Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (4)

Втора глава

Съмърсет, Англия

Елизабет Мелвил заби топката с всичка сила през корта, решена това да е победният й удар. Но Джеймс Евънс, треньорът й по тенис, изтича напред и успя да върне с плавен бекхенд. Тя изпълни воле и те продължиха светкавичното си разиграване.

Играеха вече от час и половина в усилната следобедна жега, без никой от двамата да пожелае да отстъпи. За случайния наблюдател Джеймс имаше предимство в играта. С ръст от един и деветдесет той беше с десет сантиметра по-висок и с двайсет и пет килограма по-тежък от Елизабет. Но момичето притежаваше едно важно качество, което у него липсваше — ревностно желание за победа.

Дългата й златиста коса изсвистя и мускулите на загорелите й крайници се очертаха след поредния мощен форхенд. Джеймс беше близо до мрежата и се затича назад, за да улови топката. Но се забави за миг и тя тупна, без той да успее да я достигне.

Елизабет нададе триумфален вик.

— Гейм, сет и мач, ако не се лъжа — извика тя от другия край на корта.

Джеймс поклати глава с престорено огорчение.

— Какво ми става — за трети път тази седмица? Караш ме да се чувствам като старец, Елизабет.

Тя се засмя. Елитният навремето тенисист бе отпразнувал четирийсетия си рожден ден преди месец, но все още беше в страхотна форма и те и двамата го знаеха.

— Точно така — подразни го тя. — Време ти е да се пенсионираш.

Заизкачваха се бавно по големите каменни стъпала, които отделяха тенискортовете от околния двор, докато си бъбреха и смееха като стари приятели. Джеймс бе започнал да тренира Елизабет от петгодишна. Тя отдавна нямаше нужда от напътствията му, но винаги когато се върнеше вкъщи от училище, той се отбиваше да поиграят — „за да те държа в бойна готовност“, както обичаше да й повтаря шеговито.

А и нямаше нищо против да идва тук, в Алдрингам, в превъзходното имение, което прапрадядото на Елизабет бе купил преди повече от сто години. Разположено сред хълмистата област на Съмърсет, с изглед към Бристълския залив и уелските долини отвъд него, то представляваше същинско английско имение, оборудвано с ливади за крокет, закътани алеи и ловен парк. Джеймс бе посещавал много изключителни домове, но засега Алдрингам си оставаше най-впечатляващият.

Двамата с Елизабет се отправиха към оранжерията, която се намираше точно до къщата. В ухаещото на цитруси помещение те намериха кана с домашно приготвена лимонада, оставена им от икономката госпожа Хъчинс. Джеймс се отпусна в най-близкия стол и с удоволствие загледа Елизабет, която се зае да налее от напитката. Тя му подаде една чаша и седна срещу него, кръстосвайки дългите си стройни крака с маниера на добре възпитана млада дама.

Елизабет беше седемнайсетгодишна — умна, самоуверена и зверски амбициозна. Независимо дали се намираше на тенискорта, или в класната стая на скъпия пансион, в който учеше, тя трябваше да бъде най-добрата. Беше като изваяна, блондинка, макар и не точно красавица, носът й бе малко по-дълъг, а брадичката — малко по-заострена, но тя беше привлекателна по онзи леко надменен, недосегаем английски начин. У нея имаше нещо — някаква хладна вътрешна твърдост и чувство за абсолютно самообладание, необичайни за човек на нейната възраст. Джеймс ясно си я представяше в леглото — как изстрелва заповеди на някое нещастно момченце и отказва да се примири с нещо по-различно от перфектния оргазъм. При тази мисъл тенисистът се ухили.

Елизабет също му се усмихна.

— Какви гадни малки мисли ти се въртят из главата?

Той подмина тази почти свръхестествена способност и й зададе въпроса, който не му даваше мира цял следобед.

— Всъщност се чудех кога пристига твоята природена сестра? Нали днес беше?

Изражението на Елизабет не трепна.

— Точно така — отвърна равно.

