Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (36)

Тридесет и четвърта глава

Елизабет премина с тихи стъпки по рогозката и се приближи до спалнята, върху която по корем спеше съпругът й. Той беше гол, както спеше винаги по време на задушните токийски лета. Шоколадовата му кожа се допираше в намачканите бели чаршафи, а стегнатите му мускули лъщяха от пот. Тя не бе особено щастлива, че цяла седмица щяха да са разделени. Да бъде далеч от него за нея бе истинско мъчение.

Живееха в този апартамент, откакто се бяха оженили преди четири години. По взаимно съгласие се бяха отказали от жилище в западен стил и бяха избрали типично японско обзавеждане — плъзгащи се врати, мебели в минималистичен стил и просторни помещения за живеене и спане. Местоположението му също ги устройваше идеално. Апартаментът се намираше в малкия изискан квартал „Шото“ и имаше лесен достъп до магазините и ресторантите на „Шибуя“ — избор на Коул, — но също така не бе далеч пеша от „Йойоги Парк“, токийската версия на „Сентрал Парк“, където Елизабет обичаше да тича през уикенда.

Навън в „Шото“ се зазоряваше. Светлината на ранното утро се процеждаше през щорите и напомняше на Елизабет, че трябва да тръгва. Тя се наведе да целуне за довиждане Коул, който според нея още спеше. Но той изненадващо отвори очи, преобърна се по гръб и като се протегна, я сграбчи през кръста. Придърпа я върху себе си, при което съпругата му нададе вик на изненада.

— Опитваш се да се измъкнеш, без да сме си взели довиждане както трябва? — С още едно бързо движение той я преобърна и се притисна в нея. — Можеш и по-добре да се справиш, Лизи.

Притисна се още по-силно в тялото й и тя усети ерекцията му през тънката материя на полата си.

— Коул! — Елизабет не скри възмущението си.

— Хайде, скъпа. — Под него тя започна да се бори, но той я държеше здраво. — Цяла седмица без теб? Трябва да има какво да си спомням, докато те няма.

— Не мога… — запротестира тя. — Колата е вън, костюмът ми…

— Зарежи костюма. — Той започна да се търка нежно в нея. Тя почувства, че се предава.

— Нямам време за това — възрази немощно.

— Не се бой — измърмори Коул и ръцете му вече придърпваха полата й над бедрата й. — Ще бъда бърз.

Елизабет се засмя.

— Любимите думи за всяко момиче… — но последната дума заглъхна на устните й, щом Коул започна да смъква бикините й.

Тя почувства твърдостта му и инстинктивно разтвори крака, готова за него. Когато той влезе в нея, тя забрави за самолета, който трябваше да хване.

След пет минути всичко свърши. Бе постигната взаимна задоволеност.

— Негодник — измърмори Елизабет добросърдечно, щом се измъкна от леглото. Оправи дрехите си и отиде до тоалетката. Бузите й бяха зачервени. Тя си сложи малко пудра, опитвайки се да разкара топлината от лицето си. — Ти ще си виновен, ако изпусна самолета… — Кутийката щракна.

Коул се засмя.

— Стига де. Признай си, че ти хареса. — Той се изправи на лакти и я загледа как си слага червило, как приглади дрехите си, взе куфара и паспорта си. — Още не е съвсем късно — добави, вече сериозен. — Все още мога да дойда с теб.

Тя се усмихна на загрижеността му. Харесваше й, когато се притесняваше за нея. Кой би си помислил, че Елизабет Мелвил, която винаги се бе гордяла с независимостта и силата си, ще се радва на покровителството на съпруга си?

— Благодаря за предложението, но няма нужда — отвърна и му изпрати въздушна целувка.

Отвън шофьорът й я чакаше до черен „Лексус“. Той задържа вратата отворена, докато тя се вмъкна на задната седалка. Тогава потеглиха към летище „Нарита“.

