Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (16)

Четиринадесета глава

Коул подсвирна тихо, щом таксито зави към Алдрингам.

— Не е за вярване! — възкликна той.

Отпред шофьорът се подсмихна. Янките винаги оставаха впечатлени от това място. То притежаваше онзи старинен английски чар, на който те не можеха да се наситят.

Коул усети как лошото настроение го напуска. Докато пътуваше с влака от Лондон, си мислеше за всички неща, които би предпочел да прави този уикенд, вместо да е в компанията на Уилям Мелвил. Петъчните вечери бяха свещени за него. След дните на усилена работа той с нетърпение очакваше да изпусне парата. Прекарването на два дни в провинциално богаташко имение не се връзваше с представите му за добре оползотворено време.

Но след като пристигна, негодуванието го напусна. Алдрингам беше като дворец. Ако не друго, преживяването ще е интересно, помисли си той, като бутна двайсет лири на таксиметровия шофьор.

Уилям излезе лично да го поздрави, като разтърси ръката му и го потупа по гърба, все едно посреща стар приятел.

— Има много хора, с които искам да те запозная този уикенд — каза той на Коул, въвеждайки го във великолепното антре. — Освен това бих искал да споделя с теб и едно бизнес предложение. Но то може да почака до утре.

След впечатляващия външен вид Коул се зачуди дали обстановка вътре няма да го разочарова — често се случваше подобни селски грамади да останат занемарени. Но в случая с Алдрингам не беше така. Приземните приемни стаи бяха огромни и обзаведени с вкус, с разкошни дървени ламперии, декоративни, ръчно боядисани тавани и подови настилки от каменни плочи.

Уилям нареди на една прислужница да заведе Коул до стаята му. Когато стигнаха там, той й подаде банкнота от пет лири като бакшиш. Виждайки объркването и неудобството й, разбра, че е направил гаф. Беше заради американския му манталитет — ако се движи, дай му бакшиш. Тя бързо си тръгна — боже, вероятно си е помислила, че й плаща за нещо повече от оправянето на стаята.

Щом прислужницата излезе, Коул пристъпи към подробен оглед на помещението. Както навсякъде другаде в къщата, и тук прозорците бяха огромни, а таваните — високи. Но това, което отличаваше стаята, бе усещането за мъжки акцент в обстановката. Боядисаните в неутрално, жълтеникавокафяво стени, служеха като идеално платно за поставените в рамки репродукции на ловджийска тема и витрините, пълни с революционни мускети. Обзавеждането бе сведено до минимум — голямото месингово легло заемаше по-голямата част от стаята заедно с един самостоятелен гардероб и писалище с форма на бъбрек, и двете изработени от скъп махагон. Срещу леглото на дървена плоча бе окачена препарирана еленска глава. Всичко беше издържано в колониален стил. Коул се тръшна на тъмночервения кожен фотьойл и се разсмя на глас. Това тук със сигурност нямаше допирни точки с градските гета.

След кратка справка относно произхода на Коул Уилям бе научил, че афроамериканецът е бил много бедно момче, успяло да се превърне в изключително преуспяващ мъж. Коул Грийнуей бе израснал в прословутия гангстерски квартал на Бронкс „Саундвю“. Детството му бе преминало в една от анонимните високи жилищни сгради на 174-а улица и „Морисън авеню“. Освен факта, че е бил чернокож, данните за баща му оставаха неизвестни. Майка му беше пример за афроамериканка, лишена от граждански права — с пет деца от четирима различни бащи и поредица от нископлатени работи. Самият „Саундвю“ представляваше мизерна дупка, славеща се с масово разпространение на кокаин и двайсет убийства годишно. Коул беше продукт на средата си. Когато навърши петнайсет, бягането от училище, пиенето по цял ден и краденето на коли бяха станали вече част от ежедневието му.

Но не след дълго всичко се промени. В един навъсен нюйоркски следобед най-добрият му приятел стана номер осемнайсет в годишното преброяване на труповете. Заблуден куршум. Прекъснат живот. Поредната жертва за статистиката.

— Ако беше там, където е трябвало да бъде — в час по английски, това никога нямаше да се случи — повтаряше майката на мъртвото момче по време на погребението.

За Коул този инцидент беше като пробуждане. Започна редовно да ходи на училище, да се старае в час. За своя изненада установи, че учението му се удава. Тъй като на ръст достигаше един и деветдесет, се оказа, че е добър и в баскетбола. Опита се да влезе в отбора и успя. Треньорът му го наблюдаваше отблизо, разпознал у него вродения талант. В подходящия момент той повика спортните агенти, търсещи обещаващи спортисти, за да го видят.