Джеймс беше разочарован, но не и изненадан от липсата й на словоохотливост. И той като всички останали бе научил от таблоидите за извънбрачното дете на Уилям Мелвил. Като знаеше какво възхищение изпитва Елизабет към баща си, реши, че сигурно й е много тежко да приеме новината. Но ето че до този момент тя не бе издала чувствата си относно пристигането на новия член на семейството. Хладнокръвието й си го биваше.

Преди Джеймс да се опита да изкопчи още нещо, над масата падна нечия сянка. Той погледна нагоре и видя застаналия над тях Уилям Мелвил. Беше облечен по обичайния си за почивните дни небрежен начин — прилежно изгладени памучни панталони, риза и мокасини. Може и да изглеждаше неглиже, но беше не по-малко внушителен от друг път.

— Татко! — първородната му дъщеря засия с явно обожание.

— Елизабет — отвърна той с типичния си сдържан маниер. Джеймс забеляза, че Уилям не си направи труда да го поздрави — нали минаваше за част от обслужващия персонал, помисли си цинично. — Кейтлин ще пристигне всеки момент. Казах на майка ти да приготви Амбър и да бъдат в гостната в четири часа. Очаквам и ти да си с тях.

Усмивката изчезна от лицето на Елизабет.

— Разбира се — заяви тя и протегна ръка, изучавайки идеалния си маникюр. — Но току-що приключихме тренировката, така че първо трябва да си взема душ.

— Тогава не се бави — нареди Уилям. — Сега Кейтлин е част от семейството ни и искам да я посрещнем всички заедно.

Елизабет сведе поглед.

— Да, татко.

Думите й прозвучаха почти извинително, но не успяха и за миг да заблудят Джеймс. Той мярна съвсем лек трепет по лицето й, докато тя наблюдаваше как баща й се отправя към къщата. „Раздразнение, реши той; даже гняв“. Появи се за секунда и изчезна. Ако не я познаваше толкова добре, нямаше да го забележи.

— Сега ще трябва да ме извиниш, Джеймс — каза тя, все едно не се случваше нищо необичайно. — Но ми обещай да повторим мача другата седмица.

— Когато поискаш — отвърна той, съжалявайки, че не може да поостане и сам да види как изглежда новото попълнение на семейство Мелвил.

Елизабет стана и приглади полата си за тенис.

— Добре. Да те изпратя тогава?

* * *

На горния етаж, от прозореца на спалнята си, Изабел Мелвил видя как голямата й дъщеря последва баща си в къщата. Знаеше защо Уилям е повикал Елизабет. Знаеше, че и тя трябва да слезе долу при тях. Но имаше нужда от още няколко секунди, за да се успокои.

Отиде до тоалетката и се огледа в огледалото. Опита се да реши какъв грим да сложи и дали изобщо се нуждае от грим. На четирийсет и две години тя все още беше привлекателна жена. Заради светлата кожа и деликатната си фигура имаше късмета да притежава външността на типична английска дама, на която годините не личат. Имаше няколко издайнически бръчици покрай очите и устата, но отдавна бе спряла да ги прикрива, понеже смяташе, че те придават характер на лицето й, което иначе би било красиво, но някак посредствено.

След като помисли няколко секунди, тя заложи на естествения вид — съвсем лек фондьотен и оскъдно количество гланц на устните. Връзваше се добре с кремавия ленен костюм, който бе избрала за случая. Смяташе, че е подходящ — елегантен, но не твърде официален, макар да нямаше представа какъв е етикетът при посрещането на незаконната дъщеря на съпруга.

За нейно щастие злобата нямаше място в сърцето на Изабел. Ако беше някоя по-дребнава жена, сигурно би възразила да приеме в дома си детето на друга. Но тя се примири безропотно с положението, загрижена най-вече за бедното девойче, което бе загубило майка си. Предполагаше, че връзката й с Уилям, която с годините бе преминала в приятелство, имаше заслуга за отношението й. Въпреки че никога не се беше залъгвала със заблудата, че между двама им има любов — поне от страна на Уилям такава липсваше.

