Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Петдесета глава

В Париж бе ранна утрин. Арман Бушар седеше в кабинета си на последния етаж в главния офис на „Грение, Масе и Санчи“, но мислите му бяха отправени към другата страна на Ламанша, към английския му колега Уилям Мелвил.

Подобно на всяка друга значима модна къща, „ГМС“ също се помещаваше на улица „Фобур Сен Оноре“, прочута като една от най-модерните улици в света. Мястото беше престижно. Макар местонахождението да му излизаше скъпо, Бушар с радост се примиряваше с цената, която плащаше за несъмненото качество. Щом се огледаше из помещенията на „ГМС“, той изпитваше гордост от постигнатото. Нищо не можеше да накара човек да се почувства по-доволен от себе си от възможността всеки ден да вижда постиженията на живота си.

Разбира се, дори и най-успешният бизнесмен допускаше грешки по пътя си. За Арман такава грешка беше „Мелвил“. Сега вече го разбираше. Преди осем години бе научил, че модната къща е в беда. Тогава трябваше да действа, но се бе поколебал. Реши, че си струва да изчака, за да придобие бизнеса им на по-изгодна цена.

Е, само че сбърка. Сега компанията струваше три пъти повече, отколкото щеше да плати тогава. Но нямаше смисъл да се вайка. Уилям Мелвил може и да се отличаваше с гордост и арогантност, но Арман Бушар беше студен и логичен. Тъкмо заради тези му качества в пресата го наричаха Наполеон. Да, щеше му се по-рано да се бе справил с „Мелвил“, но това не значеше, че сега ще се откаже. Тъкмо напротив — той все още не бе изгубил апетита си към компанията.

— Не е по-различно от предишния път, Арман — предизвика го заместникът му на последното съвещание. — Семейството пак държи шейсет процента от акциите, така че каква е надеждата да получиш контрол? Никой от тях няма да продаде дяла си на теб.

Останалите директори бяха на същото мнение. Седмица по-рано Арман вероятно би приел, че са прави. Само че те нямаха представа за телефонното обаждане, което бе получил най-неочаквано миналия ден. Обаждане, което му подсказа, че семейството съвсем не е толкова обединено, колкото предполагаха всички.

 

 

Напоследък — всъщност откакто се бе пренесла при Люсиен — през главата на Кейтлин минаваше мисълта да има дете. Вероятно се дължеше на факта, че има стабилна връзка или може би просто искаше да си има собствено семейство, нещо, което й бе липсвало през по-голямата част от живота й.

Отначало се опита да отхвърли идеята от съзнанието си. Естествено, те бяха повдигали темата, но тя предполагаше, че този момент е все още отдалечен с няколко години от настоящия. А и й се струваше някак несериозно — да иска да бъде майка само защото бе изгубила своята. Но колкото и усилено да се мъчеше да се отърве от тази мисъл, просто не успяваше.

— Знам, че идеята е глупава — заяви тя на Люсиен една вечер, след като най-накрая му призна как се чувства. — И че има много причини да изчакаме. В момента и двамата сме толкова заети, а и сме заедно отскоро…

Люсиен кимна със сериозно изражение.

— Права си — съгласи се той. — Има милион причини, моментът е ужасно неподходящ за бебе. — Кейтлин почувства тръпка на разочарование. Но после видя в очите му да танцуват весели пламъчета. — Но на кого му пука?

Тя се отдръпна сепнато.

— Наистина ли?

Той се усмихна бавно.

— Наистина, chérie.

 

 

След два месеца, за тяхна радост, Кейтлин установи, че е бременна.

През следващия уикенд двамата с Люсиен отидоха в Алдрингам да съобщят новината на Уилям. Кейтлин с удоволствие забеляза объркването и първоначалния му лек шок. Очакваше го от него — все пак той беше ужасно старомоден.

— Не смятам, че ще си позволи кой знае какъв коментар — успокои тя Люсиен по пътя на отиване. — Не и след случилото се с майка ми.

Но все пак това не спря баща й да се намръщи неодобрително срещу Люсиен. Въпреки че, щом станаха ясни намеренията им да се оженят преди раждането, на детето, той започна да изглежда по-доволен.

Всъщност Уилям бе развълнуван от мисълта, че ще стане дядо. Беше се натъжил от разказа на Елизабет за срещата им с Амбър. Нямаше никаква представа как да се разбере с най-малката си проблемна дъщеря, след като отново бе отказала предложението му. Затова новината за първото му внуче го ободри.

От известно време си мислеше, че иска да направи жест към Кейтлин, да я възнагради за целия й усилен труд в „Мелвил“ и да й покаже, че я смята за част от семейството. Сегашният момент изглеждаше подходящ. Затова следващия понеделник той помоли адвоката си да започне да подготвя документите за прехвърляне на пет процента от акциите му на Кейтлин.