Баскетболната стипендия осигури на Коул място в колежа „Дартмут“ в Ню Хемпшир. Но той не беше безмозъчен атлет. Заради отличния си успех можеше да разчита и само на оценките си. Успя да се прояви в баскетбола по време на четиригодишното си обучение, както и да стане сред първите в класа си по успех. Чуваха се слухове за Ен Би Ей, но травма в коляното, която се обаждаше от време на време, го накара да размисли. Не му отне много време да реши каква да е бъдещата му кариера. Той искаше пари. Искаше сигурност. Искаше „Уол Стрийт“.

Яви се на интервюта във всички големи банки. От „Седжуик Харт“ бяха повече от щастливи да го наемат в отдела си по Корпоративни финанси. Те плащаха най-много, затова и той с радост прие. Останалите му новоназначени колеги го гледаха с подозрение още от първия ден и предполагаха, че са го взели, за да запълнят квотата за служители от малцинствата. Той бързо им доказа, че грешат.

През първата си година Коул работеше средно по деветдесет часа на седмица. На двайсет и четири стана вицепрезидент. „Уол Стрийт Джърнал“ публикува бляскав профил за развитието му. Той беше реално олицетворение на американската мечта. Предишната година, едва трийсетгодишен, стана изпълнителен директор — най-младият изпълнителен директор в историята на „Седжуик Харт“.

В деня, в който Коул разбра за повишението, един от шефовете го покани в луксозния си кабинет и му предложи да го преместят в лондонския клон на банката. Намекна му, че ако замине, след две години ще стане съдружник. Коул нямаше нужда от убеждаване. С Америка не го свързваше нищо определено. Жените идваха и си отиваха, а точно сега той бе прекалено съсредоточен в целта си да стигне върха.

Коул превзе Лондон с щурм. Той бързо се прочу в офисите на „Седжуик Харт“ в „Кенъри Уорф“^[1] като експерт по поглъщане на фирми. Когато Уилям Мелвил се свърза с банката в търсене на съветник, Коул беше очевидният избор.

Банкерът бе уловил погледа на Уилям Мелвил, когато се видяха за пръв път, и веднага беше разгадал мислите на бизнесмена. Беше свикнал. Твърде млад и твърде черен — винаги будеше първо подозрение. Но никога не му отнемаше много време да се докаже. След това всички го обсипваха с внимание. Точно както Уилям сега.

Срещата с „Грение, Масе и Санчи“ бе минала добре тази седмица. Коул даде на Арман Бушар ясно да се разбере, че след като шейсет процента от акциите на „Мелвил“ са в ръцете на семейството, „ГМС“ никога няма да установят контрол.

— Все пак е възможно да увеличим дяла си — изтъкна французинът. — Да поискаме място в управителния съвет.

Коул беше подготвен.

— Можете да го направите, но ще отидем в съда и ще предявим, че е конфликт на интереси да има представителство от конкурентна модна група. Ще останете с инвестиция от двеста милиона лири, която на практика ще е безполезна.

Бушар бе принуден да приеме доводите им и да се оттегли. Уилям, доволен от изхода, стана още по-настоятелен в поканите си към Коул за уикенда, а той вече се досещаше за причината. Уилям нямаше да е първият му клиент, опитващ се да го наеме. Но досега никой не бе успявал. Що се отнасяше до паричното възнаграждение, нищо не можеше да се мери с условията в американската инвестиционна банка. А за него само това бе от значение — парите. И той ги печелеше в изобилие. Макар и да не бяха достатъчни, за да си позволи място като това, помисли си, оглеждайки се из прекрасно обзаведената стая. Е, не и все още.

Стана от фотьойла, чудейки се какво да прави. Вече бе окачил дрехите си. Не му отне много време, защото не бяха кой знае колко — смокинг под наем, чифт памучни панталони и дънките, които носеше в момента. Погледна часовника си „ТАГ Йор“, купен с първия бонус. Беше едва шест. Оставаше един час до питиетата преди вечеря, каквато и проклетия да представляваха те, затова реши да се разходи и разгледа наоколо.