Изабел познаваше Уилям, откакто се помнеше. Баща й — един от главните доставчици на памук за „Мелвил“ — беше в отлични приятелски отношения с майка му Роузалинд и семействата им често се събираха. Докато растеше, Изабел биваше все по-запленена от загадъчния Уилям Мелвил. За едно момиче на тринайсет елегантният двайсет и една годишен студент в „Кеймбридж“ се явяваше нещо като тийнейджърска мечта.

Когато навърши осемнайсет, увлечението й според самата нея наполовина бе прераснало в любов. Но той не й отделяше много от времето си; тя беше прекалено повърхностна за вкуса му. Докато повечето й приятелки бяха прегърнали феминистичния дух на шейсетте и бяха избрали да градят кариера като лекари, адвокати и бизнесдами, Изабел не страдаше от подобни амбиции. Най-голямото постижение в живота й беше светският й дебют, и то във време, когато това събитие вече не означаваше кой знае какво. Тя подозираше, че Уилям, който беше много сериозен младеж, я смята за ужасно глупава.

Всичко това се промени, когато Изабел навърши двайсет и три години. На бала по случай рождения й ден Уилям за пръв път я забеляза, танцуваше с нея и й обръщаше внимание така, както никога дотогава. Същото лято той я придружи на социалните събития на сезона — Хенли^[1] и Аскот^[2]; Гудууд^[3] и Глайндбърн^[4]. По онова време тя не искаше да поставя под въпрос промяната в чувствата му. Беше й по-лесно да приеме, че просто е станала по-зряла в неговите очи; че той най-накрая я вижда такава, каквато е в действителност. Но сега, като се връщаше назад в миналото, разбираше, че не друг, а Роузалинд, забележителната й свекърва, беше насърчила ухажването му. Изабел предполагаше, че в очите на Роузалинд сигурно е изглеждала като перфектния избор за съпруга на Уилям — хубавко и послушно девойче и най-важното — единствена наследница на бащините фабрики.

Причините Уилям да се съгласи с волята на майка си не бяха толкова ясни. Преди да навърши трийсет, той обичаше да излиза и да се показва с различни дългокраки манекенки. Но никоя от тях не задържа интереса му. Сигурно се бе примирил, предполагаше Изабел, че никога няма да се влюби, затова подходящият брак с нея му се е сторил най-добрата алтернатива. Каквито и да са били мотивите му, през есента на 1970 година той най-накрая направи предложение на Изабел и тя, щастлива да получи Уилям при всякакви условия, с готовност го прие.

Сега осъзнаваше, че нещастието й бе започнало много преди изневярата му. Сблъска се със самотата още през първата година от брака им. Оставена сама в Алдрингам през седмицата, тя все още помнеше нарастващото си с наближаването на петък вечер вълнение, когато очакваше Уилям да се прибере вкъщи; само дето в последния момент той се обаждаше по телефона, за да й каже, че е изникнало нещо спешно в офиса.

— Реших да остана в Лондон за уикенда. Нали не възразяваш, скъпа?

— Не, разбира се, че не — отговаряше винаги смело тя и не обръщаше внимание на завладялото я разочарование при мисълта да прекара сама поредния уикенд.

Разбира се, имаше много приятелки — жени с нейния начин на мислене, които бе срещнала по време на безкрайните благотворителни събития, в които участваше. Но при тях нещата стояха различно.

— След като се родиха децата, направо се радвам да видя гърба на Тим в понеделник сутринта — твърдеше Пенелопе Уитън, нейна приятелка от училище. После се роди Елизабет — порядъчните осемнайсет месеца след сватбата на Уилям и Изабел.

Но появата на детето не облекчи самотата на Изабел. Завръщанията на Уилям в Алдрингам не зачестиха. А и Елизабет не запълни празнината в живота й, както се бе надявала. Всъщност момиченцето изглеждаше по-привързано към баща си, отколкото към майка си.

— Скоро ли ще дойде тате? — питаше тя с надежда, когато вече можеше да говори, а личицето й засияваше при положителен отговор. В неделя вечер наставаше истинска битка, докато укротят детето, което плачеше с часове след заминаването на Уилям. В тези моменти Изабел изпитваше непреодолимо чувство на неспособност и безпомощност.

