Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на съдбата

Преводач: Нина Стоянова Руева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Моника Динева

ISBN: 978-954-26-1025-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7877

История

  1. — Добавяне

Петдесет и трета глава

Кейтлин много обичаше да посещава родителите на Люсиен. Ходенето в Алдрингам беше винаги потискащо преживяване дори сега, след като се бе сдобрила с Уилям. Семейство Дювал беше голямо, шумно и импулсивно — пълна противоположност на Мелвил.

— Имаш чудесно семейство — призна тя на Люсиен, когато за пръв път я заведе да се запознаят. В такъв дом бе искала да отрасне и тя.

Бащата на Люсиен, Стефан, беше учител, който след пенсионирането си се бе преместил със съпругата си от парижките banlieues[1] в живописното селце Сен-Робер в областта Лимузен. Бяха отишли там, за да са по-близо до по-големия брат на Люсиен, Емил, който живееше наблизо със съпругата си Софи и трите им деца.

— Макар по-късно да разбрахме, че има много по-добри причини да сме тук. — Бащата на Люсиен винаги обичаше да се шегува. Сен-Робер беше много живописно селище. Разположено на едно възвишение сред заобикалящите го долини, то бе съставено от малки улички със средновековни къщи, построени около римска църква. Селото се отличаваше със задружно общество, магазините и ресторантите бяха винаги оживени, особено когато времето беше хубаво и слънчево. На Кейтлин й напомняше малко на Валимаунт.

Родителите на Люсиен живееха в прекрасна стара фермерска къща. Кейтлин и Люсиен се опитваха да ги навестяват почти всеки месец, но този път бяха дошли специално, за да съобщят на родителите му за бебето и предстоящата сватба.

— Аа! — извика Стефан, щом научи новината. Той топло прегърна Кейтлин. — Вече официално мога да те приветствам в семейството!

Майката на Люсиен също я поздрави. Фарида хвана ръцете на Кейтлин и заяви тържествено:

— Знам, че ще ти бъде трудно, след като майка ти я няма. Затова ще ми кажеш с какво да ти помагам. Вече си ми като дъщеря.

Очите на Кейтлин се напълниха със сълзи.

Импровизираното тържество се проточи до вечерта. Когато дойде време за вечеря, мъжете изнесоха една маса навън на тревата и всички прекараха там още няколко часа. Възрастните пиеха, ядяха и се смееха, а децата си играеха сред овошките и орехите.

Когато Кейтлин и Люсиен най-накрая се оттеглиха да си легнат в една красиво преустроена пристройка до къщата, тя вече бе капнала. Беше в онзи ранен етап от бременността, когато й се струваше, че се намира в състояние на постоянно изтощение.

Но щом се озова в голямото месингово легло, тя не успя да заспи. Нещо я безпокоеше. Вероятно беше тишината — тук нощите бяха толкова тихи и тъмни, толкова по-различно бе от Лондон, където винаги имаше шумове и светлини — улични лампи, трафик, гласовити минувачи. А тук, дори да си отвореше очите, нямаше разлика. Наистина беше тъмно като в рог; също и тихо, с изключение на случайното бухане на някой бухал.

— Не можеш ли да заспиш? — достигна до нея гласът на Люсиен от мрака.

Тя по-скоро го почувства, отколкото видя как той се обърна на една страна към нея. Както винаги напоследък ръката му инстинктивно се озова върху малката издутина на корема й.

— Какво има, chérie? — прошепна той.

— Нищо.

— Ако беше нищо, нямаше да си будна — отбеляза.

Тя се засмя тихо.

— Добре съм. Честна дума. — След кратка пауза добави: — Просто си мисля за изминалата вечер, предполагам.

След като тя не даде повече подробности за състоянието си, той каза:

— Да знаеш, че въобще не ти вярвам. Но когато поискаш да ми кажеш, ще те изслушам.

