Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и четвърта глава

Уилям влезе бавно в заседателната зала. Пристигна последен. Беше първият му ден в офиса след шестмесечното възстановяване. Присъстващите го посрещнаха с аплодисменти, като всеки ставаше да се ръкува с него при преминаването му.

— Хубаво е да ви видим отново сред нас.

Той се усмихна леко и махна с ръка в отговор на ентусиазираните им поздрави. Истината беше, че се чувстваше объркан и уморен. Докторът го бе посъветвал да не се връща на работа, а Изабел го бе умолявала да си остане вкъщи. Но той имаше нужда да направи това. Докладите на Пиърс относно делата на Елизабет го бяха притеснили.

Закриването на „Мелвил Есеншълс“… „Гласуването беше единодушно“, бе заявил Пиърс. Не можеше да не приеме действията на дъщеря си като директна критика спрямо него. Но сега вече отново се бе върнал на шефското място и нямаше намерение да се оттегля. На Елизабет щеше да й се наложи да го приеме.

Поне можеше да разчита на Кейтлин, помисли си и веднага се почувства по-добре. Тя наистина му бе от голяма помощ през тези изминали няколко месеца. Беше видял скиците на работните й проекти и нямаше как да не остане впечатлен. Това беше много различна стъпка за „Мелвил“, но той смяташе, че ще е печеливша.

Скоро щеше да се разбере дали е така, мина му през ума. Модното ревю беше само след месец. Тогава пред целия свят щеше да стане ясно дали наемането на Кейтлин е било правилен ход. Но каквото и да се случеше, от лична гледна точка той не съжаляваше — винаги щеше да цени тези отминали няколко месеца, през които най-после му се удаде възможност да я опознае.

Усещайки погледите на всички върху себе си, той се прокашля, готов да се залови за работа.

— Така — започна. — Сигурен съм, че има ужасно много информация, с която трябва да се запозная, затова да започваме.

 

 

Седнала в другия край на масата, Елизабет си даде сметка колко добре изглежда баща й — през изминалите няколко месеца беше отслабнал и се бе сдобил с онзи здравословен блясък, характерен за хората, които внимателно спазват хранителния си режим. Тя беше доволна от възстановения му вид, макар че част от нея не преливаше от щастие от завръщането му на работа. Не и в този толкова важен за компанията момент.

Промяната отнемаше време. Това бе разбрала Елизабет. Да спечели одобрението на съвета за идеите си беше само първата битка в една дълга война за преобразяване на компанията. През изминалите месеци действията й бяха насочени стриктно към някои съкращения и ограничения в производството. Тя съкрати линията от продукти от двайсет хиляди до по-малко от една четвърт от този размер; намали броя на моделите чанти от двеста до едва петдесет; и сведе броя на магазините, предлагащи стоки на „Мелвил“, от петстотин на деветдесет.

— Мерките са малко драстични — отбеляза отначало Хю, подкрепен неуверено от другите директори.

— Компанията няма време за протакане на промените — отговори Елизабет. — Трябва да се постигнат резултати, и то по най-бързия начин.

Не беше възможно една марка да се съживи постепенно. Това беше основният принцип на търсенето и предлагането. Години наред „Мелвил“ бе луксозно име, но с поведение на евтина марка и дрехи за широка употреба. Този имидж трябваше да се промени.

Тя отказа да поднови договорите за лиценз и изпрати писма на над хиляда фирми, клиенти във Великобритания и САЩ, като им заяви, че щом наличните им стоки от „Мелвил Есеншълс“ се изчерпят, няма да бъдат попълнени. Директорът по продажбите във „Фарм-март“ пръв подаде оплакване.

— Това е безобразие! Имаме съвместен бизнес от години.

Но Елизабет остана непреклонна. Трябваше да стане така — всичко или нищо. Щяха да са нужни още дванайсет месеца, но дотогава продуктите на „Мелвил“ вече нямаше да се предлагат по дрогерии и супермаркети. Освен магазините на „Мелвил“ само големи имена като „Харви Никълс“ или „Сакс“ щяха да имат възможност да предлагат стоки с марката на компанията.

