Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (51)

Четиридесет и девета глава

Амбър затвори очи. За един кратък момент тя отново се пренесе в своето „Ферари“ F430, с което препускаше из Бевърли Хилс. После изсвири клаксон и я върна към действителността — намираше се в разнебитен „Нисан“, заседнал в задръстване на шосе 1–405, което водеше към квартал „Лейк Балбоа“.

Беше поредният зноен следобед, а климатикът не работеше. Тя свали прозореца, през който проникнаха горещи, мръсни изпарения. Нищо чудно, че в Долината^[1] беше евтино. Времето, обикновено смятано за бонус в Ел Ей, тук долу сякаш се изкривяваше и летата бяха по-топли, а въздухът — по-мръсен.

Най-после трафикът се размърда. Тя се отклони към следващия изход, следвайки пътните знаци — услужливо изписани на испански, докато излезе на скромната уличка, на която се бе преместила преди шест седмици. Спря на алеята и постоя там и се взира пред себе си дълго, след като изгаси двигателя. Колкото и да гледаше новия си дом, все още не можеше да му свикне.

Преди около шест месеца разбра, че е останала без пари. Счетоводителят й, грижлив джентълмен на име Тейлър Хамънд, търпеливо й бе пояснил нелекото положение.

— Не можеш да си позволиш това място — каза, кимайки към разкошните околности на имението й в „Съмит Съркъл“.

— Не може ли отново да го ипотекираме? — обади се Джони, който някак се бе озовал на срещата. — Докато съберем парите?

Тейлър му хвърли презрителен поглед и отново се обърна към Амбър.

— Банката вече два пъти удължава срока на заема с надеждата, че късметът отново може да те споходи. Но вече няма такива изгледи… — той не довърши, неспособен да я погледне в очите.

Амбър схвана картинката. След скандала с „Глемър“ така и не си бе намерила работа. Нито пък Джони. След като две години и двамата живяха от спестяванията й, сега не беше чудно, че е фалирала.

Преместването бе неизбежно. Понеже искаше с останалите й пари да наеме възможно най-голямо жилище, тя се свърза с посредник на недвижими имоти, който отговаряше за района Сан Фернандо Вели. Новото й положение можеше да се сравни с грубо пробуждане. За шестгодишния си живот в Ел Ей Амбър се бе запознала с много малка част от града. Бързо се научи да избягва кварталите, в които не биваше да ходи — „Ван Найс“, „Реседа“. В сравнение с тях „Лейк Балбоа“ не беше толкова зле. Самата къща не бе нищо специално — две спални, две бани, без ненужни излишества; малък басейн в задния двор, достатъчно голям, за да се разхлажда в него. Това беше най-доброто, което видя през петдневното търсене. Джони не прояви интерес да обикаля с нея.

— Парите са си твои, скъпа — каза й.

Тя отново беше сама, както се случваше напоследък, докато вземаше важните си решения.

Преместването й даде да разбере колко арогантна е била. Бе притежавала света в краката си и се бе провалила. След онези снимки в списание „Селебрити“ големите марки се дистанцираха, а пресата се обърна срещу нея. Започнаха да се носят слухове, че обичайно закъснява за фотосесии, и изведнъж й излезе репутация на примадона.

Джони не разбираше защо това толкова я притеснява.

— Що не ги пратиш на майната им? — посъветва я той.

И тя, като пълна глупачка, го послуша. Навярно можеше да спаси нещичко от кариерата си след скандала в „Динамит“, но не направи никакво усилие за това. По-лесно й беше да ги „прати на майната им“. Отначало не почувства кой знае каква промяна в положението си. Продължиха да се обличат в скъпи дрехи, да купонясват на същите места и със същите хора. Но след известно време поканите почнаха да стихват. Вече не беше толкова лесно да си резервират маса в „Айви“ или „Спаго“; вече не бяха във ВИП списъка при откриването на нови клубове. Джим-Боб, Девън и другите й така наречени приятели спряха да отвръщат на обажданията й. Но Амбър продължаваше да не обръща внимание. Тя беше убедена, че накрая всичко ще се нареди от само себе си.

