Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (34)

Тридесет и втора глава

Пиърс се събуди сепнато от кошмара си, облян в студена пот. Сам в тъмнината се чувстваше уплашен до смърт. Пресегна се към нощната лампа и припряно затърси ключа. Стаята се потопи в светлина и на него му стана малко по-добре.

Полежа още минутка, изчаквайки дишането му да се нормализира. После се измъкна от оплелите се в тялото му чаршафи, стана и се насочи към банята. Под ярката флуоресцентна светлина той видя точно колко зле изглежда. Очите му бяха кървясали, а кожата под тях — отпусната и подпухнала. Не се изненада особено. Не бе спал както трябва вече осем седмици, откакто бе починала майка му. Всеки път щом затвореше очи, я виждаше — хриптяща, давеща се, умираща… Каквото и да правеше, не можеше да избие този образ от главата си.

Липсата на сън му се отразяваше зле. Той се движеше наоколо в постоянна замаяност. Накрая, след като направи няколко грешки на работа, бе отишъл на лекар.

— Реакцията е съвсем нормална — заяви той на Пиърс със съчувствена усмивка — след смърт на любим човек. Разбирам защо се чувствате отчаян. Безсънието е ужасно нещо.

„Меко казано“, помисли си Пиърс, докато докторът пишеше рецептата си. Лежеше буден, нощ след нощ, изпитващ отчаяно желание да потъне в сладката забрава на безсъзнанието, но каквото и да правеше, все не успяваше да заспи. Понякога чувстваше, че полудява.

Надяваше се приспивателните да решат проблема. По-рано тази вечер бе взел две таблетки, както му бе предписано, и след трийсет минути се унесе… само за да се събуди след три часа със същия образ в съзнанието си — на майка си, която се бе протегнала към него, а той я бе предал. И сега се почувства по-зле отпреди. Хапчетата, които бе смятал за чудотворен лек, му се сториха повече като проклятие.

Той изсипа останалите таблетки в тоалетната. После се върна в леглото, но не за да спи. Измина много време, докато слънцето най-после се показа.