Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (15)

Тринадесета глава

Щом лятото даде път на есента, настъпи време Кейтлин да започне обучението си в колежа. На първия учебен ден тя се появи половин час по-рано. И пак се оказа сред последните пристигнали. Това рязко й напомни, че училището е сред водещите за мода в света. Никой не бе дошъл тук, за да му е лесно.

Сградата бе разположена на улица „Сен Рош“ 45, между известните „Рю де Риволи“, на която се намираха Лувъра и градините Тюйлери, и „авеню де Л’опера“. Външният й вид притежаваше чара и елегантността на стария свят, характерни за района. Вътре заниманията се провеждаха в големи, просторни работни помещения със задължително чисто бели стени, огромни прозорци и флуоресцентно осветление. В тях се помещаваха огромни кроячни маси, оборудвани с ножици, шевни машини и шивашки манекени.

Курсът им се състоеше от четирийсет и пет студенти, разделени в три групи. Четиринайсетте съученици на Кейтлин вече бяха заели местата си, когато тя намери стаята. Повечето бяха облечени екстравагантно, излагайки на показ стила си още от първия ден. В избелелите си дънки и тениска тя изглеждаше невзрачно в сравнение с тях. На другите може би им се струваше странно, че някой, който иска да е дизайнер, може да е толкова незаинтересован от собствената си външност. Но тя не смяташе това за парадокс. За нея да се занимава с дизайн означаваше да създава произведения на изкуството от плат и конци, а не сляпо да следва модните списания. Начинът, по който изглеждаше, нямаше нищо общо с таланта й.

Класът се състоеше от ученици от различни националности — японци, американци и австралийци, както и французи. Английският се оказа общият език за всички и се завързаха няколко плахи разговора, повече за преценка на конкуренцията, отколкото като някакъв реален опит за приятелство.

— „Парсънс“ направо ме молеха да отида при тях — похвали се една напориста нюйоркчанка на име Брук, имайки предвид известното училище по дизайн, разположено в сърцето на „Гринуич Вилидж“. — Но просто не можах да се откажа от Париж.

Един женствен младеж от Хонконг се включи, споменавайки името на бележит дизайнер, при когото бе стажувал през лятото.

— Може да се каже, че ми гарантират работа, щом завърша тук — изфука се той.

Кейтлин престана да ги слуша. Скоро щеше да се разбере кой притежава талант — празните приказки едва ли щяха да са от полза. За щастие точно тогава пристигна ръководителката на курса мадам Тесие и прекъсна всички разговори. Мадам беше неестествено слаба, възхитително елегантна и всяваща абсолютен ужас. Кожата на лицето й бе стегнато изпъната, заради което бе невъзможно да се определи възрастта й. А дрехите й бяха в класическо черно и тъмносиньо.

— Жената на определена възраст трябва да се облича comme il faut^[1] — заяви тя на класа след пет минути. — Може би е модерно да се ходи с разголен корем, но това не означава, че някой иска да види моя, ǹest-ce pas^[2]?

Разнесе се плах кикот, който тя сподави с поглед. Мадам накуцваше забележимо — според слуховете се дължеше на прекаран в детството полиомиелит — и носеше изящно изработен бастун със скъпоценни камъни по дръжката, с който тя обичаше да посочва към нищо неподозиращите студенти. И явно също така й доставяше удоволствие да го стоварва тежко по пода, когато искаше да наблегне на някоя своя мисъл.

— Всички сте дошли тук с желанието да сте следващия Ив Сен Лоран — каза тя във встъпителната си реч, като удари с бастуна по пода. Новите й ученици вече започваха да разбират защо има толкова много вдлъбнатини по паркета. — Но неизбежно някои от вас ще свършат като дизайнери — даже това е твърде силна дума — на масово облекло. Сега е моментът да решите, че това няма да сте вие.

Всички в класа кимнаха.

— Курсът се състои от две части — продължи Мадам. — В творческо отношение ще бъдете насърчавани да изкарате съзнанието си от кутията, в която удобно се е наместило. А в техническо отношение ще се научите как да преобразите няколко листа хартия в облекла за модния подиум.

Студентите попиваха всяка нейна дума. Тя бе ръководила дизайнерския екип в „Дона Каран“ в Ню Йорк, преди да се върне в родината си да води този курс, и всички разбираха, че ако искат да станат най-добрите, то тя бе човекът, когото трябваше да слушат. Мадам също така притежаваше феноменални връзки в индустрията и щеше да се погрижи любимците й да бъдат забелязани от водещите къщи за висша мода. Тя беше човекът, когото трябваше да впечатлят — въпреки че Кейтлин имаше чувството, че това няма да е лесна задача.

Всъщност през следващите няколко седмици Кейтлин откри точно колко непосилно щеше да й бъде. Курсът беше много по-труден, отколкото си бе представяла. Колежът се славеше с традиционните си методи и подход на обучение, но тя все пак остана изненадана от сковаността на образователната структура.

