Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Тридесет и пета глава

Рич Касиди беше в магазина на „Картие“ на „Родео Драйв“, опитвайки се да реши дали гаджето му ще предпочете часовника в платина, или бяло злато, когато получи на пейджъра си съобщение от Амбър. Беше спешно. Той въздъхна тежко. Тази вечер имаха седемгодишнина. В апартамента им в Западен Холивуд Луис го очакваше с изстудено шампанско и намалено осветление. Но щеше да се наложи романтичната им вечер да почака, защото малката мадам — както Рич тайно наричаше Амбър — със сигурност нямаше да чака.

Понякога му се искаше тя да не е толкова успешна — тогава щеше да може да я прати по дяволите. Но шест години след като я бе срещнал, Амбър Мелвил все още представляваше златна мина. Корици на списания, модни ревюта и последният й триумф — седемцифрена сделка, за да стане рекламно лице на лъскава козметична марка. Тя се бе превърнала в такава ценна и доходоносна придобивка, че той вече управляваше кариерата й през цялото време. За съжаление това също така означаваше, че се налага да се оправя и с всичките й драми.

Получи още три съобщения от Амбър, докато успее да измине краткото разстояние до жилището й в Бевърли Хилс. Къщата й се намираше в оградения квартал „Съмит Съркъл“, който разполагаше с гледка за милиони към крайбрежната низина, както и с охранителна система, която бе последна дума на техниката. Служителят на охраната провери документа му за самоличност и му помаха да премине. Рич имаше собствен ключ за къщата за спешни случаи, какъвто бе преценил, че е този. Като си пое дълбоко въздух, той отвори входната врата.

Откри Амбър в мраморното антре, провесена над извитото стълбище и ридаеща неконтролируемо. Една мексиканска прислужница се навърташе наоколо безрезултатно. Рич й направи знак да си върви, като мислено си отбеляза да й даде нещо отгоре този месец, за да не се разплямпа пред вестниците за случилото се. После направи угрижена физиономия и се втурна към Амбър.

— Мъничето ми! — Той клекна пред нея. — Какво се е случило?

Тялото й се разтърси от хълцащия плач, заради който му бе невъзможно да разбере какво му казва.

— Шшш, шшш — рече напевно, милвайки косата й. — Разкажи всичко на татко.

Трябваха му двайсет минути да я укроти достатъчно, за да му разкаже сълзливата си история. Плачеше заради Уолъс Маршал, звездния баскетболист от отбора на „Лейкърс“. Двамата бяха издържали заедно цели седем седмици и половина — рекорд за Амбър. Всичко вървеше добре, докато Уолъс не бе заснет да бърка в гащите на една от мажоретките на „Лейкърс“. Амбър научи за станалото, когато от списание „Стар“ й се обадиха за коментар.

— Как можа да ми причини това? — изхленчи тя. Последва нова порция сълзи.

Рич я прегърна.

— О, ела тук, мъниче! — каза с бебешкия си глас, който тя харесваше. Честно казано, той го намираше за леко унизителен, но хонорарът от трийсет процента, който получаваше от Амбър, му помагаше да държи настрана личните си чувства. — Татко ще оправи нещата.

Той замилва косата й, докато тя продължи да плаче, трепереща в прегръдката му. Рич хвърли скришен поглед към часовника си, чудейки се колко бързо ще да успее да се измъкне оттук.

— Хайде, ангелче. Той не заслужава сълзите ти. — Претърси джобовете си и намери копринена носна кърпичка с монограма на „Мелвил“. Амбър му я бе подарила миналата Коледа. Евтина кучка. Той й я подаде. — Сега се избърши, миличка. Нали не искаш да си развалиш хубавото личице?

Не че имаше такава вероятност. Макар със зачервена кожа и течащ нос, Амбър все още изглеждаше добре. Всъщност състоянието й даже усилваше чара й по някакъв перверзен начин — тъкмо тази нейна несъвършена, разчорлена красота я бе направила известна.