Кейтлин се усмихна в тъмнината. Почувства се по-добре заради близостта и топлината на ръката му през тънката й памучна нощница. Но истината беше, че и тя не можеше точно да определи какво не е наред. Въпреки вълнението покрай сватбата и бебето, нещо я тревожеше. Чувстваше се много… самотна. И тази вечер, виждайки Люсиен със семейството му — вече и нейно семейство, напомни си тя, — усещането й за самота се засили. Особено като видя колко се зарадва майка му, как се суетеше край нея, разпитваше я за сватбената й рокля и бременността — всичко това напомни на Кейтлин за невъзможността й да изпита тези емоции със собствената си майка.

Напоследък много мислеше за майка си. Може би предстоящата женитба и очакването на собствено дете я караше да поиска да се помири с миналото си. По някаква причина тя установи, че копнее да разбере какво се бе случило между Уилям и Кейти.

С баща й никога не бяха разговаряли както трябва по този въпрос. Когато за пръв път дойде в Алдрингам, тя бе прекалено уплашена, за да задава въпроси; щом замина за Париж, вече не се интересуваше от обясненията му; а после, след инфаркта и одобряването им, не й се щеше да повдига темата, за да не наруши крехкото им помирение.

Но сега имаше нужда от отговори. Беше възрастен човек и можеше да понесе истината за случилото се между родителите й, колкото и обезпокояваща да бе тя.

Щом се върнеше в Англия, щеше да говори с баща си. Взела това решение, тя най-после успя да заспи.

 

 

Уилям предположи какво ще иска да научи Кейтлин, щом тя го попита дали могат да излязат заедно на вечеря. Не бе сигурен точно как е познал. Може би този въпрос глождеше и неговото съзнание, нуждата да изяснят нещата, след като сега тя самата щеше да стане съпруга и майка.

Той се канеше да напусне кабинета си, за да се срещне с Кейтлин, когато телефонът му иззвъня. Беше Елизабет, която искаше да знае кога ще могат да се видят.

— Свободен ли си за вечеря? — попита тя. — Трябва да обсъдим някои неща. — Всъщност ужасно много й се искаше да говори с него. Скоростта, с която Пиърс придвижваше нещата с изкупуването на компанията, я плашеше. Тя не спираше да си мисли, че ако направи един последен опит за помиряване с баща си, може би нямаше да се наложи да се стига до тези крайни действия. Все още не бе твърде късно да ги преустанови.

— Съжалявам, Елизабет — каза той кратко. — Но тази вечер не мога.

Настъпи пауза, в която тя очакваше баща й да изтъкне причините си. Но той не го направи.

— Обади се утре сутринта на Шийла — заяви вместо това. — Нека да ти запише среща за някой ден през седмицата.

Разочарована, Елизабет реши да си събере нещата и да се прибере вкъщи. След десет минути напусна сградата, което бе нещастно стечение на обстоятелствата, защото излезе тъкмо навреме, за да види Уилям да върви по „Албермарл стрийт“ заедно с Кейтлин.

 

 

Уилям заведе Кейтлин на вечеря в „Риц“. Не бе ходил там от години, но мястото изглеждаше подходящо за вечерта.

— Тук за пръв път доведох майка ти — каза й, щом седнаха.

Кейтлин се изненада, че той пръв повдигна темата.

Уилям й се усмихна.

— Е, нали това сме се събрали да обсъдим?

— Да, така е — призна тя. Огледа пищния декор на заведението в стил Луи XVI, опитвайки се да си представи скромната си, непретенциозна майка в тази луксозна среда. — Хареса ли й тук?

Баща й се усмихна леко при спомена.

— О, да. Даже много, струва ми се.

Тогава пристигна сервитьорът да вземе поръчката им. Щом той се отдалечи, Уилям поднови разговора им, този път с по-делови тон.

— Е, кажи ми, скъпа, какво искаш да знаеш?

— Искам да знам какво се е случило между вас — отвърна тя без заобикалки. — Как е свършило всичко.