Все още беше рано, така че трафикът не бе натоварен. Докато препускаха по магистралата, Елизабет се замисли колко щастлива я бе направил Коул. Ожениха се година след погребението на Роузалинд — тиха церемония, само двамата, под черешовите цветове в Киото. Бяха пазили връзката си в тайна и казаха на всички останали чак след сватбата. Реакциите бяха смесени. Уилям беше бесен, най-вече защото още не бе простил на Коул, че е „зарязал“ „Мелвил“. Той бе напуснал, за да основе собствен бизнес. Кейтлин бе изпратила любезна поздравителна картичка, но не прояви интерес да се запознае с Коул. Получиха екстравагантен букет от Амбър — или по-скоро от секретарката й, — в който сестра й я поздравяваше за брака й с Колин. Това ги бе развеселило и двамата с Коул.

Установяването им в Токио бе естествен избор. През последните шест години Елизабет се занимаваше с разрастването на бизнеса на „Мелвил“ в Далечния изток и Югоизточна Азия, като откриваше клонове в Сингапур, Шанхай и Хонконг. Преди шест месеца като шеф на най-печелившата територия в компанията най-накрая я бяха възнаградили с място в управителния съвет.

Междувременно Коул бе открил „Кобе“ — верига от суши и сашими^[1] барове в Лондон. Той нае стабилен управителски екип и надзираваше бизнеса от Япония, като се връщаше в Англия веднъж или два пъти на месец.

Да се твърди, че бизнесът му процъфтява, щеше да е меко казано. Оборотът му вече бе стигнал петнайсет милиона и от списание „Форбс“ наскоро бяха публикували бляскав очерк за него. Той планираше да открие по-елитарен и изискан ресторант.

В момента Елизабет и Коул бяха образец за млада и успешна двойка. Освен това бяха изключително щастливи заедно.

Но на професионално ниво Елизабет чувстваше, че все още има какво да постигне — а именно, да направи фундаментални промени в бизнес модела на „Мелвил“. Тя имаше планове един ден да управлява компанията, ако баща й някога благоволеше да се оттегли. Но първо трябваше да се погрижи да има изобщо какво да управлява. Защото на този етап положението не беше много обнадеждаващо.

Докато през последните шест години звездата на Кейтлин изгряваше, тази на „Мелвил“ вървеше към залязване. Територията от бизнеса, свързана с Елизабет, вървеше добре, но като цяло имаше спад в продажбите. Просто „Мелвил“ вече не привличаше клиентите. Уилям обаче отказваше да признае, че има проблем. Елизабет се опита да поговори с него за това. Последния път, когато бе в Лондон, му предложи да свикат екип, който да анализира понижения интерес, но баща й отхвърли идеята.

— Всеки бизнес минава през различни цикли. Това е просто етап. Скоро нещата ще се обърнат.

Елизабет не бе убедена. Не смяташе, че могат да си позволят подхода „ще почакаме и ще видим“. Заради спадналите продажби едва смогваха да плащат на доставчиците. И служителите започваха да напускат. Последната загуба беше главният дизайнер на „Мелвил“ предния месец. Тогава Елизабет бе предложила да помолят Кейтлин да дойде и да поговорят с нея.

Тя бе следила успеха на сестра си. Драматичните й дизайнерски идеи не бяха в стила на Елизабет — нито на „Мелвил“, която бе запазила своя консервативен и класически характер. „Но тя има талант — бе заявила Елизабет на баща си предния месец, след като настоящият главен дизайнер бе подал оставката си. — И определено можем да го използваме.“

На Уилям много му допадна идеята, най-вече защото това бе оправдание за него да се свърже с Кейтлин. Той все се оплакваше заради отсъствието й от живота му. Това засягаше Елизабет, но тя го разбираше. Нея баща им виждаше през цялото време, докато Кейтлин пазеше дистанция. Каквато и да бе мотивацията му да се съгласи да повика Кейтлин, този ход беше правилен. Може би постепенно щеше да започне да се съгласява и с някои от другите й предложения.

Коул не беше съгласен. Според него усилията й бяха напразни. Всъщност той дори предпочиташе Елизабет да напусне „Мелвил“. Смяташе Уилям за диктатор, който никога не би предал и малкото власт, която има. Това беше единственият спор в техния иначе перфектен брак. И Елизабет бе решена да му докаже, че греши. В края на краищата един ден тя щеше да управлява бизнеса. Би трябвало да има думата относно посоката му на развитие в момента. Просто се налагаше да убеди баща си в това.