Спомни си колко наранена, но не и изненадана, се почувства, когато научи за връзката му. Пенелопе й каза; Пени, която бе забелязала Уилям на улицата последния път, когато бе ходила до Лондон.

— Естествено, извиках му, скъпа, но той явно не ме чу — обясни тя на Изабел, преди да добави, че е бил прекалено погълнат от разговора си с… с момичето, което било до него. — Аз самата не я познавам — продължи Пени, наблюдавайки внимателно реакцията на Изабел. — Обаче беше безобразно млада, а и красавица също така…

Имаше логика, разбира се. Дълбоко в сърцето си Изабел знаеше, че той си има друга. През онова дълго горещо лято на 1974-та съпругът й липсваше от къщи почти постоянно, а в редките случаи, когато се прибереше, отказваше да спи с нея в едно легло. Тя едва ли не си отдъхна, когато разбра, че има конкретна причина за нарастващото му отчуждение.

Но дори след като връзката му приключи — Изабел интуитивно усети това след няколко месеца, нещата не се подобриха. Той може и да си беше вкъщи по-често, но явно се дразнеше и от самото й присъствие. Може би тъкмо това я тласна от ръба. И преди не можеше да се нарече щастлива, но в началото на 1975-та взе да получава пристъпи. Те започваха уж безобидно, само се обливаше в студена пот. Но после почваше да трепери, гърдите й се стягаха и се задушаваше.

Пенелопе я убеди да отиде на преглед при дискретен млад лекар на „Харки стрийт“. Той изслуша със съчувствие симптомите на Изабел, прегледа я обстойно и й каза, че най-вероятно страда от паническо разстройство.

— Животът на всички ни е изпълнен със стрес, госпожо Мелвил, и ние се справяме с него по различен начин. Някои се нуждаят от повече помощ в сравнение с други. — Той започна да пише рецепта. — Много жени във вашето положение твърдят, че това им помага по време на трудните периоди.

Докторът откъсна листчето с рецептата и й го подаде. Лекарството беше валиум. Посъветва я да взема по едно хапче всеки път, щом почувства наближаването на пристъпа, и да се върне след месец, за да я прегледа и провери дали има подобрение.

Когато на следната сутрин се събуди и почувства познатото стягане в гърдите, тя бръкна в чекмеджето на нощното шкафче за шишенцето. След като изпи малкото бяло хапче, се почувства много по-спокойна. За Изабел лекарството се оказа чудотворно.

Тя не каза на мъжа си за посещението при доктор Хейуърд, нито за хапчетата, които вземаше. Знаеше, че той не би го одобрил. Но макар да не подозираше за проблемите й, Уилям беше доволен от резултатите.

— Много се радвам, че се чувстваш по-добре, скъпа — призна й той на Бъдни вечер, докато гледаха как Елизабет окачва коледния си чорап.

Тя му се усмихна замечтано. През изминалите седмици лекарството не й действаше толкова добре, затова доктор Хейуърд бе предложил да увеличат дозата. В началото Изабел малко се притесни от този факт, но като видя колко е доволен Уилям от състоянието й, разбра, че е постъпила правилно.

През следващите няколко месеца тя постепенно премина от белите на жълтите хапчета, а после на сините. Може би понякога беше сънена и объркана, навярно с малко по-бавни рефлекси от нормалното, но поне парализиращият я страх бе изчезнал.

Нямаше ясни спомени от деня, когато Елизабет, още ненавършила пет години, я бе намерила в безсъзнание. Както обикновено, след като бавачката взе детето от училище и се върнаха вкъщи, малката се бе втурнала по стълбите към спалнята на майка си, горяща от желание да й разкаже последните си преживелици. Въпреки крехката си възраст тя разбра, че нещо не е наред, когато не успя да събуди майка си, и отиде да извика икономката. Повикаха линейка, Уилям си дойде. И след няколко загрижени разговора Изабел прекара следващите няколко седмици в частна клиника.