— През първата година на обучението ще трябва да развиете техническите умения и самочувствието си — информира ги Мадам. И не ги баламосваше. Кейтлин бе дошла в училището, очаквайки да бъдат провокирани творческите й заложби, но вместо това разбра, че от нея се очаква да научи досадните умения за конструкция на дрехи и кроене, да търпи уроци по компютърен дизайн и да пише есета по история на шивачеството.

— Кога ще започнем да работим върху собствените си проекти? — попита тя един ден.

Мадам я погледна хладно.

— Когато се усъвършенствате в простото изкуство да ушиете един подгъв. — За да поясни мисълта си, тя вдигна полата, над която работеше Кейтлин, и с едно лесно движение издърпа шева. Хвърли с отвращение материята отново върху масата и излезе.

След тази случка Кейтлин вече седеше кротко в клас, опитвайки се да възприеме всичко, което казваше Мадам, напомняйки си, че е тук, за да се учи. Единствената й утеха беше, че явно всички други също изнемогваха толкова, колкото и тя. Оставаше й само да се примири и да се опита да даде всичко от себе си.

Уилям се опита да пропъди разочарованието си, когато остави телефона. Кейтлин се бе обадила, за да го уведоми, че няма да се върне за Великден. Твърдеше, че има твърде много работа. Такова беше и извинението й за пропускането на Коледа.

Когато телефонът звънна отново след секунда, той почти изпита надежда, че дъщеря му е размислила. Само че беше секретарката.

— Всички са се събрали в заседателната зала, господин Мелвил — уведоми го тя с обичайната си лаконична експедитивност. — Готов ли сте?

Дългогодишната му практика го бе направила експерт в умението да подчинява чувствата си. Това стори и сега, като избута от съзнанието си мислите за растящата дистанция между него и средната му дъщеря. Точно днес не можеше да си позволи да се разсейва.

— Да. Готов съм — заяви с увереност, която го изненада.

Молеше се на бога да е така.

Сутринта Пиърс Мелвил научи първи за опита да бъде погълната компанията им. Като финансов директор той строго следеше цената на акциите на „Мелвил“. Когато борсата отвори с пет процента по-висока цена от затварянето предния ден, Пиърс разбра, че нещо се мъти. Обаждането му до аналитика на бизнеса с луксозни стоки в „Морган Станли“^[3] разкри причината за този ход — циркулираха слухове за евентуална оферта за купуване на компанията.

— Кой? — бе запитал Пиърс. — Кой стои зад това?

Споменатото име беше Арман Бушар.

Пиърс застина. Френският бизнесмен имаше репутацията на безмилостен хищник. Той затръшна телефона и се втурна към съседния кабинет — на Уилям — и нахлу, без да почука. Самият Уилям тъкмо оставяше телефона. Пиърс погледна мрачното изражение върху лицето на брат си и разбра, че новината вече го е застигнала.

— Обади се Арман Бушар — съобщи му Уилям. — Иска среща другата седмица.

Уилям веднага се бе обадил до американската инвестиционна банка „Седжуик Харт“, за да му помогнат със защитата. Човекът, с когото се свърза, обеща да му изпрати специалист по враждебно придобиване на компании — Коул Грийнуей.

Сега, само час по-късно, единайсетте директори на „Мелвил“ се бяха събрали в заседателната зала, очаквайки пристигането на Коул. Когато той влезе след десет минути, Уилям малко се изненада. Напоследък си имаше работа най-вече с отдела за частно банкиране на „Седжуик Харт“, чиито служители бяха възпълни мъже на средна възраст, всичките бивши възпитаници на държавни училища. Коул Грийнуей бе пълната им противоположност. Младият чернокож американец му приличаше повече на рапър, отколкото на банкер. Единствено костюмът „Хюго Бос“ за хиляда долара и елегантните очила „Емпорио Армани“ подсказваха истинската му професия. Уилям правилно предположи, че това е и причината да ги носи.

Но щом Коул заговори, всички съмнения на Уилям бързо се изпариха. Като се имаше предвид, че само преди шейсет минути се бе запознал с „Мелвил“, Коул явно вече бе схванал положението на компанията, и то може би по-добре от повечето от старшите ръководители в екипа на Уилям. Но най-важното беше, че той имаше енциклопедични познания относно съперника им Арман Бушар.

Френският бизнесмен бе основател и председател на сдружението за луксозни стоки „Грение, Масе и Санчи“. През последните няколко години Бушар се занимаваше с придобиване на нови фирми. С известно количество излишни пари в брой той се възползваше от рецесията в началото на деветдесетте — която бе ударила доста силно най-вече сектора за луксозни стоки — и заграбваше по-малки компании на ниски цени. През последните няколко години Уилям бе станал свидетел как много модни марки бяха погълнати от сдружението „ГМС“. Но никога не бе очаквал „Мелвил“ да се превърне в мишена.

— Бушар си пада по бавното поглъщане — заяви Коул пред запленените си слушатели, вперил в тях тъмните си очи зад модните очила с квадратни рамки. Акцентът му беше чисто нюйоркски — по-скоро от Бронкс, отколкото от Горен Ийст Сайд. „Пример за бедно момче, успяло да пробие в живота“, прецени го Уилям. — Харесва му да увеличава дяла си, докато накрая придобие пълен контрол — продължи Коул. — Като се има предвид, че шейсет процента от компанията са все още в ръцете на семейството, единственият му начин за действие е да ви убеди да продадете…

— Няма да продаваме! — прекъсна го Уилям.

