Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (20)

Осемнадесета глава

— Salut^[1], Кейтлин!

Дузина гласове я поздравиха, когато Кейтлин влезе в претъпканата всекидневна. Тя се опита да отвърне с ентусиазъм. Връщаше се след поредната дълга вечер в колежа и се надяваше да се прибере в апартамента си на спокойствие. Но вместо това завари един от честите импровизирани купони на Вероник. Из въздуха се носеше цигарен дим и смях. По пода се търкаляха празни бутилки от вино. Жул Мартел, някогашният й ухажор, бе донесъл китара. Той седеше с кръстосани крака върху една възглавница и подрънкваше, а някакво момиче, което Кейтлин не разпозна, припяваше тихо.

Вероник лежеше изтегната на дивана, положила глава в скута на Люсиен Дювал. Кейтлин се подсмихна. Съквартирантката й си падаше по мрачни творци с изтерзан вид и Люсиен отговаряше перфектно на този профил. Той беше фотограф, известен с изобразяването на съвременния живот в Париж, и беше много изтънчен и изключително красив. Висок, строен и мрачно драматичен, младежът беше прочута и характерна фигура в „Белвил“. Кейтлин често го виждаше в кафенето, обикновено придружен от поне една или две обожателки.

Преди няколко седмици се бе разчуло, че е скъсал с последната си приятелка, един от моделите, които работеха в Училището по изящни изкуства. Вероник веднага бе насочила вниманието си към него. Докато гледаше как сега Люсиен милва косата й, Кейтлин предположи, че съквартирантката й вече наполовина го бе прелъстила.

Вероник се протегна мързеливо, позволявайки на Люсиен да оплакне окото от гледката на дългите й крака.

— Вземи си чаша и ела при нас, Кейтлин.

Жул спря да свири и се изправи.

— Можеш да седнеш тук, ако искаш.

— Благодаря — каза Кейтлин. — Може след малко. Първо ще хапна нещо. — Като видя разочарованото изражение на Жул, Кейтлин се почувства зле. Той изглеждаше свестен, но просто не й беше до него в момента.

Тя изчезна в тясната кухничка. Тази седмица беше ред на Вероник да напазарува, което означаваше, че в хладилника нямаше нищо — момичето живееше само от цигари и кафета. Все пак след бързо преравяне на шкафовете Кейтлин намери малко паста и отворен буркан с песто, който още не се бе вмирисал.

След като остави пастата да къкри кротко на котлона, тя издърпа един стол до прозореца и се изкатери на покрива. Той не беше проектиран точно като тераса, но представляваше единственото външно пространство, с което апартаментът разполагаше, така че момичетата го използваха. Вероник си правеше слънчеви бани там при всяка възможност, докато Кейтлин често сядаше навън вечер, наслаждавайки са на освежаващия нощен бриз, и рисуваше или четеше в сумрачната светлина, идваща от другите сгради. Сега тя извади скицника си, за да разгледа това, върху което бе работила по-рано през деня.

След малко чу шум откъм вътрешността на апартамента — изскърцването на стола. Вдигна поглед и видя някой да се изкатерва нагоре при нея. Първо си помисли, че е Жул, но после той се изправи. На процеждащата се от кухнята оскъдна светлина тя различи тъмните дрехи, мъртвешки бледата кожа и черните къдрици, спускащи се по раменете му. Беше Люсиен. Отдъхна си. Не беше в настроение отново да се разправя с Жул.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Той повдигна ръката си, в която държеше пакет цигари, и Кейтлин се усмихна леко. Люсиен беше единственият от приятелите им, който благовъзпитано излизаше да пуши отвън. Като цяло това нямаше значение — мястото вече и бездруго смърдеше на цигарен дим. Но тя оценяваше жеста.

Люсиен се облегна на стената и запали. Пушеше мълчаливо. В маниера му нямаше нищо необичайно. Той не беше от приказливите. Кейтлин го познаваше от година, но не бяха си разменяли повече от десетина-петнайсет думи, ако имаше и толкова. Затова се изненада, когато младежът посочи скицника й и каза:

— Може ли да погледна?

По принцип не обичаше да разглеждат работите й, но остана толкова смаяна от молбата му, че се съгласи.

— Добре.

Като подпря цигарата си на стената, той взе тетрадката от Кейтлин и започна да разгръща страниците. Настоящият й проект бе свързан с влиянието на киното върху модата.

