Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Петдесет и четвърта глава

Когато слезе от самолета в Дъблин, Кейтлин бе обзета от прилив на горчиво-сладка носталгия. За момент сякаш отново беше петнайсетгодишното момиче, което скърбеше за майка си и приготвяше багажа си, за да заживее със семейство, в което знаеше, че не е желана. Оттогава се бе променила много. Както и Ирландия. През изминалото десетилетие „Келтският тигър“[1] се бе събудил, протегнал и изръмжал. Ейре вече не беше прицел на насмешки от страна на Европа — беше процъфтяваща, просперираща страна, желано място за живеене.

Кейтлин бързо премина през летището. И Уилям, и Люсиен й бяха предложили да я придружат, но тя не се съгласи, обяснявайки, че трябва да направи това сама. Годеникът й не бе доволен от намерението й да предприеме такова стресиращо и емоционално пътуване.

— Не ми се иска да се разстройваш, chérie. — Погледът му инстинктивно се насочи към корема й. — Може да навредиш на бебето.

Тя му се усмихна нежно, трогната от загрижеността, но не и повлияна от нея.

— Люсиен, знам, че се притесняваш. Но трябва да го направя. Искаше му се да поспори по въпроса, но като видя решителността в очите й, разбра, че няма да успее да я разубеди.

Извън летището тя намери колата, която бе уредила да я заведе до Валимаунт. Щом се настани на задната седалка, се изненада от обзелата я нервност. Досега не бе пропускала година, без да посети гроба на майка си дори когато едва успяваше да събере парите за билета по време на бедните си периоди в Париж и после в Ню Йорк. Но винаги отсядаше в Дъблин и никога не се отбиваше да се види с хората, които познаваше.

Именно затова й бе толкова трудно да се обади на Нуала. Притесненията й, че старата приятелка на майка й няма да се зарадва да я чуе след всички тези години, се оказаха напразни. Всъщност жената с голямо удоволствие я уведоми, че е следяла кариерата й от вестниците.

— Много се гордеем с теб — каза. — И майка ти също би се гордяла.

Кейтлин се задави от мъка при тези нейни думи. Поговориха още малко по телефона. Роушийн се бе преместила в Австралия със съпруга си и двете им деца.

— И другите се изнесоха, така че има много място, ако искаш да останеш.

— О, не — възрази бързо Кейтлин, понеже не бе сигурна дали ще може да издържи на спомените. — Не искам да те притеснявам.

— Е, да де — смути се Нуала. — Сигурно предпочиташ да отседнеш в хотела.

Кейтлин осъзна, че са я разбрали погрешно — не искаше да я сметнат за снобка.

— Е, ако няма да е неудобно, разбира се, че ще остана у вас — каза сърдечно.

Времето не бе променило Валимаунт. Красивите каменни къщурки изглеждаха по същия начин; съседите бяха остарели, но не се бяха променили. Кейтлин се зачуди какъв ли щеше да е животът й, ако майка й бе жива, ако никога не бе научила за наследството си или за семейство Мелвил.

Нуала все още живееше в същата къща. С изключение на пресния слой боя тя също не се бе променила. Жената отвори — беше изцапана с пастели за рисуване и следвана от двете си внучета. Това бяха децата на по-голямата сестра на Роушийн, Евелин, както обясни Нуала; грижеше се за тях, докато дъщеря й беше на работа.

— Има още едно, което спи горе в кошарата си — обясни тя на Кейтлин, като я покани да влезе. Нуала миришеше на прясно мляко и тебешир и беше напълно щастлива от този факт.

Тя настани децата пред телевизора — всекидневната все още беше със същите тапети на цветя и диван от кафяво кадифе, забеляза Кейтлин, — след което двете жени отидоха в кухнята. Докато Нуала слагаше чайника на котлона, Кейтлин седна на старата трапезна маса, която помнеше от детските си години.

