Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (9)

7.

Лорна стоеше в изолационното на ветеринарната лечебница в ЦИЗВО. Отново имаше електричество и лампите ярко осветяваха стоманените клетки, наредени една върху друга покрай стената. Отделението беше изцяло опразнено, за да се поставят под карантина спасените от траулера животни.

„Само пет оцелели… плюс единадесетте яйца на питона.“

Облечена в медицинска престилка, тя държеше ягуарчето в свитата си ръка и го хранеше с мляко. То сучеше и дъвчеше гумения биберон със затворени очи. Всеки път, когато го побутваше по-силно, се чуваше тихо ръмжене. Гладно мъниче. Това беше третата му бутилка, откакто го бяха докарали преди шест часа.

Беше прекарала повечето от времето тук и бе радостна, че го направи. След цялата смърт оставането с животните, работата по настаняването, прегледите и храненето бяха като балсам за нея. Както винаги, отново се чувстваше уютно и намираше утеха в грижата за пациентите си.

Като учен разбираше защо е така. Имаше хиляди изследвания върху връзката между човек и животно — как гледането на котка понижава кръвното налягане, как кучетата помагат на болните на легло да се почувстват по-добре. Никой не можеше да обясни тази връзка, но въпреки това тя си оставаше съвсем реална и измерима.

За Лорна обаче тя бе още по-дълбока. Когато се намираше сред животни, тя се чувстваше по-пълна, по-жива. Сякаш дори сетивата й се изостряха — долавяше млечния дъх на кутрето, грапавия котешки език по дланта си, тихото ръмжене на уплашено куче, което се усещаше повече на допир, отколкото можеше да се чуе. Това беше така още от детството й. Още в трети клас беше решила, че иска да стане ветеринар. И с времето, докато колегите й се пресищаха, тази нейна връзка само се засилваше.

Без да престава да храни малкото, Лорна тръгна покрай клетките. Двете съединени маймуни заемаха тази в средата. Бяха се притиснали една в друга и спяха, настанени в топла купчина кърпи. Тя погледна малките бели превръзки над лактите им на местата, където им бяха взели кръв и им вливаха течности, за да ги хидратират. В металната чиния в ъгъла имаше храна за маймуни и пресни банани.

Лорна вече беше прочела медицинския им картон, закачен под клетката. В биохимията и кръвната им картина нямаше нищо необичайно. Слаба анемия и повишено ниво на чернодробните ензими, най-вероятно от дългото недохранване. Но въпреки ужаса от новата обстановка двойката се беше нахранила добре след първоначалните прегледи.

Забеляза, че някой вече е попълнил графата с имената на пациентите. Хюи и Дюи.

Усмихна се. Дотук с професионалната безпристрастност. Но нямаше повод за сърдене. Самата тя люлееше ягуарчето в ръцете си като бебе. Беше го кръстила Багира на името на пантерата от „Книга за джунглата“ на Киплинг.

Но въпреки ласкавите имена Центърът трябваше да разреши загадката около тези животни. Някой беше положил доста усилия, за да получи тази странна пратка. За прикриването й бе пролята кръв. Но защо и с каква цел? И още по-важно — кои бяха тези хора?

Усещаше, че отговорите се крият в тези същества.

Всяко животно вече бе минало на подробен преглед, включително на ядрено-магнитен резонанс. Данните от сканирането все още се обработваха от новата компютърно моделираща програма, която използваше данните, за да състави триизмерно изображение на всички вътрешни органи. Лорна с тревога и нетърпение очакваше да види резултатите.

„Какви ли други генетични аномалии ще се открият?“

В дъното на отделението в постлана със сено кошара беше агнето, новородено женско. Лежеше на сеното и изглеждаше окаяно без майка си. Големите му кафяви очи се взираха в Лорна, докато тя минаваше покрай него. Тя го огледа обезпокоено. Досега беше отказало да се храни от бутилка.

Докато мислеше по какъв начин да го накара да суче, висок раздразнен крясък привлече вниманието й към следващия пациент и тя се обърна към последния оцелял от траулера. Специалист орнитолог от екипа беше решил, че птицата е мъжки африкански сив папагал, който се среща в джунглите на Западна и Централна Африка, макар че идентифицирането съвсем не беше сигурно при отсъствието на пера или пух. Определянето беше направено въз основа на характерния бял ирис на птицата. На фона на черните зеници и сиво-зелената кожа очите бяха изключително изразителни.

Лорна знаеше, че папагалът иска да излезе от клетката. Вече беше успял да го направи веднъж. Малко след като го бяха докарали беше вдигнал резето с клюн и нокти и бе отворил вратата на кафеза. Откриха го върху клетките, надаваше крясъци всеки път, когато някой се опитваше да го приближи. Наложи се да го уловят с мрежа и да го върнат в кафеза, след което заключиха вратата с катинар.

— Съжалявам, Коко — каза тя и пристъпи към клетката.

Папагалът скочи към пръчките. Очите му проблеснаха гневно, черните зеници се свиваха и разширяваха.

— Игор! — изкрещя й птицата със зловещо човешки глас. — Игор… добре, Игор… Игор, Игор, Игор…

Папагалът явно се опитваше да общува с нея. Лорна се усмихна.

— Ясно, мъжлето ми, значи си Игор. — Натърти на последната дума.

Очите му престанаха да проблясват. Папагалът започна да върти глава и да я разглежда изпитателно, досущ като човек, който се чуди дали да сподели някаква тайна.