Никой не се изненада особено, когато след шест месеца тя обяви, че отново е бременна. Някои се решаваха на второ дете, за да спасят брака си. За Изабел това означаваше да спаси себе си.

Ако за Елизабет можеше да се каже, че е момичето на татко, то Амбър още отначало беше маминото дете. Докато първата им дъщеря бе кръстена на бабата на Уилям от бащина страна, този път Изабел сама избра името.

Роузалинд изпадна в ужас.

— Амбър? Не съм чувала по-нелепо име. Защо не Ана или Аманда? Нещо по-разумно.

Но като никой път Уилям не възрази на решението на съпругата си.

— Това е неин избор и няма да ти позволя да я разстройваш — заяви той на майка си с нехарактерна за него твърдост.

Амбър във всички отношения беше идеалната дъщеря за Изабел. Тя дори приличаше на майка си — с бяло-руси къдрици и прасковен тен — и бе много по-деликатна от якичката си по-голяма сестра. За разлика от Елизабет тя не беше силна и независима и от самото начало се нуждаеше от Изабел. Когато веднъж едно момче я събори на площадката, Амбър се разплака за мама; на нейно място Елизабет щеше да стане и да го бутне по-силно. С Амбър Изабел имаше възможността да прави всички неща, които никога не бе правила заедно с Елизабет — да пазаруват, клюкарстват или обсъждат приятелски неразбирателства.

С раждането на Амбър преди единайсет години в дома на Мелвил се установи състояние на равновесие. Изабел не беше сигурна дали може да се нарече точно щастлива, но бе намерила покой.

След което в живота им се завърна Кейти О’Дуайър.

Изабел така и не успя да изпита гняв към Уилям. Тя забеляза смущението му, след като се получи писмото на Кейти. Видя мъката му, заради пропуснатите години с нея и детето им. Разбираше болката му от невъзможността да види Кейти преди смъртта й. И тя направи всичко възможно да му предложи утеха. Изабел знаеше, че никога няма да е любовта на живота му, но пък беше негова довереница, най-добрата му приятелка и единственият човек, който някога е виждал неговата уязвима страна. Това й стигаше.

Сега след половин час щеше да пристигне другата му дъщеря. Изабел не постави под въпрос решението му да доведе момичето и щеше да направи всичко възможно да предразположи детето да се чувства като у дома си. Но въпреки разбирането, което проявяваше, тя не можеше да пропъди обзелите я опасения. Присъствието на Кейтлин щеше да разбуни духовете в Алдрингам. И не бе сигурна дали това ще е за добро. Навярно не, и то най-вече за Елизабет, която толкова обожаваше баща си и бе толкова разочарована от постъпката му.

 

 

Елизабет стоеше пред северния вход, докато моторът на Джеймс се отдалечаваше надолу по алеята. Чак когато се изгуби от погледа й, тя позволи на усмивката си да се смъкне от лицето й.

Господи, как се страхуваше от този следобед. Достатъчно неприятно беше да научи за авантюрата на баща си. Но идеята природената й сестра да живее при тях и постоянно да напомня с присъствието си за неговата слабост, още повече влошаваше нещата. Елизабет се дразнеше неимоверно от цялата му загриженост за това момиче — най-вече защото собственият й живот представляваше една постоянна битка за спечелване на вниманието му. Битка, която Елизабет непрекъснато губеше още от деня на раждането си.

Докато Кейтлин бе израснала в къща, пълна с любов, но не и с много пари, животът на Елизабет в много отношения беше точно противоположен. В материално отношение тя не беше лишена от нищо. Раждането й приличаше на раждане на кралска особа — частно родилно отделение в болница „Сейнт Мери“ в Лондон и световноизвестен професор по акушерство и гинекология на разположение. Единственият жизненоважен елемент, който липсваше в картинката, беше гордият баща.

— Задържаха ме в Ню Йорк — оправда се той по телефона на изтощената и разплакана Изабел. В края на краищата пристигна един ден след появата на първородното си дете. Тази първоначална небрежност установи тона на бъдещите отношения между баща и дъщеря.

