Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (58)

Петдесет и шеста глава

Финансовият свят никога не бе виждал подобно нещо.

Точно четирийсет и два дни след като Арман Бушар задейства офертата си за поглъщане на „Мелвил“, всички заинтересовани страни бяха поканени да присъстват на защитното заседание на компанията.

— Защо така в последната минута? — искаха да узнаят те.

Инвеститорите бяха подразнени; финансовата общественост — настроена скептично. Цената на акциите се бе стабилизирала около цената на офертата на Бушар, което означаваше, че борсата е приела поглъщането за успешно. Но все пак предвид вдигналата се шумотевица акционери, журналисти и аналитици се събраха в Съмърсет Хаус^[1], за да видят какво ще предложат от „Мелвил“. Семейството бе успяло да вдигне на крака компанията преди две години. Дали пък нямаше вероятност сега отново да изненада света?

Зад кулисите Кейтлин се измъчваше от онова студено чувство в долната част на стомаха си, което изпитваше винаги преди ревю. За пореден път цялото бъдеще на „Мелвил“ се крепеше на това, което тази вечер щеше да се види на подиума. Осъзнаването на тази отговорност тежеше на плещите й.

Елизабет я погледна и й се усмихна успокоително, сякаш се досещаше какво минава през главата на сестра й.

— Не се тревожи. Ще бъде прекрасно.

Кейтлин успя да отвърне на усмивката й. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Елизабет е права. С помощта на двете си сестри Кейтлин бе осъществила това ревю, което според нея щеше да остане най-доброто от всички. Вместо да проведат заседанието в някоя задушна банка, бяха избрали Съмърсет Хаус. Разположена на крайбрежната улица с изглед към река Темза, сградата представляваше истински символ на Лондон. В центъра на двора й бе издигната шатра, където през зимата беше ледената пързалка, а за декор й служеха красивите неокласически сгради наоколо.

— Ако не друго, поне на банкерите ще се удаде случай да сменят обстановката — аргументира се Кейтлин, когато предложи мястото.

Тя беше права. Щом костюмираните аналитици, инвеститори и финансови журналисти заеха местата си, въздухът се нажежи в очакване. Те бяха свикнали да ходят на сериозни презентации, а това тук се очертаваше като забавно. До тях местата си заемаха и видни членове на модния свят.

— Това, че сме ги поканили, ще покаже, че сме уверени в качествата на колекцията — бе изтъкнала Елизабет.

От вътрешната страна шатрата беше украсена като танцова зала от четирийсетте години. В ъгъла имаше сцена, на която един биг бенд щеше да свири класически произведения от времето на войната; от тавана висяха национални флагове и противогази. Както обикновено беше обърнато внимание на всеки детайл.

Кейтлин огледа тълпата с надежда да види Люсиен, което щеше да я успокои. Тя го мярна, помаха му, след което вече нямаше време за повече притеснения.

Уилям потупа часовника си.

— Да започваме.

Кейтлин се придвижи до апаратната. Часът бе едва шест вечерта, но тъй като беше ноември, вече се бе стъмнило. Когато светлините угаснаха, шатрата потъна в тъмнина. Същия трик бе използвала и за ревюто си на завършването в Париж и сметна, че той и сега ще проработи, прибавяйки драматичност на събитието. След секунда във въздуха се разнесе вой на сирена за въздушно нападение. Всички подскочиха на местата си; някаква жена нададе писък, който бе последван от нервен смях, когато публиката осъзна, че спирането на осветлението е част от шоуто. Кейтлин и звуковият техник си размениха по една широка усмивка. Тъкмо към това въздействие се бяха стремили.

След като воят на сирената заглъхна, той бе заменен от изпълнението на бенда, който започна да свири китка от военни класически суинг парчета. Амбър закрачи по подиума, изглеждаща драматично в черен кожен тренчкот, съчетан с високи до бедрото ботуши, а косата й бе зализана назад в гестаповски стил. Тя бе изпълнила молбата им, като не само се съгласи да бъде модел, но и извика свои стари познати да се включат в ревюто — те всички бяха известни личности, изгубили популярността си, както и вниманието на медиите.