— Не е нужно да го правиш — възрази тя, когато Уилям я уведоми за намеренията си.

— Искам да го направя — отвърна твърдо баща й. — Елизабет и Амбър имат дял в компанията. Напълно в реда на нещата е ти също да имаш.

Той също така настояваше да направят годеж. Отначало искаше да организират грандиозно събитие, но Кейтлин отказа — вече се бяха разбрали с Люсиен да не се вдига много шум. Затова на следващата седмица те се събраха на неофициално парти на „Итън Скуеър“ и съобщиха новината на останалите от семейството и на няколко подбрани приятели.

Повечето се радваха за тях. Елизабет единствена изглеждаше недоволна, поздравленията й бяха изказани малко насила, а въпросите за плановете им й бяха доста остри.

— И къде ще е сватбата? — попита тя.

— В Алдрингам — заяви Кейтлин. — Ще е много малка…

— Алдрингам? — прекъсна я. Допи виното си и подаде празната си чаша на преминаващия сервитьор. — Прекрасно. Обзалагам се, че татко е във възторг. — Тя пусна тънка усмивчица. — Изглежда, че в момента всичко се нарежда идеално за теб.

— Елизабет — обади се Коул с предупредителен тон.

Тя се обърна към него.

— Какво?

Той кимна към чашата с вино в ръцете й.

— Не смяташ ли, че пи достатъчно?

— Не, всъщност не смятам — отвърна рязко и се отдалечи.

Кейтлин се загледа след Коул, който последва жена си на терасата, където те продължиха караницата си насаме. Тя си спомни колко влюбени бяха двамата преди. Какво, за бога, се бе случило?

— Надявам се ние да не стигнем до там — каза тя на Люсиен по-късно вечерта, когато си легнаха.

Той се обърна и я притисна нежно към себе си. Напоследък често се отнасяше така с нея — сякаш беше от стъкло и всеки момент щеше да се счупи.

— Разбира се, че няма, chérie. Винаги ще бъдем щастливи.

Кейтлин затвори очи, обзета от умора. Точно сега, когато всичко изглеждаше толкова перфектно, й беше лесно да му повярва.

 

 

Следващия понеделник, като пристигна на работа, намери съобщение, че има спешно заседание на управителния съвет в десет. Оставаха й само пет свободни минути, така че Кейтлин грабна чая си от лайка и се отправи към горния етаж.

— Имаш ли представа за какво става въпрос? — попита тя Дъглас Левън, когато седна на стола до него. Обикновено мазният директор по продажбите не й допадаше, но днес нищо не можеше да развали доброто й настроение. Тя беше успешна, бременна и влюбена — какво можеше да се обърка?

Дъглас направи физиономия.

— Откъде да знам, по дяволите? Сякаш някой ми казва нещо.

Кейтлин не обърна внимание на презрителната му забележка. Беше прекалено щастлива, за да му се връзва. Всъщност бе така погълната от собствения си малък свят, че не забеляза мрачните физиономии на Елизабет и Уилям, когато влязоха в залата. Чак когато баща й се изправи да вземе думата и всички се умълчаха неловко, я обзе тръпка на тревожност. Доколкото й бе известно, нещата в „Мелвил“ вървяха по мед и масло — всички цифри изглеждаха добре, коментарите в пресата бяха отлични. Какво ставаше, за бога?

— Надявах се, че сме извън опасност — започна Уилям. — Смятах, че с възстановяването на компанията… — той внезапно замлъкна.

Всички в залата се мръщеха, объркани. Кейтлин забеляза пребледнялото му лице. Какъвто и да бе проблемът, не беше на хубаво.

Той се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Току-що на пазара обявиха, че някой е натрупал петпроцентов дял в „Мелвил“.

— Кой? — поиска да узнае Дъглас Левън.

Уилям изпухтя с насмешка.

— Арман Бушар, разбира се.

Стаята експлодира, всички заговориха едновременно.

Уилям вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Знам, знам. Това е ужасен шок. Но бъдете сигурни — ще се преборим с този проблем. — Той се изправи в цял ръст и заговори разпалено: — Вече говорих по телефона с банкерите ни. Ще си изградим желязна стратегия за отбрана. — Обърна се към Кейтлин. — Искам да седнете със специалиста по човешки ресурси и да прегледате договора ти — ще въведат клауза, която да ти дава право да напуснеш, при положение че трета страна придобие над трийсет процента дялов капитал. Елизабет, ти ще дойдеш с мен да обсъдим как ще закрепим финансовата си позиция.

— Да дойда ли и аз? — попита Пиърс.