Но не се нареди.

Напускането на „Съмит Съркъл“ беше стимулът, от който тя имаше нужда, за да се стегне. Вечерта, в която се пренесоха, за пръв път от много дълго време Амбър не се докосна нито до алкохол, нито до наркотици. Дори се опита да сготви вечеря за двама им с Джони.

— Ще трябва да си налегна парцалите — обади се тя, докато се тъпчеха с преварена паста. — Трябва да си намеря работа, да изкарам малко пари.

— Все едно. — Джони бутна настрани полупразната си чиния и се пресегна за цигара. — Не виждам какъв е проблемът. Мислех, че семейството ти е заможно. Защо просто не поискаш малко пари от татенцето?

— Защото не искам да съм зависима от него. — А и той няма да ми даде, добави наум.

Е, това не беше съвсем вярно. Семейството й бе съвсем наясно докъде я бе докарала последните две години — каквото не им беше казала, те можеха да го прочетат и сами в пресата. Но всичките приказки за наркотици ги направиха много предпазливи в предлагането на финансова помощ. Баща й бе предприел подхода на „строгата любов“.

— Ела си у дома, получи помощта, от която имаш нужда, и аз с радост ще те подкрепя. Но докато настояваш да стоиш на онова място — не криеше презрението си към Ел Ей, — оправяй се сама.

Той до голяма степен спази думата си. Даваха й някакви странни подаяния и подаръци по Коледа и за рождения ден — тя най-вече искаше бижута, които после продаваше — и все още можеше да изкрънка някои дребни суми от майка си или Кейтлин, ако бе достатъчно настоятелна. Но този път не желаеше да тръгва по лесния път.

Амбър не си падаше особено по духовните търсения, но през последните няколко седмици започна да се замисля какво точно е постигнала в живота. И отговорът беше — голяма, кръгла нула. Мисълта бе отрезвяваща — беше на двайсет и пет години и не бе направила нищо съществено. О, разбира се, беше фотомодел, световно име. Но това се дължеше повече на късмет, отколкото на нещо друго. Този път тя искаше да се погрижи сама за себе си.

Но беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

Миналия месец успя да наеме някакъв треторазреден агент, който я бе изпратил на първия й кастинг днес — рекламна кампания за „Брейк“, марка спортни дрехи. Не мина добре. Трябваше да се нареди на опашка с още 150 кандидатки и й се наложи да чака повече от три часа, за да й кажат накрая, че не притежава „свежата“ външност, която търсят. „Може би следващия път ще е по-добре“, помисли си тя, докато слизаше от колата си.

Амбър влезе в къщата и веднага видя, че Джони не е изпълнил единствената задача, за която го бе помолила днес — да почисти. Въздъхна тежко, докато се навеждаше да вдигне кофата от „KFC“, която се търкаляше на пода на все още голия коридор. Мебелите от старото й жилище бяха прекалено големи и пищни, за да ги докара тук, а още не бе намерила време и пари да купи нещо ново.

Отвън в задния двор тя завари Джони с осем приятели, повечето от които не й бяха познати. Изглеждаха като след следобедно увеселение — край тях се въргаляха кутии от пица, а някой бе наредил празните кутийки от бира в пирамида. Амбър присви очи, когато забеляза гаджето си да втрива слънцезащитен крем в гърба на някаква блондинка. Шери, която бе бивша „Мис Тексас“, бе дошла с автобуса преди шест месеца. През деня посещаваше курсове по актьорско майсторство, а през повечето вечери работеше на бара в един клуб на булевард „Сънсет“. Там я бе срещнал Джони. Тъй като беше голяма фенка на „Калейдоскоп“ от детските си години, Шери бе щастлива да се запознае със самия Джони Уилкокс. Джони, който без умора се оставяше да гъделичкат егото му, с радост я прие в топящата се обкръжаваща го свита.

