Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (40)

38.

Джак бе довел всички на работното си място и ги беше изолирал в компютърната лаборатория на участъка на Граничен патрул в Ню Орлиънс.

Тухлената сграда имаше дълга история, започваща от двайсетте години на миналия век, когато основната цел на службата била да залавя дезертирали моряци и контрабандисти, внасящи ром от Карибите по време на Сухия закон. Времената обаче се бяха променили. Като част от Вътрешна сигурност участъкът разполагаше с най-модерните средства за наблюдение и обработка на информация, използвани за защита на границите от терористи и техните оръжия.

Джак крачеше из помещението и разтриваше слепоочията си. Главата му се пръскаше, явно вдигаше температура, а дълбоко в костите му тлееше болка, готова да се разрасне в пожар. Вече беше изгълтал три аспирина и сега чакаше да подействат. Нямаше време да се разболява — а това напрежение не помагаше на състоянието му.

— Колко дълго ще трябва да останем тук? — попита Зои.

Джак свали ръце от главата си.

— Не повече от ден.

Дотогава съдбата на Лорна щеше да бъде решена и нямаше да е необходимо да се поддържа заблуждението, че всички в ЦИЗВО са загинали. Първият хеликоптер беше пристигнал на място четвърт час след като бяха намерили Бърт в гората. Джак изпита облекчение, когато видя инициалите МГО. Но пък хеликоптерите на управлението обикновено реагираха първи на подобни бедствия.

Джак познаваше добре пилота и бързо обясни необходимостта съдбата им да се запази в тайна. След това координира потулването и с правозащитните органи. В сутрешните новини вече се съобщаваше за трагедията без оцелели. Малко след това местният филиал на Ен Би Си получи имейл, в който се твърдеше, че атаката е дело на нова терористична група за защита на правата на животните.

Съобщението със сигурност беше изфабрикувано, най-вероятно от онези, които стояха зад нападението. Въпреки това то свърши доста добра работа на Джак. Терористичният момент накара журналистите да подгонят собствените си опашки. Никой не повдигна въпроса за липсата на свидетели или оцелели.

След това Джак премести всички тук.

В това число Бърт и животните от траулера.

Ранди се пльосна в един стол и затвори очи, а Бърт се сви на кълбо в краката му. На другите животни бе дадено слабо успокоително. Д-р Гриър бе махнал проследяващите им устройства с местна упойка и сега чиповете се намираха на съседната маса в медна Фарадеева клетка, която не позволяваше да бъдат засечени. Всички с изключение на един, който беше анализиран от компютърен специалист, повикан от местния отдел на ФБР. С помощта на увеличителни лупи специалистът деактивира чипа.

Думите му потвърдиха подозренията на Джак.

— Това не е търговско изделие. Бих казал, че е военно или паравоенно. Така или иначе, на някой с доста пари.

Сега, докато чакаха подробности, Карлтън дойде при Джак с чаша кафе в ръка.

— Ако вашият човек е прав, това потвърждава едно мое подозрение.

— За какво по-точно? — попита Джак. Беше доволен, че може да се разсее.

— За всичко случило се. Това далеч превишава някакво престъпване на правилата и законите за проучване на животни от страна на някаква корпорация. Тук има следи от нещо по-голямо. По всяка вероятност с правителствена подкрепа.

— На нашето правителство ли?

Карлтън го погледна, сякаш е наивно дете.

— Винаги е имало нелегални проекти, финансирани от американското правителство или от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, известна като АИОП. Но би трябвало да знаете, че през последните няколко години в научните среди се носят слухове за толкова секретни проекти, че някои хора изчезват и не се появяват никога повече.

— Да не мислите, че сме се натъкнали на някой от тях?

Карлтън въздъхна.

— Не зная. Но има и друг тревожен момент. Във връзка с частните контрактори на Министерството на отбраната. Предвид военния ви опит предполагам, че знаете за „Блекуотър“.

Джак кимна.

„Блекуотър“ беше частна корпоративна служба за сигурност, наета от американското правителство да служи в Ирак и Афганистан. Най-общо това бяха наемници. Джак беше работил с неколцина от „Блекуотър“ в Ирак. Не бе имал никакви проблеми, макар че американските войници изпитваха известно отвращение към тях. Двете армии се биеха на един и същи терен, но наемниците на „Блекуотър“ бяха по-добре екипирани и получаваха по-големи пари. Всъщност те бяха бивши войници, наети след изтичането на службата им. Дори Джак беше получил предложение и бе мислил дали да не го приеме.

След това започнаха скандалите — показания за секретни програми за убийства, за контрабанда на оръжие, за кланета на цивилни, дори за смъртта на федерални свидетели.