 

 

Няколко часа след като Елизабет напусна Токио, Кейтлин също се качи на самолет за „Хийтроу“. Уилям бе предложил да й резервира полета, но Кейтлин не се съгласи. Той трябваше да проумее, че тя няма нито желание, нито нужда от неговите подаяния. Покани я да отседне на „Итън Скуеър“. Очевидно и Елизабет щеше да е там. Кейтлин пак отказа. Вместо това резервира стая в „Балиони“ — бутиков хотел в „Кенсингтън“, в който отсядаше винаги когато бе в града. Пристигна там в късния следобед и намери съобщение, в което баща й я молеше да му се обади, когато се настани. Тя първо си взе душ, след което му звънна.

Той звучеше примирено.

— Мислех си, че може да се видим на вечеря. Елизабет току-що пристигна. Може да дойдеш у нас.

Кейтлин му отвърна, че е уморена. Каквото и да имаше да й казва, можеше да почака. По-добре да се видеше с него на свежа глава.

И да остана разочарован, не го показа.

— Добре. Тогава ще го оставим за утре.

Кейтлин се съгласи да обядват в „Мирабел“. Там щяха да са на неутрална земя. Мисълта обаче не й помогна да спи по-леко.

 

 

На следващия ден в един без петнайсет Уилям и Елизабет пристигнаха заедно в ресторант „Мирабел“ в „Мейфеър“. Мястото беше особено любимо на Уилям, който винаги се наслаждаваше на неговата задушевна и приятна атмосфера. Разположено на „Кърсън стрийт“, то бе на удобно близко разстояние от „Мелвил“, но и достатъчно отдалечено, за да няма вероятност да бъдат забелязани от някой от главния офис. Това бе основната причина за избора му. Именно затова щяха да обядват само тримата — Уилям, Елизабет и Кейтлин. Реши да не кани Пиърс. Искаше колкото се може по-малко хора да знаят за молбата им към Кейтлин, в случай че тя им откажеше.

Салонният управител отведе Уилям и Елизабет покрай пиано бара в огледалното помещение за хранене. Както обикновено напоследък ресторантът бе препълнен. Бизнесмени в тъмносиви костюми разговаряха оживено, докато хапваха гъши дроб, придружен с бяло вино „Сотерн“. Уилям не се изненада, когато видя, че Кейтлин вече е пристигнала. От опит знаеше, че тя ще иска да приключи с въпроса по възможно най-бързия начин.

Не я бе виждал от известно време. На двайсет и шест години — толкова ли бяха? — тя се бе разхубавила с възрастта, бе развила силен усет за стил. Тъмната й коса отново беше израснала и сега се спускаше гъста и непокорна покрай раменете. Ленените панталони и широката риза без ръкави й придаваха небрежен и артистичен вид — всъщност тя изглеждаше съвсем различно от Елизабет, която носеше сив костюм с панталони и бе вързала русата си коса в спретната опашка.

След формалните поздрави те се заеха с поръчките. По негласно споразумение пропуснаха предястията и избраха по едно основно ястие и минерална вода. Никой не си направи труда да се преструва, че обядът ще продължи дълго.

Щом сервитьорът се оттегли, над масата се възцари неловко мълчание. Не бяха от хората, които си падат по празните приказки, и нямаха намерение тепърва да се впускат в такива.

Кейтлин първа наруши тишината. Тя отпи от водата, върна чашата си на масата и после зададе въпроса, който се въртеше в ума й през последната седмица.

— Е, ще ми кажете ли защо съм тук?

Уилям и Елизабет си размениха многозначителни погледи. Уилям отговори.

— Защото имам бизнес предложение за теб. — Тя го погледна предпазливо. Той си пое дълбоко въздух и каза онова, което и тя очакваше. — Искам да дойдеш да работиш като главен дизайнер в „Мелвил“.

Кейтлин разряза порцията си от морски език. Нямаше намерение да я яде — апетитът я бе напуснал още щом седна на масата. Само печелеше време. Искаше да се наслади на момента. Отмъщението не можеше да е по-сладко. Да седи срещу Уилям, на негова територия, и да го слуша как я кани — не, поправи се тя, — как я моли да отиде и да работи за него.