Приказваха общи приказки, докато Нуала се суетеше из кухнята.

— Е, какво те води насам? — каза тя накрая, след като наля чай в две големи чаши. — Заради майка ти е, нали? — Видя изненадата, изписана на лицето на Кейтлин, и се усмихна проницателно. — Предположих, че това е причината за идването ти след толкова време. Имаш въпроси за случилото се с нея, права ли съм?

— Да. Да, точно така. — Кейтлин се намръщи леко. — Намерих нещо — едни чекове — сред личните й вещи. Няколко месеца, след като се преместих в Англия след… след смъртта й — Тя се прокашля. — Чудех се дали знаеш нещо за тях и за случилото се между нея и баща ми.

Нуала я изгледа продължително.

— Да — заяви. — Да, знам.

Тогава започна да разказва на Кейтлин, каквото й бе известно.

 

 

Погледът на Пиърс беше сериозен и мрачен.

— Трябва да вземеш решение — заяви той на племенницата си.

Беше петък вечер и Елизабет беше изтощена. Стресът от изминалите няколко седмици бе оказал влиянието си. Коул й бе звънял няколко пъти, след като се бе изнесъл, но засега тя избягваше да разговаря с него. Веднъж набра номера, който й бе оставил — само от любопитство, — готова да затвори, ако се обадеше женски глас. Но за нейно облекчение чу само любезния безразличен глас на хотелската администраторка. Макар да се почувства по-щастлива — той поне не живееше с нея — Елизабет не остави съобщение. Все още беше твърде наранена и ядосана, за да разговарят за брака си или за да му каже за бебето им.

Тази сутрин бе отишла на първия си медицински преглед — сама. Беше бременна в десетата седмица и акушерката с приповдигнат тон потвърди, че майката и бебето са добре. Тя бързо погледна към лявата ръка на Елизабет и попита жизнерадостно:

— Таткото няма ли го днес?

Елизабет бе отвърнала кратко:

— Зает е.

След това до края на прегледа акушерката бе по-сдържана. Разясни на пациентката си, че ще трябва да дойде на още десет прегледа, тъй като това беше първа бременност. Елизабет се зачуди как щеше да се чувства сама на всички тях. После реши да не мисли сега за това.

Смяташе да си вземе свободен ден, но не й се прибираше вкъщи, затова се върна в офиса и цял следобед стоя на бюрото си, без да мисли за нищо конкретно. Тогава в седем часа, след като всички си тръгнаха, Пиърс дойде да я попита дали е решила да продължат с плана по изкупуването — сякаш днес не й се бе струпало достатъчно на главата.

Елизабет се взираше в документите пред себе си. Чувстваше се неловко да предаде акциите си просто така — макар да знаеше, че е необходимо, ако искаха да продължат с придобиването. Тъй като поглъщането не можеше да се задейства еднолично, трябваше да основат холдингова компания, чрез която щяха да обединят акциите си и да направят офертата. Документите, които бе подготвил Пиърс, предвиждаха да разменят акциите си в „Мелвил“ за пропорционален дял в холдинговата компания. Това щеше да даде на Елизабет 60 процента от правата за гласуване, а оттам и цялостен контрол върху средствата по придобиването.

— Не може ли още малко да задържим нещата? — попита тя.

Пиърс поклати глава.

— В такъв случай рискуваме да загубим финансовия инвеститор — изтъкна със съжаление. — Той иска или да действаме, или да си потърси друга възможност за инвестиция.

Елизабет задъвка разранената си устна. Това бе същината на проблема. Този инвеститор им предлагаше чудесно споразумение. Ставаше въпрос за частен капиталов инвеститор, инвестиращ анонимно чрез не действаща фирма със седалище в Люксембург. Обикновено частните капиталовложители биха настоявали да придобият дял в холдинговата компания и да се включат в управлението на бизнеса. А тези тук бяха готови да финансират всичко чрез дълг, като в замяна вземат само приличен лихвен процент. Имаше и клауза за споделяне на печалбата, но тя не беше нищо в сравнение с ползите от това да не се налага да им се предоставя някакъв контрол.