Уилям отпи бавно от виното, връщайки паметта си с трийсет години назад. Спомни си първия път, когато бе срещнал Кейти в кабинета си, как веднага бе привлечен от нея, запленен от кроткия й, нежен нрав. Беше се почувствал принуден отново да я види — и въпреки усилията си накрая се влюби в нея, за пръв път изпитал нещо подобно към жена. Спомни си и последния път, когато я бе видял, вечерта, преди да замине за езерото Комо. През двете седмици в Италия не преставаше да мисли за нея, тя му липсваше повече, отколкото си бе представял. Накрая бе взел решение — то щеше да означава да напусне и дъщеричката си Елизабет. Но не можеше повече да продължава така.

— Толкова се бях уморил да се крием — сподели той на Кейтлин. — Исках с майка ти да сме заедно като хората, независимо от последствията.

Тогава млъкна, загледан в пространството пред себе си, представяйки си какво би било.

— Но? — подсказа му Кейтлин.

Уилям се върна в настоящето.

— Но тя вече бе заминала — отвърна рязко. — Отидох в апартамента й вечерта, щом се върнах. Хазяинът ми каза, че си е тръгнала и не е оставила адрес за връзка. На следващия ден отидох в магазина на „Мелвил“, но и там я нямаше. Оказа се, че е напуснала точно когато съм заминал за Комо.

Тогава не му се вярваше, че тя си бе заминала, че го бе напуснала завинаги, без да каже нищо или да остави писмо. Той ту й беше ядосан, ту се притесняваше за нея и за това, че е отишла някъде сам-сама. В един момент дори бе решил да наеме частен детектив да я проследи. Но в крайна сметка реши, че е най-добре да уважи решението й.

— Това е самата истина — заяви с тъга, след като разказа на Кейтлин своята страна на историята. — Точно това се случи.

За момент Кейтлин не каза нищо. Разбира се, искаше й се да му вярва, но…

— Но не разбирам — рече. — Тогава как ще обясниш чековете?

Уилям се озадачи.

— Какви чекове?

Тя му каза за чековете, които бе открила сред вещите на майка си.

— Предположих, че си знаел за мен и че ти си ги изпращал през всички тези години. Мислех, че мама ме е излъгала, за да те предпази.

— Не! — отрицанието му беше толкова яростно, че посетителите от съседната маса се обърнаха да видят какво става. Той се извини и когато отново заговори, гласът му бе снижен, макар че очите му проблясваха пламенно. — Кълна се, Кейтлин — не съм отпратил майка ти. И със сигурност не знаех за теб.

Настъпи мълчание и след малко Кейтлин го наруши.

— Какво ти каза тя, когато ти писа за мен?

Уилям въздъхна.

— Когато се свърза с мен… краят й бе вече близо. Сигурно си е мислела, че й остава повече време.

— Да — прошепна Кейтлин, насълзена. — Състоянието й много бързо се влоши.

— Просто ми бе написала няколко реда, в които ми съобщаваше, че имам красива петнайсетгодишна дъщеря и че се надява да се погрижа за теб след… след като тя си отиде.

Кейтлин поклати глава. Всичко беше толкова неясно.

— Значи вие двамата така и не сте успели да поговорите?

Сега и Уилям на свой ред поклати глава.

— Не. Всичко, което имах време да направя, беше да оставя съобщение в болницата, в което я уведомявах за пристигането си. Хванах първия самолет, но… вече бе твърде късно. — Той избърса очите си.

Кейтлин се замисли.

— Но тогава откъде са дошли тези чекове? — зачуди се тя. — Кой друг може да е знаел за мен?

— Честно казано, нямам никаква представа.

Кейтлин се сещаше само за един човек, който може би знае отговора. Погледна Уилям и каза:

— Мисля, че трябва да се върна във Валимаунт и да поговоря с Нуала. — Тя изчака Уилям да се съгласи с намерението й, но знаеше, че ще отиде дори да не получеше одобрението му.

След малко той кимна.

 

 

Елизабет задъвка устната си. Бе развила този нервен навик отскоро.

— Чудя се за какво са разговаряли — каза тя на Пиърс. Първата й работа сутринта след безсънната нощ беше да отиде в кабинета му и да му разкаже как е видяла Уилям и Кейтлин да си тръгват заедно предишната вечер.