От момента, в който Рич бе видял Амбър преди шест години, той разбра, че тя е специална. Лансирането й бе един от онези характерни моменти, които индустрията винаги щеше да обсъжда — както когато Кейт Мос бе изгряла на корицата на „Фейс“ през 1990-а, въвеждайки манията по модата на „хероиновия шик“. В случая на Амбър шестнайсетгодишната наследница се взираше предизвикателно от корицата на списание „Стаил“, богата и отегчена, с поглед, намекващ, че е видяла всичко, и с цигара, висяща небрежно между тъмночервените й устни. Рич бе накарал стилиста да й придаде евтина външност. Бяха направили снимката в едно ранно утро в метрото, което бе празно, с изключение на двама пияници и няколко костюмирани бизнесмени, тръгнали към „Уол стрийт“. Амбър бе застанала между тях, облечена в шокираща златиста рокля с гол гръб и с опърпано палто от изкуствена кожа, преметнато на раменете й. С размазаната черна очна линия тя изглеждаше като леко момиче, прибиращо се у дома след тежка нощ. Не бе възможно да я пропусне човек заради видимо малолетната й възраст и дрехите на проститутка.

Имиджът й на лошо момиче предизвика мигновен шум. На това именно разчиташе Рич. В продължение на седмица никой в модните среди не говореше за друго, освен за Амбър Мелвил. Придружаващата статия в списанието разказа за всяка пикантна подробност от краткия й, но колоритен живот. Историята за английските пансиони, възрастните мъже, грубия секс и твърдите наркотици бе прекалено добра, за да й устои човек. Баща й не беше доволен. Но собственото й славно величие — или падение — бе гарантирано.

Рич отново погледна часовника си. Усещаше, че най-лошото от драмата е свършило. Сега искаше да се измъкне оттук по възможно най-бързия начин.

— Миличка — обади се той, разсъждавайки бързо, — приеми съвета ми. Най-лошото, което можеш да направиш, е да стоиш тук вътре и да се вайкаш унило за случилото се тази вечер.

Амбър го погледна с ококорени, изпълнени с доверие очи.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм — настоя той. — Трябва да излезеш, да се забавляваш — покажи на света, че негодникът няма значение за теб.

Тя прехапа долната си устна, обмисляйки думите му.

— Може би си прав. — Погледна го с надежда. — Обаче ще дойдеш с мен, нали? Няма да изляза сама.

Рич се поколеба. Вече бе закъснял за вечерята и щеше да се появи без така важния подарък по случай годишнината. Шансовете му да прави секс тази вечер бързо се смаляваха.

— Трябваше да се срещна с Луис…

Долната устна на Амбър затрепери. Това бе сърцевината на проблема на Рич. Той бе единственият човек, на когото тя можеше да разчита по време на криза. Имаше купища познати, които с радост се мотаеха край басейна й, или излизаха да купонясват с нея, особено когато тя плащаше сметките. После се обръщаха и продаваха някоя история за нея на цената на шанса да се запознаят с някой кастинг режисьор. Тя имаше доверие на Рич, защото все още бе в негов интерес да я подкрепя.

Той претегли възможностите си и реши, че най-лесно ще е да се съгласи да отиде с нея. Винаги можеше да я зареже, когато пристигнеха. Насили се да се усмихне.

— Разбира се, че ще дойда, сладурче.

— Нямаш нищо против? — подсмръкна тя.

— Ни най-малко.

— Страхотно. — Сълзите й пресъхнаха подозрително бързо. Тя скочи на крака. — Ще ида да се приготвя.

След като изчезна към горния етаж, Рич сведе поглед към светлосинята си копринена риза. Отпред видя две големи мокри петна от сълзите на Амбър. Сбърчи нос с отвращение. Тази му бе любима и я бе избрал специално за вечерта — Луис твърдеше, че цветът й подхожда идеално на очите му. Сега бе съсипана — както и вечерята по случай годишнината им. О, какво пък. Просто щеше да намери начин да таксува Амбър за цената, която щеше да му коства реваншът на Луис.