Елизабет загледа документите пред себе си, които очакваха подписа й. Част от нея чувстваше вина, сякаш щеше да предаде всичко, което някога й беше скъпо. Другата част обвиняваше баща й. Ако й бе повярвал… ако не бе предпочел Кейтлин…

В едно ъгълче на съзнанието й се бе загнездила мисълта, че не може да изгуби компанията, не и след всичко това. Беше изгубила Коул. Имаше нужда да запълни живота си с нещо.

— Елизабет? — подсети я Пиърс.

Тя взе решение.

 

 

Пиърс наблюдаваше Елизабет, докато тя поставяше подписа си, и почувства огромна вълна на облекчение. Най-после идеята му се бе задействала. Беше организирал перфектно всеки детайл. Планът му беше толкова хитър и прецизен, че направо беше жалко, задето не можеше да разкаже на всички за него. Докато семейството държеше 60 процента от дяловия капитал, щеше да е невъзможно външно лице да се сдобие с болшинството, необходимо да се придобие компанията. Сега Елизабет бе нарушила това ограничение. Беше я манипулирал, използвайки ревността и несигурността й, и така бе успял да я накара да се съгласи на мениджърското изкупуване — което щеше да улесни поглъщането на компанията от Арман Бушар.

Елизабет се бе доверила на Пиърс, оставяйки го да се заеме с подробностите по договора. Заради това бе пропуснала да прочете един напечатан с малки букви пасаж, в който се твърдеше, че на финансовия инвеститор — в действителност Бушар — му е позволено да превърне финансовия си дял в капитал, ако изпълняващата поглъщането фирма държи повече от 20 процента от дяловия капитал на „Мелвил“. След като сега Бушар притежаваше акциите на Пиърс заедно с десетте процента, с които се бе сдобил от борсата, той щеше да има контролиращ дял от две трети в холдинговата компания. С подписа си Елизабет сполучливо бе предоставила своите акции и бъдещето си в компанията — така също бе улеснила поглъщането, нарушавайки семейния контролен дял.

За да реши окончателно съдбата на „Мелвил“, Пиърс бе решил да си присвои и акциите на Амбър. Реализирането на тази част от плана му отне малко повече време. Той беше достатъчно запознат с проблемите й, за да знае, че тя ще е по-лесна мишена от Елизабет. Но трябваше да открие някакъв начин да се добере до тези акции, без тя да се усети, затова нае частен детектив, който да разучи живота й. Щом като узна за Джони и дълга му, той разбра, че е открил начина си на действие.

— Сто хиляди долара ще са твои, ако накараш Амбър да подпише тези документи. — Пиърс позволи на Джони да вдигне сумата на сто и петдесет, въпреки че бе готов да плати и повече. С подписа си Амбър щеше да се съгласи да прехвърли на Пиърс своя дял от 2.5 процента в „Мелвил“. След което чичо й на свой ред щеше да го продаде на Арман Бушар.

Пиърс бе пуснал вълка в кошарата. Сега вече оставеше Бушар да предложи достатъчно пари, за да накара останалите акционери да му продадат акциите си. Но с финансовата мощ на компанията му „ГМС“ Пиърс не се съмняваше, че ще успее. Уилям изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло.

 

 

Амбър имаше нужда от една доза. Докато седеше на пода на всекидневната, обгърнала коленете си с ръце, люлеейки се напред-назад, бленуваше за тази доза повече от всичко в живота си. Къде беше Джони? Беше й обещал да се погрижи за нея.

— Ако си добра с мен, и аз ще съм добър с теб — бе казал.

Е, тя направи каквото трябваше — подписа проклетите документи. Сега той трябваше да спази своята част от сделката.