Елизабет растеше с всички привилегии и предимства, които можеха да се купят с пари. Нов кон всяка година; уроци по тенис — с бивш тенисист от висшата лига; уроци по ски от някогашен олимпийски шампион. Но онова, което нямаше, беше единственото, за което жадуваше — вниманието на баща си. За малкото момиче той беше загадъчна фигура, притежаваща невероятното обаяние на често отсъстващ човек. Тя разбра от ранна възраст, че той е важен мъж, зает с управлението на семейния бизнес.

— Татко трябваше да работи — извиняваше го Изабел, когато той пропуснеше поредното награждаване, коледен концерт или балетно представление. Но макар Уилям винаги да липсваше, Елизабет никога не спря да се надява, че все някога ще се върне заради нея.

Колкото и да я нараняваше крещящото му безразличие, толкова предизвикваше и любопитството й. Още от малка Елизабет знаеше, че е първородното му дете, което означаваше, че един ден ще наследи управляващия дял от капитала на „Мелвил“. Нима това не значеше, че е важна за него? Баба й и чичо й Пиърс, по-малкият брат на баща й, със сигурност я обичаха сляпо — нея отрупваха с много повече внимание, отколкото по-малката й сестра Амбър. Но тогава къде бъркаше и с какво бе заслужила това отношение на баща си?

Господи, колко обичаше баща си и как копнееше за одобрението му. Искаше да го зарадва, да му докаже, че е способна един ден да поеме ръководството на компанията. Тези нейни желания бяха причина за амбициозността й до степен на вманиаченост. За Елизабет второто място означаваше провал. Дори да не беше естествено надарена в някоя област, тя работеше усилено, за да стане най-добрата. Нищо никога не можеше да й попречи да постигне онова, което иска. Веднъж, едва десетгодишна, падна от коня, докато се опитваше да прескочи едно ново препятствие. Конярят се втурна към нея.

— Добре ли сте, госпожице Мелвил?

Но тя вече беше на крака, хванала здраво поводите.

— Просто ми помогни да се кача.

Чак след като успя да прескочи препятствието, тя му позволи да прегледа ръката й, която дотогава вече бе лилава и подута — счупена на три места.

Тази решителност бележеше всеки аспект от живота на Елизабет — дори по отношение на външността й. Тя използваше скъпи гримове, за да подчертае най-хубавите си черти, и разбра кои дрехи подхождат най-добре на фигурата й. Точно през шест седмици имаше задължителен час в салон „Харис“ в „Челси“, където сиво-кафявата й коса беше прецизно подстригвана и изсветлявана до златисторусо. Заради усиленото спортуване се отличаваше със слаба фигура, добре оформени мускули, както и с целогодишен тен. Видът й изискваше старателна поддръжка, но Елизабет нямаше нищо против. Нищо, което си струва, не идва лесно — това бе мотото й.

Тъкмо този неин начин на мислене я бе превърнал в победителката, която беше. Тя винаги ставаше първенец на класа си в „Грейкорт“, единодушно бе избрана за председател на класа и всички очакваха по Коледа да получи покана от „Кеймбридж“. Всичко в живота й беше идеално, само дето баща й, човекът, когото уважаваше най-много, я бе разочаровал. За съжаление, за разлика от всичко друго в живота й, по отношение на неговите недостатъци тя не можеше да стори нищо.

С въздишка на примирение Елизабет влезе обратно в къщата и се отправи нагоре по стълбите. В коридора забеляза, че вратата на спалнята й е открехната. Намръщи се. Със сигурност я бе затворила на излизане. Имаше само едно обяснение — Амбър, помисли си — и ускори крачка.

Както и предполагаше, вътре откри единайсетгодишната си сестра, застанала пред тоалетката й, върху която стоеше отворена кутията с антични бижута.

— Амбър! — Чула гласа на сестра си, Амбър вдигна поглед виновно. — Казала съм ти да ме питаш, преди да пипаш нещата ми!

— Щях да те попитам — отвърна сестра й с нотка на раздразнение, — но не можах да те намеря, от сто часа те търся. А и мислех, че няма да се сърдиш.

