Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (25)

23.

Лорна стоеше на предната веранда. До изгрев оставаха само два часа. Трябваше да е грохнала от умора, но всъщност бе точно обратното. Беше бодра. Все още караше на адреналин след всичко случило се през нощта.

Джак чакаше на стълбите — на едно стъпало по-долу.

Беше я докарал от управлението на Граничен патрул в Ню Орлиънс, където трябваше да даде показания. Всички лагерници бяха в безопасност и бяха положени грижи за повърхностните им наранявания и вдишания дим. Отвлеченото от ягуара момче бе евакуирано по въздух до болница, Гарланд Чейс също. Освен половината си ляв крак той беше изгубил много кръв, но щеше да оживее.

От Брегова охрана искаха да застрелят алигатора, но Лорна се противопостави — обясни, че стрелбата и огъня са раздразнили животното и са събудили изградените му преди милиони години защитни инстинкти. Дъщерята на собственика на фермата — същата, която бе скочила във водата и беше спасила Гарланд — изглеждаше готова да се хвърли между алигатора и стрелеца на Брегова охрана.

В крайна сметка Елвис остана жив.

За съжаление, същото не можеше да се каже за женския ягуар и малкото. Труповете им бяха откарани с хеликоптер в ЦИЗВО. Смъртта им беше трагична загуба, но Лорна бе видяла и телата на трима мъже в гората, със смазани черепи и раздрани гърла. Котката беше човекоядец, безмилостна машина за убиване, твърде опасна, за да бъде оставена жива.

Все пак резултатът не беше само трагичен. Пилотът на сваления вертолет бе оцелял — намериха го сред развалините със счупена ръка и ключица. Освен това в парка бе пристигнала и една лодка и бе спряла в отсрещния край на фермата. Братята Тибодо, смятани за убити от котката, бяха оцелели, заедно с двамата души на Джак. Ти-Боб беше проявил достатъчно съобразителност да изостави кануто и да заповяда на групата си да се покатери на два високи кипариса. Оттам, скрити от котката, те бяха стреляли напосоки, за да я прогонят.

Лорна си спомни как безжизненото тяло на майката се издигаше във въздуха, окачено на товарното въже на хеликоптера. Изгаряше от желание да се върне в ЦИЗВО, но Джак бе настоял да отлети с него в Ню Орлиънс с хеликоптер на Брегова охрана, за да даде показания. След това й предложи да я откара до тях, а после и до пристанището, за да прибере „Бронко“-то. Лорна настоя само да се преоблече и да продължи направо към ЦИЗВО.

— Ще те изчакам тук — каза Джак от стъпалото на верандата.

Беше по потник. Униформата му беше разкъсана и окървавена от подивялото малко. Лявата му ръка беше превързана от китката до лакътя.

— Я стига глупости. Влизай вътре. — Тя кимна към ръката му. — Превръзката ти вече е подгизнала. Имам аптечка. Ще я сменя, преди да тръгнем. Ще отнеме само минутка.

— Нищо ми няма.

— Ухапванията и одраскването от котки не бива да се пренебрегват — предупреди го Лорна, която определено имаше белези по ръцете си, за да го докаже. — Дадоха ли ти антибиотици?

— Написаха ми рецепта. Сутринта ще ида до аптеката.

Лорна завъртя очи. Явно от медицинския екип на Брегова охрана не знаеха нищо за раните от котки — но пък защо им бе нужно? В открито море трудно можеш да бъдеш нападнат от котка.

— Алергичен ли си към пеницилин? — попита тя и се обърна към вратата с ключове в ръка.

— Не.

— Котките имат в устата си разновидност на Pasteurella, токсична и септична бактерия. Виждала съм как ветеринари губят пръсти и части от дланите си от пренебрегнати ухапвания. Веднага трябва да вземеш антибиотик. Имам аугментин. Винаги държа запас, в случай че ми се наложи да си окажа първа помощ.

Той отстъпи и изкачи последното стъпало на верандата. Лорна се пребори с вратата, включи осветлението и го въведе в антрето.

— Кухнята е в дъното. Отивам за аптечката.