Коул крачеше, докато говореше. Сега спря и постави ръцете си на облегалката на един празен стол. Усмихна се невесело срещу Уилям.

— Хей, тук трябва да съм честен. Не сте първата семейна компания, която заявява това. Бушар е гениален човек. Той няма да дойде тук въоръжен до зъби и да поиска незабавно да му предадете компанията. Разполага с начин, ъъ… — Той направи пауза, подбирайки внимателно думите си. — Да речем, че разполага с начин да убеждава хората, че е в техен най-добър интерес да работят с него. И, да — продължи бързо, виждайки, че Уилям отново се кани да го прекъсне, — това включва и хора като вас, които са категорични, че не биха направили подобно нещо.

Уилям почувства първите тръпки на страха.

— И какво ще правим? — попита троснато. Не искаше да издава притеснението си.

Коул се изправи в целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра. Гледката беше впечатляваща.

— Най-добрият ни залог е да го откажем от всякакви опити за достъп до „Мелвил“. Ето как предлагам да го направим.

Уилям най-после млъкна и се заслуша.

Банкерът със сигурност беше завладяващ оратор. Всъщност от него струеше енергия, която загряваше цялата стая. Повечето членове на съвета бяха възрастни мъже, които нямаха интерес да водят битки. Те бяха избрани по-скоро заради готовността си да приемат безкритично решенията на Уилям, отколкото заради вродения талант. Но Коул очевидно имаше намерение да спечели. Уилям беше благодарен. Разбираше колко е трудно за един външен човек да разбере важността на семейството в този бизнес.

За момент на Уилям му се прииска и майка му да присъства. Но напоследък сърдечните й проблеми я държаха на легло. Все още можеше да разчита на брат си за подкрепа; помисли си, като погледна Пиърс, който бе зает да записва всяка казана от Коул дума с четливия си прецизен почерк. Но макар Пиърс да бе компетентен и надежден, той не беше човек на идеите. Винаги очакваше да получи насоки от Уилям. Виж, Роузалинд — тя щеше да спретне забележителна битка, дори сега.

Все пак Уилям нямаше никакви съмнения в способността си да се справи с тази криза в компанията. „Мелвил“ бе процъфтявала под негово ръководство и със сигурност щеше да се задържи на върха още много години. Разбира се — макар да му беше неприятно да го признае, напоследък марката бе позагубила блясъка си. През шейсетте и седемдесетте името „Мелвил“ беше толкова неразривно свързвано с качеството и лукса, че практически всичко, което носеше етикета на компанията, се продаваше. Но през последното десетилетие „Мелвил“ бе започнала да губи този престиж. Основните линии от чанти и обувки все още бяха в добро положение — класическото им английско излъчване никога нямаше да излезе от мода. По-евтините стоки от „Мелвил Есеншълс“ отчитаха високи печалби. Но ентусиазма и вълнението, с които някога се търсеше марката „Мелвил“, вече ги нямаше.

Уилям обаче можеше да го преживее. Не го отдаваше на ръководните си умения — спадът беше просто част от цикъла, през който преминаваха луксозните стоки. Макар „Мелвил“ да бе прехвърлила зенита си, все още беше една от най-големите модни къщи в света, като името на марката се свързваше с класа, възпитание и старомодни английски ценности. Той все още вярваше, че се справя добре с наследството си. Беше четвърто поред поколение, което управлява компанията, и бе решен да не бъде записан в историята като мъжа, който я е продал. Това беше положението. И на Арман Бушар просто щеше да му се наложи да свикне с него.

След малко съвещанието приключи. Когато останалите членове на борда излязоха, Уилям се обърна към Коул.

— Значи, смяташ, че планът ще проработи? — попита нетърпеливо. — Ще успеем ли да го отстраним от пътя? — Той бе впечатлен от идеите на Коул. Вече бе убеден, че Бушар ще се оттегли.

Коул подходи по-предпазливо.

— Поне засега. Докато не открие друга пукнатина в бронята ти.

Но Уилям не желаеше да чува нищо негативно. Искаше да предвкуси победата си.

— Горещо вярвам, че ще се погрижиш да не открие такава — заяви. Вече имаше пълно доверие на Коул и изведнъж силно му се прииска да опознае по-добре този забележителен младеж. — Виж, този уикенд организирам малко парти в имението си в Съмърсет. Защо не дойдеш? Ще се запознаеш със съпругата и дъщерите ми. — Видя колебанието на Коул и се намръщи. — Стига да нямаш други планове, разбира се.

Всъщност Коул имаше планове и те включваха една сладурана на име Шенил, която бе омаял миналия петък в парка „Кенсингтън“. Не можеше да се сети за нещо по-лошо от това да прекарва времето си с Уилям Мелвил, но бе прекалено амбициозен, за да си позволи да му откаже.

— Нямам планове, които да не могат да бъдат отложени — каза той.

— Отлично! — Уилям засия срещу него. — Ще те запозная с подробностите.