Никой от двамата не забеляза Амбър, затова тя се спря и загледа как Джони втрива крема в кожата на Шери, като ръцете му се бавеха една идея повече от необходимото.

Амбър се прокашля, за да им даде знак, че е там. Джони вдигна поглед.

— Добре ли си, скъпа? Как мина?

Не изглеждаше ни най-малко сконфузен, че са го хванали с Шери. Това подразни Амбър. Той знаеше, че тя не харесва другото момиче — което бе на деветнайсет и с огромно самочувствие, но въпреки това я бе поканил тук.

— Добре — отвърна хладно. Нямаше намерение да разказва за унизителното си преживяване пред Шери.

Шери се изправи. Носеше миниатюрни прашки в сребрист цвят. Бе свалила горнището, за да не й останат следи от презрамки, но не се помъчи да покрие силиконовите си гърди.

— На кастинга на „Брейк“ ли ходи? — попита тя, изпъвайки единия си загорял от слънцето дълъг крак, за да се наслади на тена му. Не изчака отговор от Амбър. — Чух, че било голяма навалица.

Амбър се намръщи. Изведнъж се сети защо банските са й познати — защото бяха нейни. Шери явно бе влязла в стаята й и се бе самообслужила. Искаше да каже нещо, но знаеше, че ще прозвучи дребнаво.

— Боли ме главата — обяви вместо това. — Ще вляза да подремна. Надявам се да не вдигате шум — добави многозначително.

Но Джони или не схвана тона, или реши да не му обръща внимание.

— Добре, скъпа. До после.

Докато пресичаше двора, тя го чу да се смее с Шери. Това беше идеален завършек на ужасния й ден.

 

 

Изчака другите да си тръгнат, преди да излезе от стаята си. Цял следобед остана вътре ядосана и сега трябваше да каже нещо на Джони по въпроса. Завари го пред телевизора, излегнат на дивана и загледан в някакъв музикален канал. Забеляза, че бе успял да си вземе поредната бира, но не се бе сетил да отиде при нея и да я пита как е.

— Трябва ли Шери да се размотава тук постоянно? — попита тя и седна до краката му. — Знаеш, че не я харесвам.

Той подхвърли един фъстък във въздуха и го улови с уста.

— И защо? — Джони задъвка ядката. — Защото е по-красива от теб ли?

Тя се сви при думите му. Той видя реакцията й и завъртя очи.

— Пошегувах се, Амбър. Все още разбираш от шибани майтапи, нали?

— Не ми прозвуча като майтап — рече тихо.

— О, мамка му, би ли престанала? Все едно си нямам други проблеми.

Тя искаше да го накара да разбере колко е обидена от коментара му. Но познаваше този тон на гласа му твърде добре, за да насилва късмета си. Затова престана, както и се очакваше от нея.

— Съжалявам — каза, макар да не бе много сигурна за какво се извинява. — Просто прослушването не мина много добре днес.

Той я изгледа студено.

— Тъй ли? Е, поне ти предложиха прослушване, Амбър. Нали се сещаш, че на мен от месеци не са ми предлагали абсолютно нищо. Така че няма нужда да ми го натякваш, мамицата му.

— Нямах това предвид!

Джони захвърли дистанционното и свали със замах краката си от дивана на милиметри от главата й.

— Мамка му, махам се оттук.

Амбър скочи на крака и го последва навън.

— Моля те, Джони, не си тръгвай. Не беше нарочно.

Но той не я послуша. Качи се в колата си, като силно блъсна вратата. После форсира двигателя и отпраши по алеята, докато тя го наблюдаваше безпомощно.