За нещастие досега стратегията й да премахне „Мелвил Есеншълс“ от рафтовете бе успяла само още повече да намали продажбите, без скъпите продукти да успеят да компенсират липсите. Всеки следващ месец бяха изправени пред нова серия от неприветливи цифри. Сега, когато Пиърс направи преглед на последните сметки по инструкция на баща й, Елизабет почувства как всички я гледат обвинително. Но тя не склони глава и остана твърда.

— Това е дългосрочен план — заяви уверено. — Разбира се, че резултатите няма да дойдат за две седмици. Първо трябва да се промени начинът, по който клиентите възприемат марката.

Изправена пред цялата тази враждебност, на Елизабет й ставаше все по-трудно и по-трудно да отстоява убежденията си, но някак си успяваше. Всякакви съмнения трябваше да запази за себе си. Защото знаеше, че покаже ли и най-малкия белег на слабост, лешоядите щяха да се спуснат върху нея и да я разкъсат.

— Очевидно всички тези действия са били предприети без моето знание — Уилям не направи усилие да скрие неодобрението си. През това време повечето от другите директори се впуснаха в съсредоточено изучаване на дневния ред на съвещанието. — Само се моля на господ, че знаеш какво вършиш, Елизабет — добави, така че никой не се усъмни върху кого хвърляше вината той за настоящата бъркотия.

До голяма степен Елизабет не можеше да му се сърди за скептицизма. Но тя запази самообладание.

— Не се тревожи — заяви с увереност, каквато не чувстваше. — Знам какво върша.

— Добре — отсече баща й. — Тогава сигурно няма да имаш нищо против да съставиш прогноза относно това колко още ще спаднат продажбите през следващата година и кога виждаш отново да започнат да се покачват.

— Няма да е проблем — отвърна тя.

— Отлично. Тогава очаквам да видя доклада ти на бюрото ми утре сутринта.

Елизабет отвори уста да възрази. Бе обещала на Коул да се върне вкъщи най-късно до седем, а онова, което баща й искаше от нея, щеше да й отнеме почти цялата нощ. Но тогава видя предизвикателството в очите на Уилям; знаеше, че останалите директори очакват да чуят отговора й. Ако откажеше, щеше да изгуби уважението им. А не можеше да допусне това.

— Разбира се — смотолеви.

Коул щеше да я разбере. В края на краищата ставаше въпрос само за още една вечер.

 

 

В сърцето на „Сохо“, само на десет минути пеш от офиса на съпругата си, Коул също участваше в заседание, касаещо собствения му бизнес. Заседание, от което зависеха много неща.

Той подхвърли договора върху бюрото си. С безцеремонния си жест подсказа решението си на седящия срещу него мъж — двайсет милиона лири за дял от 40 процента в компанията му. Коул нямаше намерение да приеме.

Ед Линтън се намръщи при директния отказ.

— Хей, офертата е добра, друже.

Коул се залюля назад в стола, чиято кожа проскърца под теглото му.

— Да, убеден съм в това. Но пак ще трябва да ти откажа, Ед.

Другият мъж отвори устата си да възрази, след което размисли. Беше работил с Коул достатъчно дълго и знаеше, че американецът никога не променяше решенията си.

Двамата се бяха запознали, когато Коул за пръв път пристигна в Англия. Тогава Ед беше амбициозен служител в лондонския офис на „Седжуик Харт“. Преди няколко години беше напуснал, за да създаде частна фирма с още двама-трима партньори. От известно време бяха хвърлили око на бизнеса на Коул „Кобе“, и за целта бяха изготвили примамлива оферта. Но Коул нямаше интерес да се откаже от пълния си контрол — харесваше му да отговаря само пред себе си.

— Бих казал, че е глупаво да откажеш предложението ми — отбеляза Ед. — Но имам чувството, че знаеш точно какво правиш.

Другият бизнесмен се ухили.

— Както винаги.