— Използвам филма „Стреляй“ като вдъхновение — обясни тя, назовавайки последния холивудски касов хит. Разказваше се за един гангстер, живял в Чикаго през 30-те години, и присъствието на филма можеше да се види в рисунките й, които включваха типичните гангстерски костюми с висока талия, широки крачоли и дълги жакети, само че те бяха преобразени в елегантни дамски тоалети, както и красиви вечерни рокли, вдъхновени от характерната за онова време мода сред американските девойки.

— Моделите ти са много театрални — отбеляза Люсиен. Вдигна поглед, изпълнен с искрен интерес. — С това ли искаш да се занимаваш?

— Да, предполагам. Ако мога.

Той затвори скицника и й го върна.

— Сигурен съм, че ще можеш. От това, което видях тук, притежаваш истински талант и оригиналност.

— Благодаря — измърмори Кейтлин, леко засрамена от похвалата. Но й стана и приятно. Беше си значителен комплимент от устата на човек, признат за един от най-изтъкнатите изгряващи творци в Париж.

Люсиен взе цигарата си, дръпна за последен път и смачка фаса в стената.

— Ще се видим вътре — каза, преди да изчезне долу.

Щом си тръгна, таймерът на печката иззвъня. Кейтлин приготви вечерята си и отиде с чинията при останалите. След две-три питиета тя тихомълком се измъкна и си легна. Докато излизаше от стаята, видя Люсиен да масажира стъпалата на Вероник. Не бе нужно човек да е гений, за да се сети как щеше да завърши вечерта за тях.

Но на следващата сутрин, когато влезе в кухнята да си сипе кафе, Вероник беше сама.

— Къде е Люсиен? — попита Кейтлин. — Снощи, като ви видях заедно, бях сигурна, че ще остане.

Вероник вдигна рамене с безразличие.

— И аз, обаче си тръгна. Нищо, следващия път.

 

 

Следващият път не закъсня. След няколко вечери момичетата работеха до късно в кафенето. Беше вторник вечер и заведението бе пусто. Ален си бе тръгнал преди час и ги остави да заключат. Бяха останали само двама клиенти — Люсиен и Жул. Кейтлин седеше на бара и рисуваше. В другия край на помещението Вероник бе отишла на масата при момчетата. Тримата пиеха анасонов ликьор, разговаряха и флиртуваха.

— Ела при нас — извика й Жул.

Но Кейтлин поклати глава.

— Имам много работа.

Към единайсет започна сериозно да й се доспива. Когато Вероник дойде при нея, Кейтлин се надяваше, че ще й предложи да затварят, но съквартирантката й имаше други идеи. Младежите имаха намерение да ходят в един клуб наблизо — „Ла Флеш Дор“. Бяха я поканили и тя искаше и Кейтлин да дойде за компания на Жул.

— Моля те, съгласи се. — Вероник снижи гласа си. — Това може да е единственият ми шанс с Люсиен.

Кейтлин дълбоко се съмняваше в това. Откакто живееха заедно, нямаше случай Вероник да не е получила мъжа, когото желае.

— Моля те — продължи да я врънка момичето. — Жул е сладур, кълна се.

Кейтлин хвърли поглед на Жул, който й се усмихна свенливо. Младежът имаше доста свежо излъчване, много по-малко заплашително от това на Люсиен. Тя бе убедена, че ще може да се справи с него.

— Добре, ще дойда — въздъхна.

— Formidable^[2]! — Вероник гушна приятелката си в сърдечна прегръдка.

Кейтлин се засмя и я изтика настрани. Свали престилката си, набута я под бара и прокара ръка през късата си черна коса.

— Добре. Allons-y^[3]! Да вървим.

Вероник огледа колебливо дънките и потника на Кейтлин, както и лицето й, лишено от всякакъв грим.

— Няма ли поне да се преоблечеш? Мога да ти заема една рокля…

Кейтлин се намръщи срещу съквартирантката си.

— Вероник — рече предупредително. — Не си насилвай късмета.

 

 

След три часа Кейтлин съжаляваше, че не е последвала инстинктите си и не си е останала у дома. Първата част от вечерта мина що-годе добре. Клубът беше от любимите й. Помещаваше се в една изоставена железопътна гара, превърната в заведение от някакви студенти, завършили Училището по изящни изкуства. Това означаваше, че там ходеха много представители на артистичните среди, най-вече защото пиенето беше евтино, музикантите, които свиреха на живо, винаги бяха от най-нашумелите и беше отворено до пет сутринта.