Тя го изслуша търпеливо, докато той се опитваше да изтъкне предимствата на предложението си.

— Знам, че сама си си изградила име в Ню Йорк — заяви той, — но да оглавиш дизайнерския екип на международна модна къща… това би била една изключителна възможност.

Възможност? Сигурно я мислеше за идиотка. Модната общност бе малка. Тя бе чула за затрудненията в „Мелвил“ — напускането на служители, рязкото свиване на дизайнерския отдел. В момента никой талантлив специалист не би отишъл да работи там, освен ако съвсем не го е закъсал.

— Е, какво мислиш? — подтикна я Уилям.

Тя побутна едно парче риба в чинията си.

— Благодаря за предложението — изрече го с голяма мъка. — Но не мисля, че в момента кариерата ми се нуждае от този ход.

Той се намръщи.

— Отказваш ни — просто така? Не искаш ли поне да го обмислиш няколко дни?

Тя сви рамене.

— Какво има да обмислям? Имам си собствен бизнес, при това много успешен. Защо да се отказвам от него заради „Мелвил“?

Елизабет се намеси.

— Не е наложително да работиш точно за нас. Може да разработиш своя линия, нещо по-младежко или да дадеш името си на част от колекцията.

— Няма да имам време — отсече Кейтлин. — Имам планове да развия собствена компания тази година…

— Какви планове? — поиска да узнае Уилям.

Кейтлин го изгледа хладно.

— В момента са поверителни.

Баща й изпухтя. Без да му обърне внимание, Кейтлин се обърна към Елизабет:

— Ще бъда заета по осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата.

Елизабет отвори уста да отговори, но Уилям я изпревари.

— Но ти изобщо не се замисляш какво би могла да спечелиш от това предложение.

— Защото не смятам, че бих могла да спечеля каквото и да е. Справям се напълно прилично и сама. — Кейтлин направи пауза. — Честно казано, не чух нито една основателна причина, която да ме накара да ви помагам. Защото нали тъкмо за това ме молите? Искате да ви направя услуга. Е, въпросът е защо?

— Защото се нуждаем от теб, Кейтлин — обади се тихо Елизабет. — Защото положението е зле и имаме нужда от теб.

Настъпи мълчание. Уилям погледна ядосано голямата си дъщеря. Но после сякаш се примири. Раменете му увиснаха, очите му изгубиха блясъка си.

— Тя е права — призна той и си пролича, че го казва с изключителна болка. — Ако нещата продължат да се развиват по този начин, след няколко години от бизнеса няма да остане нищо.

Кейтлин допря салфетката до устните си, след което каза:

— Наистина не разбирам как ме засяга този проблем.

Тогава той я изгледа остро. За момент изглеждаше объркан.

— Какво искаш да кажеш, че не разбираш как те засяга? Не чу ли какво казах? — Гласът му се снижи до шепот: — „Мелвил“ е на ръба на катастрофа.

— Чух — рече равно. — И все пак не виждам каква е връзката с мен.

Елизабет разбра, че няма да успеят да убедят Кейтлин. Тя се облегна назад, готова да се откаже. Но не и Уилям.

— Твърдиш, че ти е все едно ли? — Не можеше да повярва. — Знам, че винаги си искала да си независима, но със сигурност не можеш да стоиш настрана, докато „Мелвил“ потъва!

Кейтлин го изгледа хладно.

— И защо не? Определено не считам себе си за Мелвил. И никога не съм се считала.

Уилям се вторачи в нея, беше толкова шокиран, че остана безмълвен. Елизабет сложи успокояващо ръка на рамото му, а Кейтлин се пресегна към чантата си, извади портмонето си и хвърли някакви пари на масата. Щом тръгна да си върви, Уилям отправи към нея последната си отчаяна молба.

— Фактът, че сме семейство, нищо ли не означава за теб, Кейтлин?

Думите му се оказаха грешка. Тя бавно се обърна и го погледна.

— Семейство? — повтори невярващо. — Не сте ми семейство. Не сте ми никакви.