Разговорът им бе прекъснат от плахото почукване на вратата. Миг по-късно при тях влезе секретарката на Коул, Сумико. Поради бързото разрастване на фирмата му, той си бе направил малък офис преди няколко месеца, наемайки няколко стаи на последния етаж на една разнебитена жилищна сграда в сърцето на „Сохо“. Сред първите му задачи, след като се премести, бе да вземе на работа Сумико. Тя беше млада, едва на деветнайсет, но притежаваше основните квалификации, които търсеше той — беше японка и говореше свободно английски.

Секретарката се приближи до бюрото му с разни писма и го изчака мълчаливо и със сведен поглед, докато той сложи подписа си върху тях.

— Ще желаете ли да остана тази вечер? — попита тихо тя, щом Коул приключи.

— Не, благодаря, Сумико. Приятна вечер.

Ед я изпрати с поглед до вратата.

— Сладурана — отбеляза, когато тя излезе.

— Отлично квалифицирана — парира Коул.

Ед повдигна вежди.

— Да, сигурно.

— Какво пък ще рече това?

— Стига де. Изглежда като излязла от списание „Азиатски красавици“.

Коул сбръчка лице сърдито.

— Господи, Ед, та тя е на деветнайсет.

— Толкова стара? — изтърси Ед, развеселен от явното недоволство на бизнес партньора си.

— Приятелю, май трябва да си намериш гадже.

Ед се засмя сърдечно.

— Повярвай ми, това е последното нещо, което ми трябва. — Той отпи глътка вода и смени темата: — Е, готов ли си за следващия четвъртък?

— До голяма степен. — Тогава се навършваха пет години от откриването на „Кобе“ и Коул плануваше голямо тържество. — Още ли смяташ да дойдеш? Или се сърдиш, задето ти отказах днес?

Ед се подсмихна закачливо.

— Зависи. Сумико там ли ще е?

Усмивката на Коул се изпари.

— Хей, Ед, откажи се — предупреждението в гласа му не можеше да се сбърка. — Тя е само дете.

— Да, сигурно си прав. А и бездруго едва ли ще прояви интерес към мен.

Коул не го попита какво иска да каже. Той беше наясно, че Сумико е влюбена в него, но всячески се мъчеше да игнорира този факт. Увлечението й изглеждаше безобидно — беше по-скоро като преклонение пред герой. Докато не пречеше на професионалните им взаимоотношения, той бе склонен да си затвори очите, а и бе убеден, че накрая тя ще изгуби интерес към него.

Ед изчака малко, преди да зададе логичния следващ въпрос.

— Как е Елизабет? Според слуховете в „Мелвил“ било доста напечено.

— Познаваш Елизабет — рече равно Коул. — Справя се отлично.

Отговорът му беше неопределен. Но твърде красноречив.

 

 

Вечерта Коул се прибра и завари отново празен елегантния си дом в „Челси“. По-рано Елизабет бе оставила съобщение, че ще закъснее. Нищо изненадващо. Помисли над очертаващата се дълга вечер. Можеше да отиде на фитнес, но от две седмици ходеше всеки ден. Виждаше как мускулите му изпъкват през ръкавите на ризата — с това темпо щеше да стане по-напомпан и от натъпканите със стероиди инструктори. Майната му на фитнеса. Щеше да се излегне, да изпие няколко бири, да си поръча пица, евентуално да погледа малко баскетбол по „Скайспортс“.

Взе си един „Будвайзер“ от хладилника и отиде горе да се преоблече. Спалнята, както и останалата част от къщата, изглеждаше безупречно, като излязла от страниците на някое списание. Чистачката трябваше да дойде на следващия ден. Ама че смешка! Като затвори с ритник вратата на гардероба, той се пльосна върху леглото по боксерки и тениска на „Никс“[1] и пусна телевизора. На Елизабет не й харесваше, когато той гледаше телевизия в леглото — не обичаше и да го вижда да пие и да се храни там.

— Толкова е просташко — беше му казала веднъж.

Но сега я нямаше да му опява, така че не му пукаше. Всъщност дори се надяваше да се върне тъкмо когато напъхваше последното парче пица в устата си. Точно в момента беше склонен да й вдигне скандал. Така щеше да има възможност да си каже всичко, което му беше на душата.