Накрая Джак беше предпочел да продължи кариерата си във Вътрешна сигурност.

— Защо точно „Блекуотър“? — попита той сега.

— Защото от двехилядната година досега корпорацията е спечелила повече от милиард по договори с правителството. А тя е само една от шестстотинте подобни фирми, действащи на двата военни театъра.

— Това ми е известно — изръмжа Джак, приканвайки директора да кара по същество.

— Но вероятно не ви е известно, че подобни договаряния вече не се ограничават само с паравоенни фирми — правят се предложения и на академичната общност. Стотици изследователски групи побързаха да се възползват от възможността. Както големи, така и малки. И доколкото съм чувал, конкуренцията е не само жестока, но и убийствена.

Джак не знаеше тази подробност. Представи си животните, нападението, бруталността на всичко случило се.

— Предвид огромните суми, които са замесени — продължи Карлтън, — скандалите около „Блекуотър“ се разпространяват подобно на вирус из тези научни общности. Непрекъснато валят обвинения в корпоративен шпионаж, вандализъм, износ на изследванията в страни от Третия свят за избягване на законите. Списъкът е доста дълъг.

Джак разбираше загрижеността на доктора. Подобно описание определено пасваше на всичко случило се.

Зад него се отвори врата — братът на Лорна се връщаше от лечебницата. Ръката му бе гипсирана от дланта до лакътя. Погледът му бе премрежен от болкоуспокоителните.

Ранди се размърда, отвори едно око и изсумтя:

— Страхотно. Значи единият Полк отново е при нас. Предполагам, това означава, че някой пак ще се опита да ми свети маслото.

Кайл го изгледа намръщено.

— Какви ги говориш?

Джак застана между двамата. Главата го болеше ужасно. Не искаше влошаване на отношенията, особено от страна на Ранди. Стената, която бе рухнала между двамата братя в гората, сега, в светлината на деня, се издигаше отново.

— Ранди, поне веднъж се опитай да си затваряш устата.

Брат му го изгледа кръвнишки и скръсти ръце на гърдите си.

— Просто казвам, че всеки път, когато пътищата на Менард и Полк се кръстосат, някой от семейството ни бива убит — или почти убит, както е в моя случай.

Лицето на Кайл стана тъмночервено.

— Ами сестра ми? Ти и брат ти седите тук, наливате се с кафе и се тъпчете с понички, докато тя продължава да е в опасност.

— Понички ли има? — попита Ранди и се поизправи в стола.

Кайл поклати глава и насочи гнева си към Джак. Повдигна ръката си.

— Оправиха ме. И какво ще правим сега? Каза, че имало начин да открием Лорна.

— Успокой се. Имам план… надявам се, че имам. — Джак погледна към компютърния специалист.

— Какъв? — настоя Кайл. Гневът в гласа му понамаля и в него вече се долавяха умолителни нотки.

Джак взе Фарадеевата клетка, в която се пазеха извадените чипове.

— Ще я открием. С това.

Когато токът в ЦИЗВО спря, Джак тъкмо разглеждаше едно от устройствата. Щом лампите угаснаха, го прибра в джоба си с намерението по-късно да го проучи по-подробно. Но когато остави Лорна в кабинета й с упойващата пушка, направи още нещо.

— Пуснах един от предавателите в джоба на Лорна.

Напрегнатото лице на Кайл се отпусна и в очите му се прокрадна надежда.

— Боже мой — промълви Зои. — Мислиш ли, че можем да я проследим по този начин?

— На това се надявам.

Компютърният експерт явно слушаше разговора им, защото се обади:

— Мисля, че мога да направя нещо. Определено става въпрос за някаква джипиес технология. Ако всички предаватели работят на един и същи принцип, би трябвало да мога да я открия. Макар че сигурно ще отнеме известно време. Ще трябва да проверявам сателит по сателит. — Обърна се към тях. — Ще стане по-бързо, ако имам някаква най-обща представа откъде да започна да търся.

Джак обмисли собствените си подозрения, както и онова, което бе научил от Карлтън.

— Мексико, или някъде покрай брега — предположи той. — Може би Карибите. Едва ли са отишли прекалено далеч. Във всеки случай, южно от границата.

Карлтън кимна, че е съгласен.

Кайл отново помръкна.

— Това е голяма територия. Знам го от личен опит. Петролната компания, за която работя, има платформи по целия Мексикански залив.

— Добра новина — рече Джак. — Защото ако съм прав, някоя от тях може да ни послужи като база.

Кайл го изгледа. Погледът му донякъде престана да е така отнесен — младежът черпеше сила от факта, че може да бъде полезен по някакъв начин. Въпреки това основната му грижа си оставаше и той я изрече на глас.

— Дали е все още жива?