През изминалите две седмици непрекъснато я притискаше да му припише акциите си. Отначало тя му отказа. Дори в състоянието, в което се намираше, знаеше, че баща й ще се ядоса.

— Но ти не разбираш — той едва не се разплака. — Ония, на които дължа пари, ще ме пратят в болница.

— Съжалявам — не се даваше тя. — Трябва да намерим друг начин.

Но после той започна да се държи гадно — започна да не й дава дрога. Оставена осем часа на сухо, тя вече не даваше пукната пара кой ще притежава акциите й. След десет часа се молеше да подпише документите.

И Джони й обеща, че след това ще й даде каквото е нужно. Само че не го направи. Вместо това изчезна в спалнята и още не бе излязъл оттам. Не беше честно. Наркотикът й трябваше веднага или щеше да умре, беше сигурна в това.

Тя стана и тръгна, препъвайки се, към спалнята. Канеше се да влезе, когато го чу да говори. Значи с това се занимаваше. Говореше по телефона и се уговаряше да се види с някого. Сигурно с Шери. Не че й дремеше с кого спи той, но ако го хванеше, можеше да го нахока и по този начин да го накара да й даде нещо по-специално от обичайното.

Тя бавно и безшумно вдигна слушалката на другия телефонен апарат в къщата, като я покри с ръка, за да не се издаде.

Но от другата страна на линията не беше Шери. Амбър премигна изненадано, щом чу познатия глас. Отне й момент да го разпознае, но все пак успя — беше чичо й Пиърс. Но защо се обаждаше, за бога? В унеса си Амбър изпита прилив на вълнение. Сигурно татко й го бе помоли да провери дали тя е добре. През последните няколко месеца дълбоко съжаляваше, че не се е върнала в Англия с Елизабет. Сега може би й се даваше втори шанс да го стори.

Тя понечи да се обади, да му каже, че е на телефона, но някакъв инстинкт я спря. Имаше нещо в разговора между чичо й и гаджето й, в което нямаше много логика.

— Представителят ми чака в хотела — казваше Пиърс. — Щом донесеш документите и той потвърди, че са подписани както трябва, ще прехвърля парите директно в сметката ти.

Джони се изкашля нервно.

— И това всичко е законно, нали?

— Напълно законно — потвърди Пиърс. — Амбър просто подписа договор, който упълномощава попечителя да продаде акциите й. Никой не може да оспори това.

— Добре — каза Джони, без да звучи особено убедено. — Хубаво. Просто ми кажи пак къде трябва да се срещна с твоя човек.

Амбър върна слушалката на мястото й възможно най-внимателно.

 

 

Щом Джони излезе, Амбър се обади на баща си. След като не го намери, опита да се свърже с Елизабет, после с Кейтлин. Но всеки път получаваше един и същ отговор. Те не бяха на разположение.

— Но случаят е спешен! — примоли се тя на секретарката на Уилям.

Жената не се впечатли.

— Както казах, ще предам съобщението ви.

Проблемът беше, че се отнасяха към нея като към лъжливото овчарче. Бяха свикнали да получават обажданията й при всеки повод, който тя представяше за кризисен. Не можеше да разчита, че ще я потърсят скоро. Оставаше й да направи само едно. Да отиде сама в Лондон. Обзе я естествена бодрост, каквато не бе изпитвала скоро. Това беше шансът й най-после да се докаже.

Тя си резервира билет за следващия полет. Не можеше да си позволи първа класа и използва последните средства от три кредитни карти, за да плати за икономичен билет. Докато таксито я чакаше отвън, Амбър взе една последна доза — бе накарала Джони да й покаже запасите си, преди да излезе. Но това нямаше да й стигне. Предстоеше й цял полет и после, когато пристигнеше в Лондон… Трябваше да има нещо подръка.