* * *

Амбър го чакаше. Чака го цяла нощ, докато съмна. Изпита ужас при мисълта, че той не се връща само защото тя беше в лошо настроение заради тъпото прослушване. Защото колкото и разумът й да й повтаряше, че да е с Джони не е добре за нея, сърцето й казваше, че без него ще е по-зле.

Някъде между сълзите и тревогите Амбър накрая се унесе в сън. По едно време се събуди и усети Джони да се вмъква при нея в леглото. Изчака го да я докосне. След като нищо не се случи, тя се обърна с лице към него. Той лежеше по гръб върху завивките, подпъхнал ръце зад тила си, чисто гол както винаги. По дишането му си личеше, че още е буден.

— Съжалявам за снощи — прошепна тя.

Той се прозя. Замириса й на уиски.

— Няма проблеми.

Поне вече не й се сърдеше. Нетърпелива да му се реваншира, Амбър постави ръка между краката му. Започна да го гали, но не получи реакция. Джони отмести ръката й.

— Не сега, скъпа. — Обърна се на другата страна.

Тя се притисна към гърба му. Замириса й на парфюма на Шери, но реши да не мисли за това. Просто беше щастлива, че се е върнал при нея.

 

 

Елизабет се обади, за да каже, че ще бъде в града за една вечер, и попита дали Амбър иска да се видят. Амбър подскочи при новината.

— О, да — каза тя, изненадана от радостта си, че чува гласа на по-голямата си сестра. — С голямо удоволствие.

Елизабет искаше да види новото й жилище. Но Амбър, внезапно осъзнала срама от мърлявата си къщурка, предложи да се срещнат за късна закуска в хотел „Бел Еър“, където бе отседнала сестра й.

Когато Амбър влезе в ресторанта, Елизабет се опита да не издаде отвращението си от външността на сестра си. Не само че косата й беше провиснала, а кожата мазна като на човек, който живее от полуфабрикати; Амбър бе изгубила блясъка си и това най-много разстрои Елизабет. Тя имаше онова сломено изражение, от което си личеше, че е била разочарована прекалено много пъти. Елизабет трябваше да впрегне цялата си воля, за да я поздрави така, сякаш всичко е нормално.

Започнаха да си говорят общи приказки. Амбър попита как е Коул. „Добре“ — лаконично отвърна сестра й, която от своя страна я попита за Джони, когото бе виждала веднъж и веднага бе намразила. „И той е добре“ — заяви Амбър, забила поглед в менюто. После се прехвърлиха на по-безопасни теми, бъбрейки за общи познати и за останалите от семейството.

Чак когато свършиха с яденето и чиниите им бяха отсервирани, Елизабет доби сериозен вид.

— Знаеш ли, че татко предложи да те видя? — каза.

Амбър се приготви за отбрана.

— О?

— Да. — На идване в самолета Елизабет бе планирала точно как да подхване темата. Но сега просто заяви: — Той се тревожи за теб, Амбър. Всички се тревожим. Моля те, ела си у дома.

Момичето усети как очите му се напълват със сълзи. Очакваше обичайната лекция от Елизабет относно начина й на живот, пълната липса на цел и разочарованието, което представлява. Ето за какво бе подготвена. Но това… е, не бе очаквала такава неподправена, безусловна молба от страна на сестра си.

Разчувствана от факта, че Амбър не я отряза на мига, Елизабет продължи:

— Само трябва да кажеш „да“ и веднага ще ти резервирам билет за самолета — продължи настойчиво. — Можем да заминем още довечера. Мама и татко толкова ще се зарадват да те видят.

Амбър не знаеше какво да каже. Предложението бе изключително примамливо — да се върне в Алдрингам, в старата си стая, да остави да се погрижат за нея. Но тогава нямаше ли да е все едно да признае поражението си? Искаше да им покаже, че е способна да се стегне, че няма нужда от помощта им.

Някак успя да преглътне сълзите си и да се усмихне.