В интерес на истината Коул не беше щастлив. И това продължаваше вече шест месеца, откакто се бяха върнали в Англия. Елизабет по принцип си беше работохоличка, но напоследък минаваше всякакви граници. Вече почти никога не излизаха заедно, беше забравила напълно вечерята по случай годишнината им, а предната седмица започна да му намеква да отложат следващата си почивка. Той почти не я виждаше. Тя винаги пътуваше. Три континента, десет държави за един месец. Когато публикуваха статия за него в бизнес раздела на „Съндей Таймс“, му се наложи три пъти да я подсети, преди тя да благоволи да я погледне. От шест седмици не бяха правили секс. И това, при положение че преди го правеха всяка нощ без изключение. Предишния ден прочете някъде, че в 70 процента от браковете сексът не се практикувал. Изобщо не му се нравеше идеята да стане част от точно тази статистика.

Някъде по това време започна да забелязва Сумико.

Той довърши бирата и си отвори друга.

Даде си сметка за защитната си реакция по-рано пред Ед. И за това си имаше основателна причина. Коул беше по-чувствителен към присъствието на Сумико, отколкото искаше да си признае.

Спомни си първия път, когато я бе срещнал. Цял ден беше интервюирал кандидатки за секретарки. Беше набелязал някои добри, но искаше да е сигурен в избора си. Сумико се яви последна. В черния си костюм изглеждаше прекалено официална и ужасно притеснена. Тя седеше на ръба на стола, а гласът й не бе много по-висок от шепот, докато отговаряше на въпросите му относно предишния си опит и защо смята, че е подходяща за позицията. Обикновено не понасяше срамежливки, особено в своя бизнес, но нея хареса, което го изненада. Предложи да й направи кафе и когато се върна в стаята, тя бе успяла да се съвземе. Зад привидните си външност и поведение на подплашена сърничка Сумико се оказа умна и организирана. Той я взе на работа веднага, което също го изненада.

Тя се представи по-добре, отколкото бе очаквал. Беше спокойна и ефективна и с радост оставаше да работи до късно. Не му отне много време, докато разбере, че японката си пада по него.

Трудно му беше да не се почувства поласкан. Наближаваше четирийсет. А тя беше на деветнайсет и бе привлекателна по онзи сладък, женствен начин: тъмна, копринено мека коса до кръста, големи, топли очи и крехка фигура, малка, но перфектна. Беше висока сто и шейсет сантиметра и той се чувстваше като великан край нея.

Ако трябваше да бъде честен, харесваше му как тя го гледа с уважение и попива всяка негова дума. Не си падаше особено по покорния тип жени — но напоследък се усещаше привлечен от идеята да има момиче, което би позволило да правят с него каквото пожелаят. Понякога, докато седеше зад бюрото си, умът му се отплесваше… представяше си как вика Сумико в кабинета си и й заповядва да коленичи и да го задоволи орално. Тя щеше веднага да изпълни молбата му, докато дългата й копринена коса се стелеше по яките му голи бедра. Понякога си мислеше какво ще е чувството да го направят върху бюрото му, представяше си как прониква в малкия й храм на удоволствието.

После се съвземаше, чудейки се откъде са му хрумнали всички тези мисли. Нали обичаше Елизабет? Бяха обвързани; тя беше единствената жена, която би трябвало да желае.

Само дето напоследък той не изпитваше чак такава вина, когато в съзнанието му изникнеше образът на Сумико. В края на краищата във фантазиите нямаше нищо лошо, нали така?

Коул провери часовника до леглото. Пицата щеше да пристигне след двайсет минути. Изключи телевизора и легна на възглавниците. Когато ръката му се плъзна надолу към предната част на боксерките му, той осъзна, че жената в главата му не беше руса като съпругата му. Всъщност определено беше брюнетка — малка, послушна брюнетка с коса като коприна. Опита се да не се тревожи от този факт.

Бележки

[1] Професионален баскетболен отбор от Ню Йорк. — Б.пр.