Уилям му хвърли бегъл поглед.

— Няма да е необходимо.

— Но…

— Пиърс, моля те — Уилям не си направи труда да прикрие раздразнението си. — Това е важно.

Пиърс ги гледаше, докато излизаха. Беше дал на Уилям един последен шанс да го направи част от вътрешния си кръг. И отново бе отхвърлен. И да изпитваше някакви колебания относно изпълнението на плана си, след тази размяна на реплики вече нямаше такива.

 

 

Жилището изглеждаше достатъчно обикновено. То представляваше анонимна двуфамилна къща, разположена на оживена улица в „Хаунслоу“, Западен Лондон. Самата улица „Съливан Роуд“ беше странна смесица от търговски и жилищни сгради, като от едната й страна имаше китайска закусвалня, химическо чистене и видеотека, а от другата се нижеха запуснати къщи. Живущите в тях бяха предимно наематели с ниски доходи или общински наематели. Това означаваше, че никой не се задържаше достатъчно дълго, за да забележи какво се случва на номер 32.

Ирина Серапиниене живееше на номер 32 вече пет месеца, но още не познаваше добре „Хаунслоу“. Единствената важна подробност, която знаеше, беше, че кварталът се намира на двайсет минути с кола от „Хийтроу“, където бе пристигнала преди двайсет и три седмици, пет дни и седемнайсет часа. Оттам се стигаше със самолет до Литва само за два часа. Именно тази информация и близостта на родния дом поддържаха духа й, докато тя гледаше от прозореца на последния етаж — стаята бе здраво залостена, за да не може да избяга — към оживеното кръстовище долу.

Ирина вече бе разбрала, че е постъпила адски глупаво. В родния си град Вилнюс, столицата на Литва, тя непрекъснато търсеше приключения. Беше на петнайсет, красиво момиче със светла коса и слаба фигура, жизнена, най-дръзката сред приятелките си, която ходеше на нови места и често не спазваше вечерния час. Затова, когато се заговори в един нощен клуб с някаква жена, която каза, че може да й уреди работа в Англия за лятото, Ирина подскочи от радост пред изникналата възможност.

— Какво ще работя? — попита въодушевено.

Новата й приятелка, Соня, отвърна неопределено:

— Вероятно като сервитьорка в Лондон — ще е забавно и добре платено. О — добави, сякаш между другото, — разходите по полета ти също ще бъдат поети.

По-късно същата седмица Ирина подправи подписите на родителите си върху документа, разрешаващ й да напусне Литва без придружител. После си събра багажа в малка чанта, остави набързо надраскана бележка на майка си и отиде да се срещне със Соня на летището.

Чак когато пристигнаха на „Хийтроу“, Ирина започна да се притеснява. Соня поиска паспорта й, след което при тях дойде един по-възрастен як мъж — албанец на име Бедари.

— Той е приятел — осведоми я Соня. — Ще те заведе в квартирата ти.

Ирина повече не видя Соня.

По време на пътуването от летището Ирина ставаше все по-неспокойна. Мъжът не пророни нито дума. Когато най-после пристигнаха на „Съливан Роуд“ номер 32, тя го последва вътре до една малка занемарена стая на първия етаж. Едва бе оставила куфара си, когато той я събори на пода и я изнасили.

— Идването ти в Англия струва двайсет хиляди лири — заяви й, щом приключи. — Така ще си изплатиш дълга. Ако се опиташ да избягаш, ще те убия.

След това я остави сама, като завъртя ключа в ключалката, за да й стане ясно, че е негова затворничка.

През следващата седмица Бедари и трима други мъже се изреждаха да я привикват към новата й професия. След месец Ирина се умори да плаче. От нея се очакваше да обслужва двайсет до трийсет мъже на ден и тя се научи да го прави, без да се оплаква, за да не си навлече юмруците на Бедари. Самите мъже я отвращаваха. Понякога бяха груби; понякога плащаха повече за анален секс, за да не се налага да използват презерватив. Тя се ужасяваше при мисълта, че може да се разболее или да забременее. Не й бе позволено да излиза навън сама. Момичетата рядко си говореха помежду си, но онова, което Ирина чу, я хвърли в ужас — някои от тях са били препродавани на трима, четирима, петима различни човека. Надяваше се това да не се случи с нея. Поне тук знаеше, че е близо до летището. Това беше нещо, което я крепеше.

А сега имаше и друга причина да не иска да бъде продадена. Надежда. Бяха обещали да й помогнат. Един от редовните й клиенти, мъж на име Матю. Той беше тих, срамежлив — тя предполагаше, че още няма трийсет години — и мил също така. Беше започнал да я посещава редовно и изглежда, че я бе харесал, защото й носеше малки подаръци, като сапуни и шоколадови бонбони. Дори Бедари го взе на подбив.