Амбър изпразни кутийката си с пудра „Шанел“, заменяйки грима с друг вид прах. Поколеба се за секунда, вторачила се в кутийката от чисто сребро — знаеше, че е рисковано. Тогава таксито отвън избибитка още веднъж и тя взе решение. Бързо пъхна кутийката при останалия грим, след което дръпна ципа на чантата си. Вероятно нямаше да го използва, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че е там.

 

 

— Добре ли сте, госпожице?

Амбър отвори очи и погледна загриженото лице на стюардесата. Изобщо не беше добре. Беше на половината от тринайсетчасовия полет до Лондон и което бе притесняващо, бяха минали осем часа от последната й доза. Започваше да изпада в абстинентна криза. Тялото й бе покрито със студена пот и тя трепереше неконтролируемо. Изглеждаше като болна от сериозна тропическа болест.

— Добре съм — успя да каже през тракащите си зъби. — Грип. Стюардесата я погледна странно.

— Искате ли одеяло? — попита тя.

Амбър кимна, за да разкара жената от главата си. Искаше само да се приземят. Веднъж да слезеше от самолета, щеше да намери тоалетна и да се оправи. Не спря да трепери през следващите шест часа, като състоянието й все повече се влошаваше. Когато самолетът кацна, ги задържаха двайсет минути, преди да им позволят да го напуснат.

Амбър излезе първа. Докато слизаше по стълбите, видя трима униформени полицаи с голяма немска овчарка, които чакаха долу. Нямаше какво друго да направи, освен да продължи. Стигна последното стъпало и тръгна да ги заобиколи, преструвайки се, че не е забелязала сочещия пръст на стюардесата. Но един мъж в тъмен костюм, който стоеше до полицаите, пристъпи напред и постави решително ръката си на раменете й.

— Госпожице, бихте ли дошла с нас?

 

 

— Значи е вярно? — възкликна Кейтлин. Тя беше много разочарована. Не й се искаше да чува това. — Уилям я е уволнил?

Нуала я погледна със съчувствие.

— Това ми каза тя. По време на отсъствието му управителката на магазина госпожица Харпър помолила майка ти да напусне и дала ясно да се разбере, че нареждането е дошло от него. — Тя се протегна и стисна ръката на Кейтлин. — Но сега не можеш да го виниш. Минало е толкова много време.

— Разбирам. — За момент Кейтлин се умълча. Нещо в цялата история я тревожеше. — Но не разбирам как е научил за мен?

Нуала въздъхна.

— Виждаш ли, майка ти нямаше на кого да сподели за бебето, освен на мен. Настоявах да каже на Уилям за теб. Първо отказа, но накрая я принудих насила. — Възрастната жена отново въздъхна. — За съжаление вечерта, когато отишла в къщата му… ами, видяла го със съпругата му. След това реши, че ще е най-добре да не му казва. — Нуала захапа устната си, разбирайки, че дъщерята на Кейти няма да понесе леко следващата част от разказа.

— Продължавай — заяви твърдо Кейтлин. — Трябва да го чуя.

— В ония години беше трудно за жена в положението на майка ти да се справя сама — обясни Нуала. — Неомъжените майки в Ирландия имаха късмет, ако не им вземеха бебето и не ги затвореха в приют за пропаднали жени. Кейти много добре разбираше това. По едно време мислеше да те даде за осиновяване, като смяташе, че ще е за твое добре. Но не можа да го направи — побърза да добави Нуала. — Казвах й, че е луда, но тя настояваше да те задържи. — После жената погледна виновно Кейтлин. — Само защото се тревожех за нея, за това как ще се справя без пари, затова го направих.

— Какво направи? — попита припряно Кейтлин.

Нуала си пое дълбоко въздух.