Пиърс видя как устната на Елизабет се сцепи и бликна струйка кръв. Тези дни племенницата му изглеждаше ужасяващо. Косата й изглеждаше мърлява, сякаш не е имала време да си направи прическа, и корените й имаха нужда от боядисване. За пръв път той забелязваше бръчки по челото й заради неизменно намръщената й физиономия. Възрастта й личеше. Стресът й го бе причинил. Той й го бе причинил. Жегна го чувство на вина. Винаги бе харесвал Елизабет и мразеше да я използва. Но тя беше важна част от плана му. Онази нощ в Токио той бе посял първото семе на съмнението в съзнанието й. Сега го виждаше как израства, подхранвано от дълго сдържания страх, че баща й предпочита Кейтлин.

— Имаш ли някакви идеи? — попита тя Пиърс за двайсети път. Въображението й очевидно бе преуморено.

— Наистина не знам — отвърна бавно Пиърс.

Елизабет се изправи.

— Е, аз пък искам да знам. Имам това право — заяви ожесточено. — Ще го попитам направо.

Пиърс я видя да тръгва към вратата. Обичайно високомерната и уравновесена наследница се държеше като изплашена параноичка.

— Почакай — обади се той. Тя се обърна намръщена. Чичо й се приближи към нея. — Нека първо аз поговоря с баща ти. Има по-голяма вероятност с мен да е по-открит.

Обикновено Елизабет не би позволила някой да й нарежда какво да прави. Но сега се поколеба. През последните няколко седмици бе започнала да се съмнява в себе си и това я правеше слаба.

— Добре — каза накрая. — Може би това е добра идея. — Удостои Пиърс с тъжна усмивка. — Благодаря, чичо. Хубаво е, че имам някого, на когото мога да разчитам.

Последните думи изрече с нотка на меланхолия. Пиърс я потупа по рамото.

— Няма защо, скъпа. Знаеш, че бих направил всичко, каквото мога, за да ти помогна. — Той направи пауза и попита: — А какво става с другия въпрос, който обсъждахме? — имаше предвид плановете за изкупуването на капитала. Сам бе поел цялата организация — да намери финансовия инвеститор, както и да уреди юридическата страна на нещата. Всичко беше почти готово. Само трябваше Елизабет да му даде зелена светлина. — Взе ли решение вече?

Тя отмести поглед.

— Не, още не — гласът й леко потрепери. — Не мога да реша как да постъпя.

Пиърс усети, че възможно най-лошият подход ще е да я притисне.

— Не бързай, обмисли го добре — каза нежно. — Трябва да си напълно сигурна в това.

 

 

Пиърс не попита директно Уилям за Кейтлин. Беше спец по извличането на информация и знаеше, че най-добрият начин да научи нещо по въпроса е, като го повдигне небрежно, все едно не означава нищо за него. Изчака, докато тръгна да излиза от кабинета на по-големия си брат, и тогава, сякаш мисълта му бе хрумнала току-що, попита:

— Обаждах се тук снощи, но вече беше излязъл — с Кейтлин, както разбирам. Всичко наред ли е?

Уилям се замисли за момент. С Кейтлин се бяха разбрали никой да не научава за пътуването й. Но той не искаше да лъже брат си.

— Тя иска да се върне във Валимаунт, където е израснала — рече искрено. После разказа на Пиърс за мистериозните чекове, които се бяха оказали сред вещите на Кейти. — За да разговаря лично с Нуала и да се опита да разбере истинската причина майка й да напусне Лондон.

Уилям видя как лицето на брат му пребледня, докато той говореше.

— Добре ли си? — попита загрижено.

Пиърс се помъчи да се усмихне.

— Добре съм. Съвсем добре. Просто започва да ме стяга мигрената. Хапчетата ми са тук някъде. Би ли ме извинил…

 

 

Като се върна в собствения си офис, Пиърс затвори вратата, облегна се на нея и затвори очи. Мислеше си, че истината е дълбоко заровена завинаги. Но Нуала знаеше достатъчно, за да може Кейтлин да свърже нишките. Щеше да се наложи да побърза с разписанието си и да премине към действие, преди тя да успее да се върне във Валимаунт.

Бележки

[1] Предградия (фр.). — Б.пр.