблизо.

— В техническо отношение има още много какво да се желае — започна тя, — но това не е важно в случая. Аз не търся шивачи. Тук съм, за да създам дизайнери. — За пръв път студените й сиви очи се усмихнаха на Кейтлин. — Госпожице О’Дуайър, създали сте нещо много специално. Творението ви се отличава със страст, индивидуалност. Тъкмо това търся и аз. Останалите да вземат пример.

След тези свои думи тя даде на смаяната Кейтлин най-високата оценка в целия клас.

 

 

Мадам остана загледана в работата на Кейтлин дълго, след като класът си бе тръгнал. Тя си я спомняше от интервюто преди повече от година. Момичето изглеждаше тихо и кротко, но имаше интересно портфолио. Работата й бе обнадеждаваща — именно този неин потенциал Мадам виждаше и днес.

В произведението й имаше нещо мрачно, индивидуализъм, който у нея изглеждаше много по-развит, отколкото при останалите в класа. Докато преглеждаше скицника на Кейтлин, който показваше развитието на мислите й до крайната дреха, жената можеше да види точно откъде студентката й бе почерпила идеите си. Роклята представляваше въплъщение на готическия романтизъм, пораждащо представи за кървавочервени устни и призрачно бледа кожа. Вниманието към детайлите също беше впечатляващо, понеже от остатъчната материя Кейтлин бе изработила подхождащ на тоалета ешарф — петсантиметрова старинна черна дантела със спускащи се черни верижки, създаващи ефект на паяжина. Всичко беше съобразено с британската викторианска епоха. Но макар и повлияна от историческия период, работата на момичето се отличаваше и с нещо изключително съвременно, което беше, с една дума, безукорно.

Бележки

[1] Мъчително (фр.). — Б.пр.