— По онова време бях напуснала „Мелвил“. Бях омъжена и бременна с Роушийн; обсъждахме идеята да се върнем тук и исках да помогна на майка ти. Затова седмица, след като се роди ти, отидох в „Мелвил“ и поисках да се видя с онази жена, управителката на магазина. Направо там в магазина й казах какво става и поисках да се видя с господин Мелвил… баща ти. — Очите на Нуала заблестяха със сълзи на тъга. — Естествено, госпожица Харпър не можеше да допусне суматоха пред клиентите, затова ме заведе горе в кабинета си и ми каза да почакам вътре.

Кейтлин поклати глава, неспособна да повярва на ушите си.

Нуала изсумтя.

— Е, както се оказа, той бе прекалено зает, за да се срещне с мен. След двайсет минути вместо него дойде старата госпожа Мелвил с малкия си син. Сигурно Уилям ги бе пратил от свое име.

Кейтлин се разтревожи.

— Искаш да кажеш, че си разговаряла с Пиърс и Роузалинд? А не с баща ми?

— Точно така — потвърди Нуала. — Те се държаха много официално с мен. Явно бяха обсъдили ситуацията и бяха решили какво да предприемат, за да не бъдат замесени по никакъв начин. Не искаха да приемат, че ти имаш нещо общо с Уилям — а и не забравяй, че тогава още не се правеха ДНК тестове. Но те казаха, че — Нуала заимитира думите им с изискан акцент — тъй като Кейти е била ценен служител, те са съпричастни с положението й и в знак на добра воля компанията ще й изпраща чек всяка година на рождения ти ден. — Тя поклати глава с отвращение. — Голям знак на добра воля, няма що. Все пак си мислех, че съм постигнала нещо. Но майка ти беше горда жена. Разбира се, побесня, като научи какво съм направила. И никога не осребри тези чекове. Те пристигаха всяка година и тя всяка година не ги пипаше.

Сърцето на Кейтлин заби учестено. Нуала може и да не схващаше колко е важен разказът й, но тя разбираше.

— Но никога ли не ти е идвало на ума, че Ан ги е пратила да се срещнат с теб, защото тъкмо те са й наредили да изгони мама? В това има логика, не е ли така? Все пак са я отпратили, докато Уилям е бил на почивка. Може би планът е бил техен.

Нуала я изгледа продължително.

— Исусе — задъха се тя. — Никога не ми беше хрумвало.

 

 

Кейтлин се обади на Уилям, за да му каже какво е открила.

— Майка и Пиърс? — повтори невярващо баща й. — Знаели са за теб?

— Да — потвърди тихо Кейтлин.

— Но… не са ми казали нищо през всички тези години! — Той беше шокиран. — Дори миналата седмица Пиърс можеше да си признае. Казах му, че се връщаш във Валимаунт да се видиш с Нуала, а той не обели и дума.

Настъпи мълчание. Кейтлин не се сещаше какво да каже — знаеше колко са близки Уилям и Пиърс.

— Искаш ли да се върна тази вечер? — попита накрая.

— Не — отвърна Уилям. — Не, няма нужда. Ще се опитам да намеря Пиърс и да разбера какво има да ми каже по въпроса. Все още… просто не мога да повярвам.

 

 

Беше почти полунощ, когато от полицията разрешиха на Амбър да използва телефона. Тя вече разсъждаваше по-трезво. Дежурният лекар й бе дал малко метадон, който я бе поуспокоил. Не беше същото като да се надруса, но щеше да свърши работа. Не знаеше на кого първо да се обади. Накрая заложи на Елизабет. Набра номера, зачака да се включи телефонният секретар и не можа да повярва, когато сестра й всъщност вдигна.

Амбър бързо обясни какво става и че Пиърс се е опитал да й вземе акциите.

— Но не се безпокой — рече гордо. — Взех документите от чантата на Джони. В мен са.

От другата страна на линията се проточи мълчание. Когато Елизабет най-после проговори, Амбър предположи какво ще й каже сестра й.

— Вече е късно. Аз вече подписах документите.

Бележки

[1] Наименование на Република Ирландия в периода на бърз икономически растеж. — Б.пр.