Но макар групата да беше добра, тяхната четворка не се оказа много успешна. Вероник, която бе свикнала да разчита на външния си вид, за да сваля мъжете, с мъка успяваше да води някакъв разговор с Люсиен.

Тя се облегна върху него и прокара пръсти по дължината на ръката му.

— Чух, че ще имаш нова изложба, chéri^[4] — измърка момичето. — Това трябва да е много вълнуващо.

— Да — отвърна той пренебрежително.

Кейтлин сдържа усмивката си. Вероник си служеше със стандартните си похвати — да слуша внимателно, да е щедра на ласкателства и да кара момчето да се чувства като цар. За съжаление Люсиен сякаш не си падаше по тези маниери.

Но тя не се отказваше лесно.

— И къде ще е изложбата ти? — настоя тя.

— В „Льо Наби“.

Вероник не реагира, но очите на Кейтлин светнаха от интерес.

— Наистина ли? — намеси се спонтанно. — „Льо Наби“? Това е фантастично!

Люсиен изглеждаше изненадан.

— Знаеш ли я? — Не без причина се изненада. Макар да се говореше, че в момента това е една от най-динамично развиващите се галерии в Париж, със сигурност я нямаше в нито един пътеводител, понеже „Льо Наби“ беше нелегален имот.

— Даже се канех да я посетя — продължи тя. — Чух, че е отлична.

Люсиен се разведри.

— Надявам се да си на същото мнение, след като видиш фотографиите ми.

Вероник погледна подред Кейтлин и Люсиен.

— Да не говорим за работа — нацупи се тя. — Много е отегчително.

Кейтлин искаше да попита Вероник за какво точно би искала да си говорят, но успя да се възпре. Реши да остави насаме съквартирантката си и Люсиен и да се опита да опознае малко по-добре Жул. Но той бе твърде онемял от смущение, за да отговаря на въпросите й. След малко тя се отказа и се концентрира върху групата на сцената. Жул се възползва от възможността да се натряска. След като алкохолът подхрани увереността му, младежът се приведе и сложи ръка около Кейтлин, издишвайки бирени изпарения в лицето й.

— Знаеш ли, Кейтлин, наистина те харесвам — рече заваляйки.

— Благодаря — тя отново го отблъсна. Но това не му оказа кой знае какво въздействие. Бе прекалено пиян, за да забележи растящото й раздразнение.

Жул обърна блесналия си поглед към Люсиен.

— Хей, не е ли твой ред да черпиш?

Люсиен кимна към празните бутилки на масата.

— Май пи достатъчно, Жул?

— Ха! Само се опитваш да се измъкнеш.

Люсиен сви рамене.

— Добре. — Той погледна към Вероник и Кейтлин. — Mesdemoiselles? От същото ли?

— За мен нищо — отвърна Кейтлин. — След малко си тръгвам.

— Mon dieu^[5]! — възкликна с досада Вероник. — Нима искаш вече да тръгваш? — Тя се обърна към момчетата, без да я е грижа за неудобството, което щеше да причини на съквартирантката си. — Откакто е в Париж, Кейтлин не си е хващала гадже, знаете ли? И нищо чудно, след като почти никога не излиза.

На Кейтлин й идеше да я удуши.

Жул изобщо не беше в състояние да възприеме информацията, но Люсиен повдигна вежди.

— Защо така, ma petite irlandaise^[6]? Да не би да не харесваш французи?

Тя се изчерви, несигурна дали той я дразни нарочно, и произнесе стандартната си реплика.

— Не. Просто съм прекалено заета.

Люсиен леко поклати глава.

— Никой не бива да е чак толкова зает, че да откаже малко романтика.

Преди тя да успее да отговори, Жул се приведе над масата, като събори няколко бутилки на пода.

— Защо се бавим? — рече заваляно. — По-малко приказки, повече бира!

Люсиен повдигна вежди към Кейтлин, сякаш казваше: „Какво да го правиш?“.

— Както кажеш, Жул.

Люсиен отиде за още пиене, а Вероник тръгна към тоалетната.

— Само двамата ли сме? — обади се Жул. Той се протегна и стисна Кейтлин за коляното. Тя устоя на порива си да го изрита. Реши, че ако иска да избяга, сега е подходящият момент. Преди да се е върнала Вероник. Стана и заяви:

— Видях едни приятели, ще ида да ги поздравя. Ей сега се връщам.

Взе си палтото и чантата, но Жул бе прекалено пиян, за да забележи.

Вече беше до изхода, когато се натъкна на Люсиен, който идваше от бара с четири бири. Тя изпита лека вина, когато той погледна нещата й.

