Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (23)

21.

Гар лежеше по корем и правеше всичко възможно да остане невидим. Пушката му беше под него, но се боеше да помръдне, за да я измъкне.

Преди десет секунди тичаше обратно към закрилата на бараката с радиостанцията. Заедно с приятелчетата си беше скътал там каса „Будвайзер“ и през деня се редуваха да се вмъкват вътре, та да си наквасят мустаците. Че какво толкова? Гар и за миг не беше повярвал на историята за чудовищната котка, скитаща се на свобода из Делтата. Господи, та колко подобни приказки беше чувал, много от които плод на собственото му въображение?

Беше решил, че го очакват лесно спечелени пари, така че нямаше нищо против да се помотае из фермата и да пийне няколко бири. Дори опразни два-три портфейла на лагеруващите, измъкнати от оставени без надзор раници.

И всичко това само за един ден.

А сега всичко се беше променило.

Докато бягаше през фермата, забеляза в гората бял проблясък. Носеше се право към него. Гар инстинктивно се обърна, прескочи портата и се озова на дъсчената пътека от другата страна — тя се издаваше над езерцето като трамплин. Гар се просна по корем върху дъските — и точно навреме.

Огромната котка прескочи оградата и приклекна на пътеката, само на двайсетина метра от него.

Гар затаи дъх, за да не извика от ужас. Шкембето му усещаше главата на всеки пирон в дъските. Мехурът му заплашваше да се пръсне — или да се изпразни самичък. Но той не помръдна.

И най-малкото движение означаваше сигурна смърт.

Някакви гласове привлякоха вниманието му към другия край на пътеката. Видя как жената от хеликоптера предпазливо пристъпва към котката. Държеше омотано на вързоп одеяло. Зад нея бяха братята Менард — Джак и Ранди. Въпреки ужаса на Гар в гърдите му се разгоря пламъчето на омразата. Джак навремето му бе счупил носа и му бе избил два предни зъба. Гар искаше да го види мъртъв, но вместо това баща му уреди копелето да бъде пратено в Ирак.

А сега Джак бе отново тук.

Точно в този момент Гар бе повече от радостен от този факт. Джак беше вдигнал карабината си и се целеше в котката.

„Убий я тая гадина“ — мислено го изкомандва Гар.

Но Джак не стреля.

И Гар можеше да се сети защо. Той също беше забелязал момчето. Котката се беше снишила над малкия сополанко.

„Хайде стреляй, мамка му!“

Русата подмина Гар, спря на няколко крачки от него, приклекна и постави вързопа на дъските. Беше с гръб към него и той не можеше да види какво прави.

Нещо с одеялото… и под него.

Защо чудовището не я нападаше?

Накрая жената се изправи и се оттегли назад към Джак и брат му.

— Хайде — промълви тихо, докато отново минаваше покрай Гар. — Ела да си прибереш бебето.

От другия край на пътеката се разнесе глухо ръмжене — усещаше се по-скоро с корема, отколкото с ушите. Котката направи крачка напред, после втора, като остави лежащото в безсъзнание момче. Прокрадваше се напред, почти прилепена до пътеката. Опашката й се мяташе като камшик от възбуда. Устните й бяха дръпнати назад в безмълвна заплаха, оголили огромни кучешки зъби.

Гар се притисна още по-силно в дъската. Червата му кипяха. Дрехите му подгизнаха от студена пот.

Защо това тъпо копеле не стреляше?

 

 

Лорна вдигна ръка, за да даде знак на Джак да не стреля. Ягуарите имаха най-дебелите черепи от всички големи котки. Куршумът, изстрелян в главата дори от късо разстояние, можеше просто да отскочи, а едно подобно раняване щеше да превърне нерешеното положение в кървава баня. Лорна трябваше да приеме, че котката иска да защити рожбата си и да направи размяната.

Малкото за момчето.

Залагаше всичките си надежди — и живота им — на факта, че котката не беше убила детето.

Ягуарът пристъпваше дебнешком. Очите му светеха златисто. На повечето котки зениците бяха цепнати, но не и на ягуара. Лорна ги гледаше как се разширяват и пулсират от притока адреналин.