Успя да намери пътя до долния етаж и един от служителите го упъти към двора. Отвън също не се виждаше нищо запуснато. Старовремският английски стил се съчетаваше с калифорнийска съвременност. Стигна до огромния басейн, потопи ръка вътре и с изненада откри, че водата се топли. Продължи нататък, като слезе по някакви огромни каменни стъпала, издълбани в скалата, а после мина покрай тревните тенис кортове. Оттук нататък беше надолнище — вървеше през простиращите се ливади, все надолу, надолу, докато оформените градини свършиха и пейзажът стана по-див.

Тогава спря и като засенчи с ръка очите си, погледна към линията на хоризонта. Пред погледа му се ширеше привидно безкрайна гледка от тучни поля, оградени от голяма гора от дъбове и чинари. Нямаше жива душа в продължение на километри. Господи, никога не бе виждал толкова огромно празно пространство. Вдиша дълбоко, белите му дробове се изпълниха с чист въздух. Не можеше да не остане впечатлен от тази селска идилия, макар да беше от хората, алергични към всякакви пейзажи, които не включват бетон и автомобили.

Тъкмо реши да се връща обратно, когато погледът му бе привлечен от някакво движение в далечината. Нещо или някой се бе появил от гъсталака на дърветата, заобикалящи ловния парк. Коул присви очи. Обектът беше като тъмно петно на хоризонта. Приближаваше се все по-близо, докато най-накрая се проясни. Беше кон с ездач, галопиращ към него през обширното поле.

Коул стоеше и гледаше, напълно вкаменен. Не знаеше много за конете, но успя да оцени красотата на гледката — човек и животно заедно, движещи се в синхрон. Също така с възхищение забеляза, че жокеят, който яздеше великолепния черен жребец, беше много смел. Господи, дори от такова разстояние животното му се стори страшно, докато трополеше по равната повърхност и копитата му удряха земята, прескачайки високите храсти. Не можеше да не се възхити на този мъж…

Но щом конят и ездачът се приближиха, Коул изведнъж разбра, че е сбъркал. Оказа се, че жокеят въобще не е мъж. Беше млада жена. При това доста привлекателна, помисли си с широка усмивка. Носеше прилепнали бричове, а русите й коси се развяваха изпод черната кадифена шапка за езда. Заради напрегнатото изражение на лицето си, тя приличаше на някоя съвременна Лейди Годайва^[2] — в напълно облечената й версия за съжаление.

Той застана с ръце на хълбоците и я изчака да се изравни с него.

Отблизо изглеждаше още по-хубава, привлекателна по онзи английски, аристократичен начин. Предположи, че е малко над двайсетгодишна и определено от благородническо потекло. Умееше да различи класата отдалеч. Може би уикендът му все пак нямаше да бъде пропилян, ако резултатът от него щеше да е толкова качествен. Жените никога не бяха проблем за Коул и щом момичето се приближи и дръпна юздите на коня, той се приготви да пусне в ход чара си. За съжаление видението не му остави тази възможност.

— Предполагам, че сте се изгубили? — гласът й беше точно какъвто бе очаквал, стегнат и надменен, пълен с добри обноски.

Той се ухили непринудено.

— Не, определено не съм се изгубил. Само разглеждам наоколо… — Искаше да каже „преди вечеря“, но тя го прекъсна.

— Не е трябвало да идвате чак тук, ако не знаете — рече троснато. Конят изцвили като реакция на раздразнението в гласа й. Коул нервно изгледа жребеца — това нещо беше огромно. Но момичето остана невъзмутимо и успокоително потупа буйната грива на животното. — Сигурна съм, че са ви обяснили точно къде може и не може да ходите. Градината е извън границите на позволеното. Кухнята се намира отстрани до къщата. Ако има някакво недоразумение, трябва да го изясните с вашия управител.

Той се намръщи, не разбираше напълно думите й. После се сети — тя го смяташе за служител от персонала. Привличането, което бе изпитал първоначално, в миг премина в гняв. Разпозна презрението в очите на блондинката, надменния й поглед. Напомняше му за всички онези бостънски интелектуалки в „Дартмут“, които с радост излизаха с него, с голямата баскетболна звезда, по време на учебната година, но никога не го сметнаха за достатъчно добър, за да го поканят на гости за лятото в Кейп Код^[3].

Той понечи да я поправи, но не получи такъв шанс. Тя шибна задницата на коня с камшика си. Жребецът се изправи на задните си крака и за малко да удари Коул по устата. Той инстинктивно приклекна. Момичето опъна юздите и с едно плавно движение обърна коня. Коул разбра с една идея закъснение, че не се е отдалечил достатъчно. Стоеше вцепенено, когато грамадните копита се приземиха право в една локва. Плисна кална вода, която измокри единствените му дънки.