— Може би това участие ще им помогне да съживят кариерите си — бе отбелязала тя, когато Кейтлин й предложи идеята.

Амбър закрачи с наперена походка по подиума сред бурни аплодисменти. Но това беше само началото. Темата за четирийсетте години, която бе избрала Кейтлин, оказа желания ефект чрез поредната й поразителна колекция. Тя включваше туидени костюми с панталони с висока талия и широки крачоли; тесни поли, съчетани с чорапогащници с ръб; бричове и памучни рокли, характерни за селскостопанските работнички по време на войната. Преобладаваше силната военна тема, с авиаторски якета, елегантни военноморски палта и войнишки ботуши. Основните цветове бяха тъмновиолетовото, тъмнозеленото, ръждивооранжевото, черното и тъмносиньото.

— Повечето ми приятелки не са модели — предупреди ги в началото Амбър, но това се оказа по-скоро предимство, защото дрехите на Кейтлин изглеждаха по-добре върху малко по-надарените жени. Особено вечерните рокли — стояха най-хубаво на фигури тип „пясъчен часовник“, като подплънките в раменете, корсажите и набраните в кръста поли подчертаваха тънките талии. Пришитите пояси бяха сложно избродирани с мъниста и бижута за по-голям блясък.

Цялостната визия се отличаваше с женственост, драматичност и своенравност. Но както винаги ревюто се открояваше най-вече с вниманието, което бе отделила Кейтлин към детайлите. Предишната седмица тя бе инструктирала стилистите.

— Жените от четирийсетте са компенсирали липсата на нови дрехи и платове със смайващи прически и ярък грим — обясни им тя.

За да отразят тази тенденция, моделите носеха едри къдрици и елегантни кокове. Тенът на лицето беше кремав, а скулите — подчертани с руж; устните бяха тъмночервени и алени, а веждите — извити. Аксесоарите включваха кокетни шапки, кожени ръкавици и елегантни дамски чанти.

Аналитиците и инвеститорите изпадаха в див възторг при появата на всеки нов тоалет. Може и да не бяха модни експерти, но дори те разбираха, че виждат нещо много специално. Пред очите им проблясваха парични знаци. Всички бяха извадили телефоните си и цената на акциите вече скачаше нагоре, подминавайки офертата на Бушар.

След като заглъхнаха и последните аплодисменти, Уилям излезе на подиума. Никога не бе изглеждал по-добре — истински английски джентълмен, който с костюма си от „Савил Роу“ излъчваше достойнство и авторитет. Той заговори със силния си, полиран глас. Посланието му беше вдъхновяващо, написано от двама им с Елизабет предишната вечер. В него той се върна до корените на компанията, до Джон Милър и обущарския му произход и разгледа развитието й през годините, подчертавайки и успехите, и неуспехите на „Мелвил“.

— „Мелвил“ винаги е била семейна компания — заключи Уилям. — Независимо от съдържанието на журналистическите репортажи напоследък ние все още сме толкова обединени, колкото сме били винаги. И за да ви го докажа, бих искал да ви представя дъщерите си, които заедно се погрижиха за чудесната вечер, на която се насладихте.

Той помаха на Амбър.

— Смятам, че познавате красивата ми дъщеря Амбър. — Баща й се наведе да я целуне. А тя изглеждаше прелестно, същинска Вероника Лейк^[2], с вечерна рокля с цепка отпред и опасно разголен гръб.

После той се обърна към Кейтлин.

— И разбира се, талантливия дизайнер на днешното ревю — Кейтлин. — Уилям пое и двете й ръце, щом дъщеря му се приближи. Когато аплодисментите стихнаха, тя отиде да застане до Амбър и двете момичета се хванаха за ръце.

И тогава той се обърна към Елизабет. За момент тя изпита съмнение дали баща й ще й засвидетелства признанието си след онова, което бе сторила. Но той й се усмихна. Протегна ръка към най-голямата си дъщеря, която се присъедини към него на подиума. Цялата трепереше от страх — какво ли щеше да каже за нея. Но Уилям я прегърна също толкова топло, както бе сторил с другите си две дъщери, преди отново да се обърне към публиката, обгърнал с ръка раменете й. Жестът му й се стори непривичен, извършен от човек, който никога не бе проявявал особени физически ласки към децата си.