— Как може да си толкова неблагодарна! — избухна той. — Прибрах те, когато бе на петнайсет. Дадох ти всичко, което би могла да поискаш.

Кейтлин поклати глава.

— За теб нещата не са се променили, нали? Мислиш си, че проблемите се разрешават единствено с пари.

— Какво означава това?

Кейтлин се поколеба, обмисляйки дали да повдигне въпроса за чековете, които бе намерила — доказателство, че е плащал на майка й и е знаел за съществуването й. Но какъв смисъл щеше да има? Той щеше да отрече.

— Кейтлин — каза той остро. — Попитах какво означава това?

Тя го погледна право в очите.

— Означава, че ми се иска да не се бе намесвал в живота ми. Мислиш си, че си ми направил някаква кой знае каква услуга, като ме доведе да живея с вас? Е, аз пък предпочитам да бях останала във Валимаунт и да продължавах да вярвам, че си мъртъв.

Уилям пребледня. За момент й се стори, че ще я удари.

— Как смееш да ми говориш така? Аз съм ти баща и е време да започнеш да показваш малко уважение.

В останалата част от помещението разговорите бяха секнали и всички погледи се бяха насочили към повишените гласове.

Кейтлин осъзна, че през цялото време е била права. Никога не биваше да се връща и да се среща с тях. Бе изградила сама свой живот, и то хубав живот и трябваше да се върне към него.

— Просто не разбираш, нали? — каза тя. — Ти не си ми баща. Никога не си бил и никога няма да бъдеш.

След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата.

 

 

Уилям се загледа след нея. Беше й ядосан заради начина, по който се бе държала през всичките тези години към него и към семейство Мелвил. Но така също осъзнаваше, че тя е негова дъщеря, неговата единствена връзка с Кейти и че не иска да я пусне да си тръгне така. Той стана, за да я последва. Но в същия момент почувства пронизваща болка в лявата си ръка. Примигна и седна тежко на стола си.

Елизабет го погледна загрижено.

— Зле ли ти е, татко?

— Добре съм — тросна се баща й. Разтри ръката си намръщено. Не изпитваше тази болка за пръв път. Изабел от седмици му натякваше да иде на лекар. „На тази възраст човек трябва да внимава“, повтаряше му тя.

На тази възраст. Мразеше да му напомнят, че остарява, както го правеше огледалото всеки ден. Сякаш беше вчера, когато застана начело на компанията, с всички свои надежди и мечти за бъдещето, обещавайки на себе си, че ще разшири бизнеса още повече, отколкото бе успяла майка му. Кога мина толкова време?

Той отвори и затвори дланта си, опитвайки се да се отърси от чувството на скованост. Опитът му успя — след момент болката изчезна. Добре. Нямаше място за притеснение. А това стягане в гърдите — вероятно беше от храносмилането.

— Сигурен ли си, че си добре? — Елизабет го погледна загрижено. — Да ти налея ли вода?

— Не. — Защо не престанеше да се безпокои? — Ще се опитам да настигна Кейтлин.

Той отново понечи да стане. Но щом се изправи на крака, бе покосен от втора болка. И този път тя не премина. Изведнъж дишането му се затрудни. И вече болката не беше само в ръката. Уилям се хвана за гърдите и видя разтревоженото изражение на Елизабет, трябваше да й каже нещо успокояващо… но вместо това той падаше, строполи се на пода и повлече съдържанието на масата върху себе си.

Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, беше, че може никога да няма шанс да оправи нещата с Кейтлин.

 

 

Кейтлин беше на вратата, очаквайки гардеробиерът да намери горната й дреха, когато чу мощен трясък, звук от чинии и чаши, разбиващи се на пода. Тя инстинктивно се обърна. Щеше да помни този момент до края на живота си. Щеше да помни как се е чувствала, когато си тръгна от Уилям, разгорещена заради спора им, доволна, че най-после му е казала какво мисли. После щеше да си спомни как се стресна от шума, обърна се и го видя да лежи на пода — със затворени очи, сиво лице, немощен, неподвижен; как се почувства объркана за момент, неразбираща какво се е случило. Тогава изведнъж всичко й стана ясно. И отвратителното, ужасно осъзнаване:

Аз съм виновна за всичко.