— Мамка му!

Чула ругатнята му, блондинката хвърли бърз поглед назад. Очите й огледаха щетите.

— Съжалявам за това — провикна се тя без капка разкаяние. — Сам сте си виновен. Наистина не трябва да сте тук.

Като каза това, ездачката притисна стегнатите си бедра към туловището на коня и отпраши в галоп. Коул се загледа след надменната фигура, докато тя изчезна в далечината. Не знаеше коя е, но бе сигурен за едно — беше кучка.

 

 

Когато се върна от езда, Елизабет беше в добро настроение, което още повече се подобри, щом получи съобщение от Магнъс и разбра, че ще се видят в Алдрингам вечерта. Това беше и основната причина, поради която се бе върнала от университета за уикенда — заради вероятността да се срещнат.

Вече три години те все още продължаваха да се виждат, когато беше възможно. Но не бяха истинска двойка — Магнъс имаше категорично мнение по въпроса.

— Забавляваме се заедно, Елизабет — бе обяснил той, — но това е всичко. Отношенията ни никога няма да прераснат в истинска връзка.

В началото думите му я нараниха. Но с течение на времето тя реши, че е прав. След няколко месеца щеше да започне работа в „Мелвил“. Трябваше да се съсредоточи върху кариерата си и нямаше да има време за любов. Сексът без излишни емоции и привързаност я устройваше. В „Кеймбридж“ бе излизала и с други момчета — всички те бяха добра партия, но всеки път, щом пожелаеха по-сериозни отношения, тя късаше с тях. Магнъс беше единственият, който бе останал за постоянно в живота й.

Сега, представяйки си го как я очаква долу, Елизабет бързо се изкъпа и облече една рокля на „Гоуст“ от гладък креп в чисто бяло, за да покаже придобития си на тенискортовете тен. Изглеждаше семпло и елегантно. Остави влажната си коса спусната и обу подходящи обувки на токчета. Слава богу, че Магнъс бе над един и осемдесет.

Както повеляваше традицията, питиетата бяха сервирани в гостната. Елизабет бе сред последните пристигнали. Широкото петнайсет метра помещение вече беше пълно с мъже в черни официални костюми, сред които тук-там се открояваха цветните тоалети на придружителките им. Прозорците бяха широко отворени като подкана към наближаващото лято, а завесите — завързани встрани, за да пропуснат лекия ветрец отвън.

Тя си взе една чаша отбрано шампанско „Крут“ от подноса на минаващ сервитьор и започна да обикаля наоколо. Движеше се непринудено и умело, като ту се усмихваше, ту подмяташе по някоя небрежна закачка към този или онзи. Отстрани изглеждаше, че сякаш общуването й доставя удоволствие, но в действителност тя само се опитваше да открие Магнъс. В миг на ужас се зачуди дали изобщо е успял да дойде. Но после го забеляза в другия край на стаята, близо до камината.

Изглеждаше добре — повече от добре, поправи се тя, изглеждаше страхотно. На четирийсет и осем той беше красив по онзи интелигентен, изтънчен начин. Все още бе слаб — нямаше и намек за шкембе, каквото пускаха повечето бизнесмени след няколко години работа в Лондонското сити. Мъжът явно усети втренчения поглед на Елизабет, защото вдигна очи към нея.

— Здрасти — размърда устни той без глас. Тя направи знак, с който искаше да му каже, че ще отиде при него, но преди да може да помръдне, баща й изникна до нея.

— А, ето къде си, скъпа.

Отсреща Магнъс видя какво се случва и вдигна рамене с жест, който казваше: „Ще се видим по-късно“. Елизабет преглътна разочарованието и удостои баща си с цялото си внимание.

— Да, татко?

Той я хвана под ръка.

— Исках да те запозная с младежа, за когото ти разправях, този от „Седжуик Харт“.

Думите му разпалиха интереса й. Гореше от желание да се запознае с гения по корпоративни финанси, по чийто адрес Уилям не пестеше суперлативите си.

Тя последва баща си към импровизираната бар зона, където дузина индустриалци, политици и блестящи млади бизнесмени се бяха впуснали в разгорещени дебати. Елизабет вече съставяше наум мили приветствени фрази, подготвяйки се да ги омае с чара си. Но усмивката замръзна на лицето й, щом видя как Уилям се приближи до висок, строен чернокож мъж и леко го потупа по широките рамене. „Не, помисли си тя. Не е възможно…“

— Извинявай, че те прекъсвам — чу баща си да промърморва, — само исках да те запозная с голямата си дъщеря.