— Този може и да се ожени за теб, нали, Ирина? — рече веднъж, като я сръга в ребрата.

Понякога се чудеше защо Матю си няма приятелка; предполагаше, че е заради наднорменото му тегло. Но иначе беше добър човек. На третото си посещение започна да я разпитва — откъде е и дали е добре. Английският й не беше добър, но той явно разбра, че я държат против волята й. И й обеща, че ще й помогне да избяга. Следващия четвъртък. Още само четири дни. След цялото това време можеше да почака още малко.

Ключът се завъртя в ключалката и сърцето на Ирина подскочи, както ставаше винаги при този звук. Бедари се появи на прага. Каза нещо на мъжа зад себе си, който пристъпи напред, за да я огледа. Това сигурно беше клиентът, за когото й бе разправил Бедари по-рано. Очевидно беше богат и имаше много специални изисквания.

— Пада си по естествените русокоски — бе обяснил Бедари. — Изрусените не ги признава.

Албанецът й бе донесъл и дрехи. Този път нямаше да носи къса и тясна пола или крещящ грим както обикновено. Вместо това облече рокля на цветя с дълги ръкави и скромно деколте. Изми старателно лицето и косата си до блясък. Ирина нервно подръпна яката на роклята си. Всичко, което не бе обичайно, я тревожеше. Непознатият я огледа, обърна се към Бедари и каза нещо. Тя разбра достатъчно, за да узнае, че мъжът е доволен от вида й. Мъжът подаде някакви пари на Бедари, който доволно напусна стаята, заключвайки вратата след себе си.

Останали сами, мъжът й посочи да седне на леглото. Тя се подчини и той й се усмихна леко. Ирина започна да се отпуска. Той се различаваше от обичайните й клиенти, беше по-добре облечен, чист и гладко избръснат. Звучеше малко като Матю, прецени тя. Зачуди се защо ли е дошъл на място като това, когато със сигурност можеше да има много жени.

Той седна до нея на леглото. Все още бе напълно облечен и явно не проявяваше интерес да съблече и нея. Просто погали русата й коса, като откри челото й и прокара ръка по контурите на лицето й. Имаше нещо почти нежно в начина, по който я докосваше. След като месеци наред бе подлагана на тотална липса на обич, Ирина се изненада. По някаква странна причина я досмеша. В гърлото й се надигна кикот. Тя се опита да го преглътне, но не успя. Когато мъжът се наведе да я целуне, от устата й бликна странно, пискливо хихикане, нервен и неволен звук.

Вдигна ръка да прикрие устата си, но вече бе прекалено късно. В тази част от секундата изражението на мъжа се промени. За кратък момент той изглеждаше обиден, след което погледът му се ожесточи и устните му се присвиха. Според нея си бе помислил, че тя му се присмива, че му се подиграва.

След толкова време Ирина бе развила шесто чувство за настъпваща опасност. Алармата в главата й напомни за първия път, когато бе срещнала Бедари преди всички тези месеци. Тя разбра, че ще последва удар, още преди мъжът да вдигне ръката си.

— Не… — примоли се момичето, когато дланта му влезе в съприкосновение с бузата й. Само да знаеше думите, с които да обясни, че не е искала да го обиди. — Моля! — извика. — Помощ!

Но той не я слушаше. Беше се изправил, за да придаде повече сила на ударите си. Ирина и преди бе виждала такива мъже и знаеше, че няма да успее да го убеди да престане — както знаеше, че никой в къщата няма да обърне внимание на писъците и молбите й.

Зашлеви я по другата буза с опакото на ръката си. Нейните 40 килограма срещу неговите 70 нямаше как да устоят на пълната сила на яростта му. Ударът му сцепи кожата й и я събори от леглото. Тя протегна ръце, за да предотврати падането си, но главата й се тресна в нощното шкафче. Вратът й се отметна назад и тя усети как нещо в нея се счупи.

Ту губеше свяст, ту идваше в съзнание. В един момент разбра, че лежи по гръб и се взира в тавана. Мъжът бе коленичил над нея и вече не изглеждаше ядосан, а уплашен. Крещеше към вратата — тя предположи, че вика за помощ. Но вече бе прекалено късно. Момичето усещаше, че губи живота си, отиваше си завинаги.

Беше толкова несправедливо, помисли си в унес. Преди няколко седмици това щеше да й се струва сладко избавление. Но допреди минути бе смятала, че всичко ще свърши — само след четири дни Матю щеше да дойде да я спаси. Но тя нямаше да е тук. Щеше ли той да забележи? Някой щеше ли да се трогне от смъртта й?

Това бе последната мисъл, която мина през главата й.