 

 

След три часа Амбър се чувстваше много по-добре. Тя се отпусна на едно от облицованите с черна кожа меки кресла, наредени във вътрешния двор на „Ле Дьо“, което бе сред най-модните нощни заведения в Ел Ей. Бе прекарала изминалия един час вътре, кълчейки се върху интимния дансинг. Тук отвън настроението бе по-спокойно — електронната музика се смесваше с аромата на жасмин във въздуха и меката светлина от гигантските свещници.

Сервитьорът донесе съд с лед и две бутилки шампанско „Кристал“. Амбър изу обувките си „Джими Чу“ от ходилата си с перфектен педикюр.

— Хей, Джей Би, искам масаж. — Тя пъхна дясното си стъпало в скута на Джим-Боб Луис Джуниър, като зарови пръсти дълбоко в чатала му и ги размърда неприлично.

Той не направи никакво усилие да откликне на молбата й. Само й се усмихна лениво и рече провлечено:

— Трябва да ме помолиш по-мило, сладурче.

Джим-Боб Луис Джуниър — или Джей Би за приятелите си — бе единствен наследник на тексаско петролно богатство и един от верните другари на Амбър. С осигурено състояние от милиони долари Джей Би нямаше по-свястно занимание от това да се шляе под калифорнийското слънце. По цял ден се разхождаше по пристана на Санта Моника, за да сваля хубави бегачки на ролери, и купонясваше по цели нощи. Никак не бе чудно, че двамата с Амбър се спогаждаха толкова добре. През повечето време обикаляха заедно Сънсет Стрип. Тъкмо там Амбър се бе запознала с повечето от приятелите си. Където и да отидеше вечер, винаги намираше с кого да прекара времето си.

„Рич се бе оказал прав“, реши Амбър, докато се шегуваше и флиртуваше с Джей Би — откакто бяха дошли, се чувстваше по-добре. Искаше й се да му го каже лично, но в навалицата се бяха разделили. По-късно щеше да го намери.

Договорът, който подписа с Рич Касиди преди години, си бе чист късмет. Той винаги й даваше най-добрите съвети. Каквото беше и предложението му да се премести в Ел Ей. На Амбър страшно й харесваше тук. Много хора мразеха този град, твърдяха, че той изсмуква живота им. Но мястото напълно подхождаше на млади, привлекателни момичета като нея. Особено й харесваха заведения като „Ле Дьо“, където се подвизаваха прочути личности. Нямаше как да не се чувства страхотно тук, заобиколена от всички тези красиви хора: дългокраки момичета с прилепнали рокли, придружавани от изтупани в „Армани“ мъже, които бяха способни да вдигнат тежест колкото собственото си тегло, без да пролеят капка пот. Общото между тях бяха бляскавите им бели усмивки, стегнатите загорели тела и надеждата, че ще постигнат големи успехи в Ел Ей.

Амбър огледа тълпата наоколо. Всички обичайни заподозрени бяха там — застаряващият прочут киноидол, заобиколен от доста по-млади от него момичета, последното тийнейджърско откритие на „Дисни“, за което се говореше, че е пристрастено към кокаина, холивудският режисьор, който бе отказал роля на Амбър в последната си романтична комедия. Нея също я оглеждаха. И защо да не го правеха? И без това тя изпъкваше сред тази знаменита тълпа. Облечена в бледорозова рокля, допълнена от черно кожено яке и прекален грим, Амбър беше цялата дълги крака и изрусени къдрици. Една по-млада и по-привлекателна версия на Къртни Лав.

Тя все още изучаваше навалицата, когато погледът й се задържа на някого. Едно ново, но познато лице привлече вниманието й. Амбър присви очи, докато се опитваше да го свърже със спомените си.

— Това там Джони Уилкокс ли е? — каза тя бавно.

Останалите проследиха погледа й към отсрещната страна на стаята. Джей Би отговори на въпроса й:

— Да, май позна.

За първи път тази вечер Амбър напълно забрави за баскетболиста Уолъс.