— Виж, много мило, че се тревожите за мен, но аз съм добре. Имах някои затруднения, но сега всичко започва да се подобрява. Казах ли ти, че може да ми дадат роля в един филм?

Елизабет въздъхна.

— Не, не си.

— Ами още не е съвсем сигурно — продължи бодро Амбър, — но имам добри шансове…

Елизабет се заслуша в бъбренето на Амбър. Усещаше, че сестра й я лъже, но от любезност се направи, че й вярва. Беше казала онова, за което бе дошла. Сега от Амбър зависеше дали ще приеме предложението.

 

 

През седмиците след посещението на Елизабет Амбър се опита да следва решенията, които бе взела. Започна да се грижи за себе си, стоеше настрана от пиенето и наркотиците, лягаше си рано, вместо да ходи по купони с Джони. Но го постигаше с огромни усилия. Всеки ден преживяваше нови унижения, последвани от разочарование след разочарование. От голяма звезда се бе превърнала в голямо нищо и явно всички грижливо се стараеха да й го напомнят.

— Къде греша? — оплака се тя пред агентката си.

Зина Дилейни беше жена на средна възраст, определено преминала разцвета на силите си, която през повечето време дъвчеше дъвка и пушеше като комин. Офисът й се състоеше от една стая над обществена пералня на самообслужване; и Зина не смяташе в скоро време да се мести.

Тя равнодушно сви рамене.

— Кой знае? — рече с носовия си глас, а мислено задраска името на англичанката. Когато красивата наследница влезе в офиса й, Зина си бе помислила, че е ударила джакпота. Но сега разбираше, че Амбър е бита карта. — На твоята възраст няма да е лесно да се завърнеш в играта.

Амбър излезе от офиса й, обзета от пълно отчаяние. На двайсет и пет вече я смятаха за стара. Значи нямаше да се радва на дълголетната известност на Синди Крауфорд или Наоми Кембъл. Но какво друго можеше да прави? Нямаше образование, нямаше как да си изкарва прехраната. Изведнъж се почувства изтощена. Справянето с трудни ситуации изглеждаше по-лесно по филмите, които бе гледала.

А Джони не й оказваше никаква подкрепа, което въобще не й помагаше.

— Приеми го, скъпа — заяви й онази нощ, след като дръпна силно от цигарата си с марихуана. — Вече не си в първа младост за тази професия. Случва се и с най-добрите. И аз трябваше да свикна, и ти трябва да го направиш.

Изкуши се да му напомни какво бе станало преди осемнайсет месеца, когато един от другите членове на групата, Дейв Ридуел, бе издал първия си сингъл и песента му веднага се бе изкачила до номер едно. Тогава Джони не изтрезня два дни. Оттогава не бе отварял и дума, за каквито и да е опити да сключи звукозаписна сделка.

Беше ли прав все пак? Трябваше ли да се примири с неизбежното?

Сякаш усетил дилемата й, Джони й подаде цигарата.

— Вземи. От това ще ти стане по-добре.

Тя се вторачи в нея. Не й хрумваше нищо по-добро от това да се потопи в сладкия аромат; да забрави само за малко студената, тежка действителност, да почувства как напрежението й се изпарява и я обземат мир и спокойствие.

Накрая с решимост, която не бе смятала, че притежава, тя поклати глава.

Той сви рамене.

— Както искаш.

Амбър изпита гордост от себе си. Все още не беше готова да се предаде.

 

 

За пръв път, откакто имаха връзка, Джони беше този, който изкарваше прехраната им. Напоследък почти не оставаше без пари. Амбър имаше доста добра представа как ги припечелва, макар да се правеше, че не знае. Разни хора идваха у тях по всяко време на денонощието, непознати, които мъкнеха торби и раници, пълни с бог знае какво. Те влизаха след Джони в задната стая, без да се заседават за дълго.

