Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

15.

Стела тичаше към лагера. Децата продължаваха да крещят, но сега към пронизителните им писъци се добавяха по-резките викове на командирите и придружаващите родители.

Босите й крака се хлъзгаха по дъските. Зад нея се чуваше тежкият тропот и ругаенето на Гарланд Чейс, който бе вдигнал радиостанцията до устата си.

— Всички да отидат при лагера! — изкрещя в микрофона.

Стела стигна първа разчистения участък от гората. По кабелите висяха фенери. Тук-там се виждаха лагерни огньове. Откритото пространство бе изпълнено с палатки с всякакви цветове и размери, от стари военни до просторни шатри, купени от местния спортен магазин. Имаше също каяци, риболовни принадлежности и празни спални чували, разхвърляни наоколо като свалени змийски кожи.

Стела изтича до един от командирите — як тип, чието шкембе опъваше жълто-кафявата му униформа. Лицето му бе алено и плувнало в пот.

— Какво има?

Писъците идваха от другия край на лагера, но като че ли започваха да утихват.

— Хлапета! — намръщено каза командирът. — Излезли да съберат дърва и според тях видели блатно чудовище. Върнаха се тичешком и крещяха, сякаш ги колят. След всичките лагерни истории за призраци си е като да лиснеш бензин в огъня. Всички се разпищяха, наполовина от ужас, наполовина на майтап.

Гар изруга задъхано. В едната си ръка стискаше пушката, а другата бе опрял на коляното си, пуфтеше и се мъчеше да си поеме дъх след спринта.

— Проклети хлапета…

— Съжалявам — каза командирът на лагера. — Ще се оправим с тях. Ще ги сложим да си лягат. Повече няма да ви безпокоят.

Приближи червенокос луничав младеж, някъде осемнадесетгодишен. Вероятно беше старши скаут и помощник-командир. Мъкнеше за лакътя едно единадесетинагодишно момче.

— Ето едно от децата, които вдигнаха цялата тази лудница.

Момчето беше по плувни гащета и тениска с надпис „Грифиндор“. Очите му бяха огромни, изцъклени. Трепереше от страх, но не защото беше загазило пред командирите. Погледът му не се откъсваше от гората.

Мъжът с шкембето го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си.

— Тай, виж само каква гюрултия вдигна с глупавата си история. Искаш ли да те пратя у дома още сега? Как ще го приемат вашите?

Момчето още се мъчеше да се отърси от ужаса, който се беше вкопчил в него. Беше на крачка от паниката. Каквото и да се бе случило, хлапето бе сигурно, че е видяло чудовище.

Стела приклекна, за да го погледне в очите, и сложи ръце на раменете му.

— Тай, кажи ми какво видя.

Детето отново погледна към гората, после нея.

— Не успях да го разгледам добре. — Гласът му беше по-скоро уплашен шепот. — Беше цялото бяло. Видях го как прескочи водата и се скри сред дърветата. Веднага си плюхме на петите.

— Сигурно е било елен — рече Гар пренебрежително и се ухили. — Копеленцето просто се страхува от тъмното.

Треперенето на момчето се засили от заплашителния му тон. Стела се намръщи и заповяда с поглед на Гар да млъкне. Момчето беше видяло нещо. „Но какво?“ Спомни си как самата тя бе мярнала нещо в гората, някаква призрачна фигура, която сякаш улавяше и задържаше лунната светлина.

— Беше голямо — каза момчето. — Много по-голямо от елен.

— Колко голямо? — попита тя.

— Като… не знам… — Разпери широко ръце. — Поне колкото малка кола.

Гар изсумтя и метна пушката си на рамо.

Стела се изправи. Побиха я студени тръпки. Обърна се към командира.

— Искам да съберете всички деца и да ги заведете в къщата.

И посочи двуетажната дървена къща на родителите си. Построена от яки кипарисови трупи, тя бе издържала яростта на Катрина. Стела искаше всички да са на сигурно място, а не на открито.

— Какви ги говорите? — попита командирът. — Защо?

Тя пое дълбоко дъх. През деня лично беше приела обаждането за голямата котка. Подробностите бяха смътни, с изключение на една. Че животното било огромно. Направи всичко по силите си да скрие паниката си и каза:

— Има съобщение за голям ягуар, избягал от заседнал кораб. Станало е далеч оттук, но по-добре да не рискуваме.

Командирът я изгледа смаяно.

— Защо не са ми казали?!

Междувременно пристигна екипът на Гар, до един с пушки. Гар сякаш събра сили от броя им и вдигна ръка.

— Всички да се успокоят. Аз също чух съобщението. Голям или не, няма начин един ягуар да измине такова голямо разстояние само за един ден. Затова да не правим изпълнения само защото някакво хлапе си е изкарало акъла от собствената си сянка.