— Вече си тръгваш? — попита.

— Преди Жул да е станал още по-зле — призна Кейтлин.

— А, ясно — кимна с разбиране Люсиен. — Макар че — добави след кратък размисъл — трябва да си поласкана от поведението му.

— В смисъл?

— Той се налива така, само защото много се смущава от теб. Знаеш колко отчаяно искаше да излезе с теб.

Кейтлин се усмихна накриво.

— За негово нещастие, отчаянието му не е най-привлекателното нещо.

Люсиен се засмя тихо.

— Да, тук си права.

Кейтлин се зачуди дали той има предвид Вероник. За момент й стана приятно, че за разлика от повечето момчета той не се бе вързал на номерата на съквартирантката й. После се почувства зле заради суровото си мнение. И откога започна изобщо да й пука от свалките на Вероник? Явно беше време да си обира крушите.

— Моля те, кажи на Жул довиждане от мен — каза тихо. И след тези думи тръгна към вратата.

 

 

Люсиен остана в клуба още малко след тръгването на Кейтлин. Той успя да пробута Вероник на Жул, след което се зае да намери нещо за себе си, някое момиче, което нямаше да е толкова влюбено в него. Доста харесваше Вероник, но не искаше да я подвежда. Може и да беше женкар, но не беше жесток — поне не умишлено.

Очите му се спряха на едно самотно момиче на бара. Без съмнение беше привлекателна. Истинска френска красавица — дълга тъмна коса, кожа с цвят на топло индийско орехче. Освен това се оказа, че е настроена за същото като него. Без имена, без биографии. След едно питие се сприятелиха. След две тя с радост се съгласи да го последва у тях.

На следващата сутрин Люсиен се събуди рано. За негова радост момичето все още спеше. Той се измъкна от леглото, като внимаваше да не смути съня й. След десет минути стоеше пред прозореца и отпиваше от кафето си, огрян от бледата утринна светлина. Това бе любимата му част от деня, когато наблюдаваше от комфорта на мансардата си пробуждането на града. Току-що бе излязъл от банята. Беше гол по хавлия, преметната небрежно около кръста, а къдриците на мократа му коса се спускаха по раменете.

Той чу движение и като се обърна, видя момичето да се преобръща в леглото по гръб. Завивката се бе отметнала и разкриваше една перфектно оформена гърда, чието зърно беше твърдо и тъмно като стафида. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за снимките, които щеше да използва в новата си изложба. Предишния ден бе проявил последните си ленти. Сега отиде при копията, които бе закачил да съхнат през нощта, и започна да разглежда съсредоточено работата си.

След малко очите му се спряха върху една от фотографиите. Беше снимка на приятелката на Вероник, Кейтлин. Откачи я и я загледа отблизо. Спомни си как я бе снимал предната седмица. През онзи следобед кафенето бе тихо и тя рисуваше на бара, толкова погълната от работата си, че изобщо не го забеляза, докато не просветна светкавицата. Така ставаха най-хубавите снимки — когато хващаше обекта неподготвен. И този път със сигурност се бе получило. Беше перфектен профил. Тя изглеждаше вглъбена и концентрирана, захапала крайчеца на молива в устата си, а тъмната й коса падаше през лицето. Изражението й беше непроницаемо, а големите й очи — замислени, загадъчни.

— Коя е тя?

Гласът на момичето прекъсна мислите му. Той се обърна и я видя да стои зад него, увита в чаршаф, с ревниво изражение на хубавото си лице. Не беше забелязал кога е станала и е прекосила стаята, за да надникне през рамото му.

Той леко поклати глава.

— Никоя. — Захвърли снимката на масата с преднамерено безразличен жест. Но тя не изглеждаше убедена.

— Сигурен ли си? — Очите й не се откъснаха от снимката. Пресегна се, докосна края на копието и се намръщи. — Много е красива.

Мислено Люсиен въздъхна: „Merde“^[7]. Нямаше да е лесно. Но не показа раздразнението си. Вместо това хвана ръката й — както за да не й позволи да намачка снимката, така и за да създаде интимност между тях — и я повдигна към устните си.

— Ти си красива — отвърна, вперил очи в нейните.

Репликата не беше от оригиналните, но свърши работа. Лицето на момичето се отпусна в усмивка.

— Да се върнем в леглото? — измърмори тя.

Нямаше нужда да го моли повторно. Той хвърли последен поглед към снимката на Кейтлин, след което позволи да го отведат.