Името беше смущаващо уместно. Игор беше обезобразеният асистент на д-р Франкенщайн. Някой определено имаше доста черно чувство за хумор.

Папагалът килна глава и я загледа с едното си око.

— Искам да си вървя. Да се махна. Съжалявам.

От думите му я побиха тръпки. Лорна знаеше, че палеотропичните папагали, към които спадаше и този, отношението между обема на мозъка и тялото е същото като при шимпанзетата. Папагалите бяха най-умните птици и според някои изследвания имаха когнитивните способности на петгодишно дете.

Нервните думи на Игор й напомниха прочутия случай с Алекс, африкански сив папагал, собственост на д-р Ирен Пепербърг, професор по психология в Брандис. Алекс имал речник от сто и петдесет думи и показвал изумителна способност да решава задачи. Можел да отговаря на въпроси, да брои, дори разбирал концепцията за нула. И не само това — птицата можела и да изразява чувствата си съвсем недвусмислено. Когато бил оставен във ветеринарна лечебница за хирургическа операция, Алекс започнал да моли стопанката си: „Ела тук. Обичам те. Съжалявам. Искам да си вървя“. Думите на Игор в изолационното зловещо наподобяваха абсолютно същия разум и разбиране.

Обзета от любопитство, Лорна отиде да прибере ягуарчето в клетката му. То беше приключило бутилката и вече доволно спеше.

Игор внимателно я наблюдаваше как поставя Багира във вълненото гнездо от завивки. След като настани малкото, Лорна се върна при папагала, наведе се към него и каза меко:

— Здравей, Игор.

— Здравей — повтори той и се закатери нагоре-надолу по решетките. Явно все още беше нервен от новата обстановка.

Лорна се помъчи да измисли начин да го успокои — после си спомни как с Джак влязоха в трюма на траулера и й хрумна нещо. Извади джобния си компютър и стартира калкулатора, натисна иконата с познатата гръцка буква и щом резултатът се появи, попита:

— Игор, какво е пи?

Папагалът замръзна на вратата на клетката, погледна я отново, после скочи на дървената си стойка. Изгледа я с едното си око, после с другото.

— Хайде, Игор. Какво е пи?

Той изкряска, задвижи глава нагоре-надолу и започна познатата рецитация:

— Три едно четири едно пет девет две шест пет…

Главата му ритмично се клатеше с всяка цифра.

Лорна се взираше в дисплея на калкулатора, където беше изписана математическата константа пи. Поредицата беше вярна. Нервното треперене на папагала постепенно отслабна и спря, а той продължаваше да изговаря цифри, които излизаха извън рамките на дисплея. Сниши се на стойката си и се вкопчи с нокти в нея. Явно намираше някаква утеха в съсредоточеното повтаряне, подобно на възрастна жена, която плете или решава кръстословица.

Папагалът продължаваше да изрежда цифри в почти хипнотичен ритъм.

Лорна изгуби броя им.

Определено бяха много над сто.

Не знаеше дали продължаващата поредица не е пълна безсмислица, но смяташе да повтори теста при първа възможност. Продължи да слуша като зашеметена още няколко минути. Даде си сметка, че ще са й нужни страници и страници с математическата константа, за да провери дали птицата я повтаря правилно.

„Колко дълга поредица е запомнил? И кой го е научил на нея?“

Мислите й бяха прекъснати от тихото изщракване на двойното резе на вратата. Игор моментално млъкна. Лорна се обърна и видя дългурестата фигура на д-р Карлтън Метойър.

— Карлтън — възкликна тя, изненадана от неочакваното посещение на директора. — Какво правиш тук?

Той й отправи топла бащинска усмивка.

— Виждам, че си приключила с храненето на Багира. — Наблегна на новото име на ягуарчето. В очите му заиграха весели пламъчета.

Лорна мислено изстена. Беше споменала името на малкото само на асистента си, но както винаги, мълвата в ЦИЗВО се разпространяваше бързо. Бузите й пламнаха. От нея се очакваше да бъде учен, а не момиченце с малко коте.

— Коремът му е пълен — рече тя. — Поне за следващите два часа. После отново ще заскимти за бутилката.

— Това означава, че лабораторията ще разполага с достатъчно време да приключи с генетичния анализ.

— С какво разполагаме засега?

С нетърпение очакваше някакви резултати. След пристигането в ЦИЗВО беше прекарала цялото си време в стабилизиране на изнемощелите създания и помагане при вземането на кръвни и тъканни проби. Докато извършваше физическите прегледи, ДНК пробите бяха изчезнали в главната генетична лаборатория — царството на д-р Метойър, до което малцина имаха достъп. Директорът бе световноизвестен с пионерските си трудове върху клонирането и междувидовата трансплантация на ембриони.

— Още не сме навлезли в дълбочина — каза Карлтън. — Но първоначалният анализ на хромозомите вече показа нещо интригуващо. В момента повтаряме теста, но реших да сляза да те извикам. Трябва да го видиш лично.

Направи й знак да го последва и тръгна към вратата. Нещо явно го беше развълнувало и възбудата му се предаде и на нея.

Тя тръгна след него, като буквално трепереше от любопитство. На прага се обърна и видя, че Игор я наблюдава, отново вкопчен във вратата на кафеза. Пак беше започнал да трепери.

Чу го как прошепна след нея:

— Искам у дома.