Командирът на скаутите изглеждаше несигурен. Все пак той отговаряше за лагера.

— Ще пратя момчетата ми да огледат — увери го Гар. — Ако има нещо в гората, ще го открият.

Мъжете му се ухилиха и започнаха да подготвят оръжията си.

— Добре — каза Стела. — Но въпреки това искам лагерниците да идат при къщата.

Гар понечи да възрази, но после сви рамене.

— Хубаво. Ще дойда с теб. За да съм сигурен, че няма да има други неприятности. — Изгледа свирепо момчето, после нареди на хората си да претърсят гората около лагера.

Стела се обърна към командира.

— Съберете всички. Колкото се може по-бързо и по-тихо.

Само за няколко минути деца и възрастни се събраха и тръгнаха по дървените пътеки през фермата. Хлапетата бъбреха развълнувано. Някои от възрастните изглеждаха разтревожени, но повечето бяха само раздразнени.

Стела водеше, а Гар вървеше последен. Колкото и да не можеше да го понася, тя беше доволна, че зад нея има човек с пушка. Непрекъснато следеше гората от двете страни. Не забелязваше нищо необичайно. Крякаха жаби, блещукаха светулки, комари бръмчаха и пикираха върху хората. И все пак току я полазваха тръпки, сякаш нещо се взираше в нея откъм тъмните дървета.

Изпита облекчение, когато изкачи стъпалата. Къщата беше голяма и щеше да побере всички, въпреки че щеше да им е малко тесничко. Родителите й ги чакаха на верандата.

— Какво става? — попита баща й. — Каква беше тази суматоха?

Стела му разказа накратко.

Майка й избърса ръце в престилката си и махна на децата.

— Хайде всички вътре. Ще ви направя горещ шоколад. В най-голямата тенджера.

Върволицата деца последва майка й в къщата като колона патета. На лицата на някои беше изписана тревога, други се хилеха на вълнуващото преживяване.

Баща й застана до нея.

— Постъпи правилно, Стел. Пег ще настани дребосъците. Но какви са шансовете онази котка наистина да е някъде наоколо?

Гар се качи на верандата.

— Няма значение. Момчетата ми претърсват гората. Ако наистина има котка, ще й пръснат задника.

— Дано да си прав.

— По дяволите, та това е само някакво си проклето животно.

Сякаш в отговор на думите му нещо белезникаво изскочи от тъмната гора оттатък езерцата и приклекна на една от пътеките. Ягуарът. Очите му отразяваха лунната светлина… и ги гледаха.

— Майко Божия… — ахна бащата на Стела.

Гар отстъпи крачка назад и смъкна пушката от рамото си.

— Недей! — предупреди го Стела.

Гар стреля. Гърмежът бе оглушителен, от дулото излезе дим. Беше глупава стрелба напосоки, реакция на паникьосан малоумник. Нямаше начин да улучи котката от толкова далече. Гар изхвърли гилзата и презареди. Но вече беше късно.

Дългата опашка на звяра махна веднъж, след това купчината мускули се завъртя мълниеносно и се скри в гората.

— Всички вътре — викна баща й. — Гар, кажи на хората си да се връщат. Нуждаем се от всяко оръжие, за да защитим децата.

От гората се чуха изстрели, последвани от смразяващ кръвта писък. Тримата спряха като заковани. Черната гора притихна. Дори жабите се бяха умълчали.

Гар бе долепил буза до приклада на пушката.

— Джо! — извика отвътре майката на Стела.

— Веднага вътре — нареди баща й.

В тишината се чу друг звук — остър вой. Идваше от другата страна на къщата, където в един от по-дълбоките канали се намираше семейният кей и цистерната с гориво.

— Плъзгач! — възкликна Стела.

Някой идваше.

И дано да беше въоръжен.

 

 

Чичо Джо си проправяше път през морето деца в дневната — бяха насядали на пода на групички и се взираха ококорено в него. Командирите задаваха въпроси, но той не ги чуваше. Вниманието му беше приковано към голямата каменна камина, която заемаше стената в дъното. От двете й страни имаше широки прозорци, гледащи към задната част на къщата и кея.

След него вървяха дъщеря му и синът на шерифа.

Гар спря до единия прозорец и заговори по радиостанцията. Викаше някой да му отговори.

„Дали някой от хората ми е успял да оцелее?“

Джо и Стела отидоха до другия прозорец и застанаха рамо до рамо. Воят на плъзгача не се чуваше вътре. Джо се загледа навън. От лодката нямаше и следа, само светлините на кея се отразяваха в черната вода.

Ами ако не идваха насам?