Качи се на втория етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Ожуленият й гръб протестираше, но това не я спря. „Определено е адреналинът.“ Влезе в банята и отвори шкафа. По рафтовете му имаше шишенца изписвани с рецепта хапчета наред с тоалетните принадлежности и дреболии. Взе шишенцето аугментин и го разклати. „Останало е достатъчно.“ Освен антибиотика взе стерилна марля, кислородна вода и йод.

Затвори вратичката и видя отражението си в огледалото. Косата й бе в пълен безпорядък, мръсна и полепнала по черепа. Дрехите й бяха в още по-лошо състояние. Не беше суетна, но това надхвърляше дори нейната поносимост. Сложи лекарствата и марлята в умивалника и се обърна към ваната. Пусна душа, изчака горещата вода и застана под него, както си беше с дрехите. Стоя така половин минута. После се съблече, без да отваря очи, и остави горещата вода да я попари. Накрая излезе от ваната и се избърса.

След още няколко минути косата й беше сресана и тя изтича гола до стаята си и облече чисти джинси и бяла риза без ръкави. Взе нещата от банята и слезе долу.

Джак седеше на масата в кухнята, с гръб към нея. Главата му беше отпусната и доколкото можеше да се съди по позата му, беше задрямал. Не й се искаше да го събужда и спря на прага.

За миг мислите й се върнаха към Том. Гледан от такъв ъгъл, Джак невероятно приличаше на него. Отпуснат, без защитната маска, изглеждаше с десет години по-млад. Лорна виждаше момчето, скрито зад коравия мъж, почти призрачен двойник на по-малкия си брат.

Той явно чу или усети присъствието й. Главата му рязко се надигна и се обърна към нея. Чертите му отново станаха като изсечени от камък. Въпреки това гласът му бе мек.

— Лорна…

Само тази дума й беше достатъчна да настръхне. Погледът му се плъзна сънено по тялото й и чистите й дрехи. Ако не беше толкова уморен, сигурно нямаше да е толкова нахален. От този неприкрит поглед в гърдите й пламна топлина, спусна се в корема й и остана там.

Смутена, Лорна забърза към масата и остави нещата, после отиде до мивката да налее чаша вода за антибиотика. Радваше се, че е с гръб към него, докато затваряше крана.

„Хайде, стегни се най-сетне…“

Обърна се с чашата в ръка.

— Вземи две хапчета. После дай да ти прегледам ръката.

Изсипа хапчетата в шепата му и приготви марлята. Джак отметна глава, за да преглътне антибиотика, и Лорна забеляза точиците кръв по потника му.

— Някой обработи ли раните по гърдите ти?

— Това са просто драскотини.

Раздразнението пропъди остатъците от смущението й от близостта му и тя нареди:

— Сваляй потника.

— Нищо ми няма.

Тя махна с ръка.

— Да не чувам никакви възражения.

Джак я изгледа уморено и смутено, после с едно движение свали потника си. Голите му гърди и коремът бяха покрити с плитки драскотини. Движението и отлепянето на плата отново ги разкървави. Никой не си беше направил труда да се погрижи за тях.

Лорна въздъхна.

— В дъното има баня с вана и душ. Искам да се изкъпеш с гореща вода и да насапунисаш всяка драскотина.

— Нямаме време…

— Лекарска заповед. — Тя се изправи. — В банята има чисти кърпи. Ще ти намеря и чисти дрехи. Брат ми носи горе-долу твоя размер.

Той изглеждаше готов да възрази, но тя посочи с пръст.

— Действай. Ще сваря кафе. Има останали мекици, ще ги стопля.

Това като че ли му хареса и той тръгна към банята, без да се съпротивлява.

Лорна извади чайник и френската преса за кафето. Докато водата завираше, взе телефона и набра номера на ЦИЗВО. Обаждаше се в генетичната лаборатория — може би там все още беше останал някой.

Отговориха й. Гласът беше рязък и нетърпелив.

— Доктор Трент.

— Зои, Лорна се обажда.

На заден план чу съпруга на невробиоложката Пол да говори възбудено за грешки при копирането на РНК. Разпозна и приглушения глас на д-р Метойър, но не успя да разбере думите му. Никой не си беше тръгнал. И те бяха работили цяла нощ.

— Просто проверявам как са нещата — каза тя.

— Тогава по-добре спри да проверяваш, chica, а си домъкни задника тук! Изпускаш цялата веселба. А и на мен малко допълнителен естроген няма да ми дойде зле.