Елизабет бе чувала тези извинения и преди. Стрелна се напред и затвори със замах капачето на кутията. Тя бе ръчно изработена от абанос и водеше началото си още от деветнайсети век. Баба й Роузалинд й я бе подарила заедно с няколко бижута за последния й рожден ден. Подаръкът имаше огромна сантиментална, както и материална стойност за Елизабет, затова тя бе забранила на невнимателната си по-малка сестра да играе със съдържанието й. Но това явно не бе спряло Амбър.

— Тези също ми ги върни! — Елизабет се пресегна за наниза от перли около шията на сестра си.

Но Амбър на свой ред също сграбчи огърлицата. За част от секундата и двете дърпаха в различни посоки, след което нанизът се скъса. Перлите издрънчаха по полирания паркет.

— О, за бога! — извика Елизабет. — Виж какво стана. — Тя коленичи и започна да събира мънистата. — Хайде, можеш поне да ми помогнеш.

— Не съм виновна — настоя по-малката сестра с леко разтреперан глас.

— Разбира се, че не — измърмори Елизабет. — Никога не си виновна. — Изгледа сестра си навъсено. — Ще видиш, като кажа на баба.

При тези думи Амбър избухна в плач.

— Момичета? Какво става?

Елизабет и Амбър се обърнаха и видяха майка си на вратата. Преди Елизабет да даде обяснение, Амбър избяга от стаята с мощен рев.

— Амбър! — извика Изабел, но момичето не спря. След миг вратата на спалнята й се затръшна.

Изабел отправи укорителен поглед към голямата си дъщеря.

— Какво й става на Амбър?

— Преиграва. Както обикновено. — Елизабет обясни за скъсаната огърлица.

— Е, както го описваш, станало е случайно — заключи неуверено Изабел.

Дъщеря й не направи никакъв опит да прикрие възмущението си.

— Случайно? Много добре знаеш, че тя изобщо не е трябвало да пипа нещата ми.

Елизабет се зачуди защо ли изобщо си прави труда да се защити. Беше типично за майка й да си затваря очите за всичко нередно, сторено от Амбър. Три бавачки бяха казали на Изабел, че се отнася твърде снизходително с разглезената си по-малка дъщеря.

— По-късно ще си имаш много проблеми — беше я предупредила последната. — Тя трябва да се научи, че преструвките не са приемлив начин да получи вниманието ти.

Елизабет беше напълно съгласна — но въпреки това и независимо от мнението на Уилям, Изабел отказваше да се вслуша в предупрежденията и позволяваше на Амбър да носи грим и дрехи, които ни най-малко не подхождаха на възрастта й.

Сега Изабел снижи гласа си.

— Моля те, Елизабет. Знаеш, че… всичко това не е лесно за нея.

— Сякаш на мен ми е лесно!

Елизабет почака за отговор. Когато такъв не последва, тя въздъхна. Това беше проблемът на майка й — тя беше слабохарактерна. Винаги поемаше по пътя на най-малкото съпротивление. Като например това, че разреши на тази Кейтлин О’Дуайър да дойде да живее с тях. Елизабет не разбираше защо просто не е отказала на Уилям — защо не му е казала, че не е справедливо по отношение на нея и на двете им законни деца. Но както обикновено Изабел се бе оставила да я мачкат. И въобще, коя жена би останала с мъж, който я е унижил по такъв начин?

Момичето нетърпеливо вдигна рамене.

— Както и да е, трябва да се изкъпя.

— Да, разбира се. — Майка й погледна часовника си. — Гледай да се приготвиш по-бързо. Кейтлин…

— … скоро ще пристигне — прекъсна я Елизабет. — Да, знам.

Изабел изглеждаше засегната от презрителния тон на дъщеря си.

— Оставям те тогава — каза тихо.

Елизабет се канеше да й се сопне отново, но се спря, когато отвън се чу звук — шум от гуми по каменистата алея. И майката, и дъщерята инстинктивно се обърнаха към прозореца. „По дяволите“, помисли си момичето. Вече нямаше да има време да се изкъпе и да се преоблече. Тя беше тук.