Нямаше начин да се обади по радиото. След бурята имаха проблем с късите вълни — нещо нормално в случаите, когато температурата стигнеше такива екстремни граници. Влагата кондензираше в радиостанцията и я правеше неизползваема. Едва бяха успели да чуят предупреждението. След това радиото напълно изключи. Все се канеше да го оправи, но така и не намираше време.

Загледа се към водата. Този канал бе единственият път до и от фермата.

Беше тесен и криволичещ, но Джо се беше погрижил да го издълбае достатъчно дълбок, за да може да се използва от по-големите кораби, докарващи посетителите. От двете страни гората бе фризирана, за да изглежда особено живописна. Храстите бяха разчистени, за да се подчертае големината и величието на блатните кипариси. Стратегически посадените цъфтящи растения допълваха великолепието наред с красиво нагласените водни лилии покрай бреговете.

— Ето! — възкликна Стела и посочи.

Рязка светлина се появи далеч в канала, примигваше между дърветата.

— Два са! — каза Стела и посочи втората светлина. — И идват насам!

— Стой до прозореца. Ще сляза при кея.

— Татко, недей. Поне изчакай да приближат. И вземи Гар.

Джо се поколеба. Първият плъзгач се появи на завоя на канала и изви в гладка дъга, задвижван от гигантската перка на кърмата. Прожекторът му светеше право към къщата и ги заслепяваше. Джо вдигна ръка да заслони очите си.

Плъзгачът се понесе с пълна скорост към кея, следван от втори, който караше плътно в следата му. Лъчите на прожекторите подскачаха по вдигнатите вълни.

Единственото предупреждение бе рязкото ахване на дъщеря му.

Джо примигна срещу светлината и видя как нещо голямо изскочи от гората и полетя високо във въздуха. Хвърли се върху човека, който караше първия плъзгач, и го изхвърли от седалката. Човек и котка полетяха във водата от другата страна на канала, сред водните лилии. Още преди вдигнатата вълна да се оттегли от брега, котката изскочи от плитчините и се скри в гората. Тялото остана да се носи по корем във водата. Главата се люлееше малко по-нататък между лилиите.

— Татко!

Стела посочи празния плъзгач. Инерцията го насочваше като ракета право към кея.

— Резервоарът!

Плъзгачът улучи кея с пълна скорост. Носът му се издигна високо над ръба, дъното удари помпата за гориво и я откъсна от нитовете. Бензинът потече. Лодката се плъзна по кея. Чу се стържене на метал в метал. Един стълб падна и електрическият фенер се пръсна.

По кея заиграха искри.

„О, не…“

Джо затаи дъх.

Другият плъзгач усети опасността и се опита да завие, да забави скорост, да се отклони, да се измъкне…

Късно.

Блесна пламък, последван от мощна експлозия. Джо блъсна дъщеря си и падна заедно с нея на пода, а в същото време стъклата на прозореца се пръснаха. Жега и дим изпълниха помещението. Ушите му звъняха, но успя да чуе писъците на децата. Вдигна глава и видя как горяща дъска от кея разби един прозорец в кухнята. По покрива затропаха отломки.

Джо запълзя на четири крака към прозореца.

Сякаш целият свят бе пламнал. Дори каналът гореше от разлетия бензин. Виеше се задушлив дим. Видя втория плъзгач преобърнат край брега, където го беше изхвърлила ударната вълна.

Стела го задърпа за ръката.

— Къщата гори!

Джо погледна и видя струйки дим да се вият около покривните греди. Тук-там танцуваха пламъчета. Покривът се беше подпалил от дъжда горящи отломки.

— Трябва да изкараме децата навън! — Стела се обърна и закрещя сред какофонията на пищящите малчугани. — Гар! Помогни ни да изкараме всички навън!

Но Гар вече бягаше. Парче стъкло го беше порязало и лицето му беше цялото в кръв. Разбутваше децата от пътя си, дори стовари приклада на пушката си в лицето на един родител, който се опита да го спре.

— Гар!

Стела понечи да хукне да го спре, но той вече беше стигнал вратата и избяга навън.

Джо я хвана за лакътя.

— Изкарайте децата с майка ти. Аз отивам горе до шкафа с оръжие. Разпитай възрастните. Ако някой знае как се стреля, прати ми го.

За момент Стела замръзна, уплашена, почти изпаднала в шок.

— Отведи децата обратно в лагера. И подсилете огньовете.

Нещо сякаш се пречупи в нея и я освободи. Тя кимна.

— А ти какво ще правиш?

— Не се безпокой. Идвам веднага. Ако искаме да оцелеем, ще ни трябва всяко оръжие, което можем да намерим.

Отгоре се чу силно пращене. Част от покрива поддаде и в стаята се посипа горяща пепел.

Джо я блъсна към децата.

— Действай!