Джони Уилкокс беше един от членовете на британската момчешка група „Калейдоскоп“. Последните им три албума бяха станали платинени и те бяха смятани за печеливш бизнес, докато не се разпаднаха изненадващо миналия месец. Изявлението в пресата посочваше за причина творческите им различия, но според медийните спекулации на останалите трима музиканти им бе писнало от Джони. „Калейдоскоп“ бяха изградили името си върху скърцащо чистия си имидж, бяха мокрият сън на прилежните домакини. Джони многократно бе прецаквал този имидж. Той бе идеалната храна за жълтата преса. Когато нямаше за какво да пишат, Джони винаги им се притичваше на помощ. Вестниците през седмица публикуваха снимки как смърка кокаин, как се търкаля пиян по улицата или как налага папараци. Момичетата се редяха на опашка да продават разказите си за него — пикантни клюки за тройки и среднощни оргии… Постоянно влизаше в клиники за лечение на някой от безбройните си пороци, към които отново се връщаше след излизането си.

Но както е характерно за повечето лоши момчета, той беше безспорно секси по онзи мрачен, жесток начин, който й напомняше за Били от далечното й минало. И ето че сега беше в „Ле Дьо“, заобиколен от солиден антураж, дори по стандартите на Амбър. Тя гледаше с интерес как един много известен богаташ от звукозаписните среди спря до масата на Джони, за да засвидетелства уважението си.

— Какво ли прави в Ел Ей? — каза тя, почти на себе си.

— Чух, че е тук, за да записва соло албум — изчурулика Девън.

Девън Картър бе една от лосанджелиските промишлени блондинки. Тя също така бе звездата в тийнейджърската драма на HBO „Винаги и завинаги“ — макар че сериалът бе спрян по средата на третия му сезон. Без нови роли на хоризонта тя се отдаваше на все повече купони и опити да утеши мъката си.

Девън се приведе и прошепна звучно:

— Говори се, че е подписал с „Фийникс рекърдс“.

Амбър обмисли информацията. Въпреки затрудненията в кариерата си Девън все още притежаваше стабилни връзки и обикновено клюките й бяха верни.

Джей Би се подразни, като разбра, че шансовете му да забие Амбър тази вечер бързо избледняват.

— Не виждам какво толкова намирате в него — заяви мрачно.

Амбър не обърна внимание на думите му, загледана в Джони, който на живо й се струваше още по-секси. Беше се отпуснал в един стол с бира в едната ръка и цигара в другата и се отличаваше с повече сексапил от всички присъстващи, взети заедно. Определено правеше впечатление. Притежаваше нещо допълнително, с което човек или се ражда, или не — не можеше да бъде придобито. Тя не знаеше, че хората често казваха същото за нея.

Джони явно усети втренчването на Амбър, защото извърна очи към нея. Тя не си направи труда да отмести погледа си. Стеснителността не беше в стила й. Погледите им се срещнаха и нещо премина между тях, момент на взаимно разпознаване. Той разтегна устни в усмивка.

Амбър нямаше нужда от допълнително подканяне. Допи останалото шампанско от чашата си и обяви:

— Приятели, аз отивам да се представя. — Остави празната чаша на масата с питиетата. — Това е най-малкото, което мога да направя за моя сънародник.

Обу обувките си и се изправи, приглаждайки миниатюрната рокля над щръкналото си дупе, и се понесе към Джони. В момента изневярата на Уолъс бе последната мисъл в главата й. Както обичаше да казва Рич, най-добрият начин да преодолееш раздялата с някого, е да се свържеш с някой друг. И тя имаше чувството, че този някой ще е Джони Уилкокс.

 

 

След час и половина те се бяха върнали в къщата й. Амбър приготви питиета за двамата, след което седна до него на дивана. Тъкмо се заемаха със същественото за вечерта, когато телефонът иззвъня. Джони вече се бе захванал със закопчалката на сутиена й, затова тя мъдро остави да се включи телефонният секретар. Чак когато чу разплакания глас на майка си, която съобщаваше, че баща й е бил откаран по спешност в болницата, Амбър се отдръпна и хукна към телефона.