— А това е най-голямата ми дъщеря Елизабет — обяви, а гордостта в гласа му не можеше да се обърка. — През последните десет години тя направи за тази компания повече, отколкото успях аз за почти трийсет и пет години в качеството си на изпълнителен директор. Предвид този факт искам днес да обявя, че ще препоръчам на управителния съвет тя да заеме мястото ми, след като се пенсионирам следващата година.

Елизабет се вторачи в него с недоумение, а залата експлодира.

— Но след всичко, което сторих — прошепна му тя, — почти щяхме да изгубим компанията, реших, че ще избереш Кейтлин.

Той поклати глава.

— Кейтлин е отличен дизайнер и имаме голям късмет, че е сред нас. Но ти многократно доказа, че единствена притежаваш нужните качества да ръководиш компанията. Ако досега все съм пропускал да го кажа, това е от страх да не си вирнеш носа.

— Но поглъщането…

— Знам, че вината не е твоя. Вече разбрах какъв манипулатор може да е Пиърс. — Той пое ръцете й в своите. — Ти все пак заслужаваш да оглавиш „Мелвил“. Не мога да се сетя за друг, който би се справил по-добре.

Това бяха думите, които цял живот бе чакала да чуе.

По-късно вечерта Уилям гръмна една бутилка шампанско, за да празнуват. Той и трите му дъщери се бяха събрали в кабинета му в офис сградата на „Мелвил“, за да обсъдят събитията от деня.

— Без мен — каза Амбър, когато баща й извади чаши от шкафчето. През последните няколко години бе приела достатъчно количества алкохол.

— Без мен също — обади се Елизабет.

Всички я погледнаха озадачени.

Амбър първа зададе въпроса.

— Знам защо аз не пия, но ти защо не искаш?

Но Кейтлин вече се бе досетила.

— О, Елизабет, ти също си бременна. Разбира се! — възкликна, а погледът й се спусна към наедрялата й талия. Очите й се насълзиха. — Честито! Коул сигурно е много развълнуван!

Елизабет бе искрено учудена, че досега никой не бе забелязал. Беше почти в четвъртия месец и въпреки изобретателността си при избора на дрехи — носеше рокли с висока талия и дълги сака в тъмни цветове — знаеше, че няма да може да крие корема си още дълго.

Спомни си вечерта, когато бе съобщила новината на съпруга си.

— Да — отвърна тя на Кейтлин. — Да, права си, Коул много се радва. Няма търпение да бъдем семейство.

Накрая Уилям наля една чаша само за себе си.

— Още едно внуче — рече, поклащайки невярващо глава. — Май наистина е време да се пенсионирам.

Навън на „Албермарл стрийт“ Пиърс се загледа в офиса на „Мелвил“. Виждаше, че в стаята на Уилям свети. Знаеше, че всички са се събрали там, за да празнуват и да му се присмиват. Беше гледал тазвечерното заседание на живо по интернет и при вида на успеха им му идеше да се изяде от яд. Въпреки всичките му усилия Уилям, изглежда, щеше да си запази компанията. Вече бе изтърпял солидна доза конско от Арман Бушар, но това не го притесняваше. Никога не го бе притеснявало. Притесняваше го фактът, че Уилям отново го превъзхождаше. Пиърс бе заложил всичко и бе изгубил. Но още не беше извън играта. Щеше да накара Уилям да си плати. Все пак вече нямаше какво да губи.

Като излезе от колата си, отиде до багажника и извади от там голяма торба. Вътре беше любимата му ловна пушка. С чантата в ръка той прекоси улицата до главния вход. Нарочно изчака, докато пазачът започне обиколката си на сградата. Извади ключа си и откри, че все още става в ключалката. Както и очакваше, никой не си бе направил труда да я смени.

Отвори вратата и понечи да влезе, когато почувства нечия тежка ръка на рамото си. Обърна се и видя висок, як мъж в костюм, който не му беше съвсем по мярка.

— Пиърс Мелвил? — каза мъжът. — Аз съм Детектив Роб Лумс. Бих искал да разговарям с вас по повод изчезването на Ирина Серапиниене.