Елизабет не можеше да стори друго, освен да изчака, докато учудването на новия познат на Уилям премине. Той я погледна студено с тъмните си очи.

— Елизабет — продължи баща й, без да е забелязал напрежението, — това е младежът, за когото ти говорих и който толкова много ни помогна миналата седмица. Запознай се с Коул Грийнуей.

 

 

Коул мислеше, че ще изпита по-голямо удоволствие. Беше забелязал русата ездачка още докато тя слизаше по стълбите. Скоро разбра коя е — една от дъщерите на Уилям Мелвил. Разглезена пикла, родена сред богатства и привилегии. Той с нетърпение очакваше да се наслади на мига, в който самодоволната усмивка щеше да увисне на високомерната й физиономия, щом тя разбереше грешката си. Но за негова най-голяма изненада дъщерята на Уилям не се извини. Просто му подаде ръката си, сякаш по-рано не го бе обидила. Хладнокръвието й си го биваше.

Когато се настаниха за вечерята, Коул отново се подразни. За негово огорчение Уилям го бе поставил до Елизабет. Банкерът имаше чувството, че и тя не е много доволна от подредбата. Когато екип от сервитьорки започна да носи първото ястие от горски гълъби, той забеляза погледа й към един висок, излъчващ сила мъж, който седеше в другия край на масата — Магнъс Бъргман, основател на един от най-агресивните хедж фондове на Източния бряг. Коул почувства, че го пронизва професионална завист. Помисли си, докато режеше сърдито месото си, че тя явно би предпочела да седи по-скоро до някой като онзи, някой от нейното тесто. Но по един или друг начин той възнамеряваше да изкопчи от нея извинение.

Прочисти гърлото си, за да привлече вниманието й.

— И тъй, Елизабет — започна, — предполагам, че не очакваше да ме видиш да седя до теб тази вечер? — в гласа му се долавяше предизвикателна нотка.

— Моля? — Тя дори не си направи труда да го удостои с поглед, просто продължи да маже с масло питката си хляб. Тонът й издаваше отегчение. Той се опита да пренебрегне раздразнението си, но без особен успех.

— Нали се сещаш. По-рано днес — на поляната. Очевидно сметна, че работя тук. — Нямаше да й позволи да й се размине. — Може би следващия път ще помислиш повече, преди да дадеш воля на предразсъдъците си.

— Какви предразсъдъци? — попита тя невинно, като разряза питката на половина. — Срещу американците ли?

— О, няма нужда от преструвки.

Елизабет въздъхна. Но думите му явно бяха предизвикали желания ефект, защото тя най-после остави ножа и го прикова с хладен поглед.

— Смяташ, че заради това съм предположила, че работиш тук? Защото си… — Направи драматична пауза. — Черен!

Тя произнесе последната дума с висок шепот. Коул ясно долови подигравателния й тон.

— А не беше ли така? — поиска да узнае.

Красивите й розови устни се извиха в усмивка.

— Ни най-малко — тонът й казваше: „Я се съвземи“. — Виж, може би не си забелязал, но сред поканените от баща ми този уикенд ти си единственият, който е под стогодишна възраст. И определено единственият, пристигнал по дънки. Тъкмо по тази причина неразумно предположих, че не си от гостите.

Елизабет млъкна в очакване на отговор от негова страна. Той се опита да измисли нещо остроумно, но не успя. Видя веселите пламъчета в проницателните й зелени очи и разбра, че го е поставила на място.

— Може би не аз страдам от предразсъдъци все пак — отбеляза тя накрая. Вдигна чашата си и отпи глътка минерална вода. После отново се обърна към него, сякаш току-що се бе сетила за нещо. — О, и ако наистина искаш да не се различаваш от останалите — добави, като снижи заговорнически гласа си, — трябва да се отървеш от дрехите си с марка „Ди Джей“. Всички тук си шият техните по поръчка.

Тя му се усмихна сладко, след което се обърна към мъжа от другата страна и поде разговор с него. До края на вечерята продължи да игнорира Коул.

До края на уикенда Коул се постара пътищата им да не се пресичат. Когато най-после си тръгна в неделя вечерта, той си отдъхна при мисълта, че никога повече няма да я види.