Бизнесът им винаги се провеждаше зад затворени врати. Амбър не питаше с какво се занимават вътре, а и Джони й спестяваше подробностите. Тя гледаше да не се пречка, когато „бизнес партньорите“ му, както ги наричаше той, бяха наоколо. Не й харесваше начинът, по който я гледаха, особено онзи тип Уизъл^[2].

Уизъл беше високо и кльощаво бяло момче, което се мислеше за чернокож. Той носеше широки и смъкнати торбести дънки, почти винаги съчетани с тесни потници, и имаше татуировка на пушеща марихуана невестулка върху мършавия си десен бицепс. Не се усмихваше много-много, но когато го направеше, откриваше комплект от жълто-кафяви зъби, с изключение на единия преден резец, който бе от чисто злато. Амбър най-много се дразнеше на опитите му да говори с акцент на негър от гетото.

— К’о ста’а, брато? — Той пляскаше дланта на Джони, докато очите му шареха по цялото й тяло. Амбър винаги се прикриваше с повечко дрехи в негово присъствие. Мразеше да го вижда в дома си. Къщата не беше голяма, но Уизъл винаги успяваше да се скатае в някой тъмен ъгъл и да изскочи изневиделица, когато тя минеше оттам.

— Нужно ли е да идва у нас? — попита тя Джони веднъж.

— Ако искаш да имаш какво да ядеш.

Нямаше как да отвърне на това.

Една вечер се прибра вкъщи след поредния катастрофален кастинг за дребна роля в телевизионна реклама. Беше чакала два часа на опашка, опитвайки се да не обръща внимание на злобните коментари на другите момичета. Но когато стана шест часа и обявиха, че приключват и че всички останали ще трябва да се върнат отново на следващия ден, тя усети как решителността й я напуска.

Втурна се към къщи с надеждата, че при Джони няма да се навърта никой от приятелите му и ще могат да прекарат вечерта заедно като истински гаджета. Но още щом се прибра, разбра, че него го няма. Беше тъмно, всички лампи бяха изгасени. Тя влезе, опитвайки се да пропъди разочарованието си. От бележката на кухненския плот научи, че е излязъл с Уизъл и скоро ще се върне. Тя я смачка. При Джони никога не се знаеше какво точно означава „скоро“.

Часовете се точеха. Не й се ядеше — миналата седмица някой й бе подметнал, че се е поразширила в ханша, — затова пусна телевизора, но не можа да се концентрира. Не спираше да си гледа часовника, обзета от притеснение, чудейки се къде ли е Джони.

Към полунощ той още не се бе прибрал, затова тя си легна. Беше сигурна, че до сутринта ще се е върнал.

 

 

След два дни Джони най-после се появи на вратата — толкова небрежно, все едно бе излязъл за мляко. Амбър вече бе извън кожата си от нерви.

— Къде беше? — извика истерично, хвърляйки се в обятията му. Беше звъняла във всички болници и полицейски участъци в опитите си да го открие. — Помислих, че ти се е случило нещо!

— Хей, хей! — Той я изтласка встрани. — Сега нали съм тук? Престани да хленчиш, жено.

— Но къде беше? — подсмръкна тя.

— С Уизъл. Ходихме до Нуево Ларедо.

— О! — Искаше да го попита какво е търсел в града на мексиканската граница, защо не се е обадил. Но знаеше, че въпросите й няма да му харесат, затова си замълча.

— Притесних се — каза вместо това и сълзите отново се застичаха по лицето й.

Джони поклати глава.

— Божичко, трябва да се успокоиш.

Той имаше право, осъзна тя. Чувстваше се изтощена. Не бе спала от почти четирийсет и осем часа, но имаше и друго. Беше уморена от мъчителните усилия, които полагаше, от постоянните унижения, от явната мизерия, в която тънеше. И знаеше, че има едно нещо, което можеше да я накара да забрави всичко това.

— Да — съгласи се тя. — Прав си — трябва да се успокоя. Какво точно предлагаш?