Лорна се усмихна на възбудата на колегата си.

— Наложи се да взема някои неща от нас. Ще пристигна до един час. ДНК анализите приключиха ли?

Гласът на Зои стана по-сериозен.

— Още не. Би трябвало да са готови, когато дойдеш. Но обработката на данните от ЯМР завърши. Резултатите показват някои странни неврологични аномалии.

— В какъв смисъл?

— Твърде дълго е за телефон. Но само за да си подготвена, ще ти кажа, че преди около час направихме на твоите животни серия ЕЕГ.

„Електроенцефалограми?“

— Какво? Защо? — Раздразнението измести първоначалното й вълнение. Изпитваше закрилнически чувства към спасените животни. Бяха достатъчно травматизирани, за да ги мъчат допълнително. — Трябваше да изчакате да дойда, преди да правите прегледи на живо. Знаете го.

— Зная, зная. Но процедурата беше без инвазия. Ще ти обясним, когато дойдеш.

— Няма да се бавя.

Затвори телефона. Даваше си сметка, че последните й думи бяха прозвучали колкото като обещание, толкова и като заплаха.

Чайникът засвири, за да напомни за себе си, и Лорна натъпка френската преса с кафе с цикория. Простите действия я успокоиха.

Чу как вратата на банята се отваря. Джак се върна с мокра коса и почти димяща кожа. Беше бос, само по работни панталони и с кърпа през рамо.

— Чух, че говореше по телефона. Всичко наред ли е?

— Ще бъде, щом стигна в ЦИЗВО. Нещо им е взело акъла.

Джак кимна към масата.

— В такъв случай това може да изчака. Ще се погрижа за всичко, след като те закарам…

— Сядай. — Тя посочи чашата горещо кафе. — Захар? Сметана?

— И чисто става. — Джак неохотно се отпусна на стола.

Лорна провери драскотините и ухапванията и остана доволна, че ги е измил добре.

— Ще щипе.

Обработи раничките с бетадин. Забеляза как кожата на Джак потръпва при всяко докосване, но мускулите отдолу останаха неподвижни и дишането му така и не промени спокойния си ритъм. Изпита желание да притисне ухо до гърдите му, да се вслуша в сърцето, да провери ритъма му, но успя да се сдържи.

Единствената друга реакция на тялото му бе почервеняване по врата и стягане на коремните мускули, сякаш се готвеше да поеме удар в корема. Лорна заподозря, че това не е само заради болката, и се дръпна, когато се увери, че е така.

Докато работеше, забеляза по лявото му рамо, врата и надолу по гърба му няколко стари възлести белега. Пръстът й несъзнателно докосна един.

— Шрапнел от ИВУ — прозаично обясни Джак. — Импровизирано взривно устройство, саморъчна бомба.

— Извинявай. Не исках… — Дръпна ръка и се изчерви от смущение.

Приключи с обработката на раните и смени превръзката на ръката му.

Вдигна глава и видя, че той я гледа втренчено. Очите му бяха като на вълк, сурови и непроницаеми. Наведе се към нея. За момент Лорна си помисли, че ще я целуне, но вместо това Джак посегна към кафето на масата.

— Благодаря — каза и се изправи. — Спомена нещо за чиста риза.

— Ох… да — заекна тя и се почувства глупаво заради забравянето — и заради заекването. — Ще ти намеря нещо от стаята на брат ми.

Беше доволна, че може да избяга от кухнята. Избърса потните си ръце в джинсите си. Приписа потта по цялото си тяло на влажната нощ. Или може би на изтощението, което бе отслабило защитата й. Или пък на момчето, което бе забелязала в задрямалия мъж. Отглас от Том, от дългите нощи, прекарани в обятията му.

Тя може и да беше забравила, но не и тялото й.

Измъкна от гардероба на брат си чиста тениска и забърза обратно към коридора. Беше сгрешила в преценката си, че Джак и брат й носят еднакъв размер. Тениската му беше тясна в раменете и гърдите.

— Готова ли си? — попита той, докато обуваше чорапите и кубинките си.

Тя кимна и отвори външната врата, благодарна на прохладния нощен ветрец по сгорещеното й лице.

От сенките на двора се чу рязък вик:

— Къде си тръгнала?