Пристъпи от крак на крак, за да накара котката да не откъсва вниманието си от нея. Ягуарът стигна до одеялото. Беше само на няколко стъпки, толкова близо, че Лорна можеше да долови миризмата на мократа му козина. Събра се на маса мускули пред нея, същинска стена от свирепа решителност, великолепен и ужасяващ едновременно. Огромните блестящи очи отново я изучаваха с онази неестествена интелигентност. Котката приближи още, мускулите й се издуваха и играеха под козината с първобитната си сила.

Ако протегнеше ръка, Лорна можеше почти да я докосне.

Част от нея го искаше — да докаже, че съществува, да установи контакт дори за миг с нещо, което нямаше място в този свят. В блясъка на очите тя усети някаква безкрайна дълбина, сякаш в нея се взираше нещо повече от котка.

И тогава магията се наруши.

До момента малкото в краката й бе смълчано, но сега долови миризмата на майка си. Задраска одеялото, за да се освободи.

Майката погледна надолу.

Лошо.

Лорна искаше цялото внимание на котката да е насочено към нея. Тропна с крак. Ягуарът изсъска и се сниши още повече. Погледът му се стрелна обратно към Лорна.

„Точно така. Не спирай да ме гледаш.“

Котката протегна огромната си лапа. Жълтите нокти закачиха края на одеялото. После — също така бързо — котката дръпна лапата си. Малка черна стреличка се отдели от възглавничката на лапата и се запиля някъде в тъмното.

Преди малко, докато слагаше ягуарчето на пътеката, Лорна беше пъхнала между дъските две упойващи стрелички с игличките нагоре. Надяваше се, че голямата котка може да настъпи някоя. Без изстрела и жилещия удар убождането можеше да мине незабелязано.

Поне се молеше да стане така.

Котката изръмжа дълбоко и свирепо и преди Лорна да успее да отстъпи и крачка, се хвърли напред. Стресната от скоростта й, Лорна се препъна и тупна по задник. Котката обаче не й обърна внимание. Грабна одеялото и малкото си със зъби, завъртя се във вихър от козина и мускули и се хвърли към закрилата на гората.

Лорна знаеше, че след десетина минути упойката ще подейства и котката ще изпадне в ступор. След това спокойно можеха да я проследят и да я приберат.

Позволи си за момент да се отпусне и да издиша с облекчение. Бяха успели…

… трясъкът на изстрел я накара да подскочи. Лявото бедро на ягуара избухна в алено. Куршумът улучи ягуара насред скок. От удара той падна настрани и се плъзна до отпуснатото тяло на момчето.

Лорна рязко се обърна към Джак и брат му, но те изглеждаха стреснати колкото нея.

— На ти, твойта мамица! — разнесе се тържествуващ вик.

Някакъв мъж се надигна до пътеката, сякаш се рееше над съседното езерце. Кучият син Гарланд Чейс. Пушката му беше вдигната. Стреля отново и отново.

Котката се гърчеше от ударите на куршумите. Но това не беше някой рис. Беше ранена, но съвсем не и обезвредена. Лорна забеляза купчина бяла козина върху дървото до нея. Малкото. Изпуснато при падането и смазано от тежкото тяло на майка си, то лежеше отпуснато и безжизнено, с неестествено извъртяно вратле.

Изстрелите зачестиха — и ставаха все по-неточни, след като мъжът осъзна, че котката не е повалена. Част от дървения парапет до ягуара се пръсна. Котката, заслепена от ярост, объркана от гърмежите и болката, атакува най-близките си мишени. Скочи право към Лорна, Джак и Ранди.

Лявото ухо на Лорна писна от резкия трясък на пушката.

Докато инстинктивно приклякаше, Лорна видя как дясното око на котката се пръсна в кървава пихтия. Атаката на ягуара спря насред въздуха, сякаш пресрещната от невидима стена. Огромното тяло рухна на пътеката с разперени лапи.

Лорна понечи да се изправи, но Джак натисна рамото й с ръка и пристъпи покрай нея, вдигнал димящата си пушка. Предпазливо приближи котката, готов за стрелба. Ранди го прикриваше.

Но котката несъмнено бе мъртва.

И тя, и малкото й.

Вик привлече вниманието на Лорна към парапета. От някаква врата се излизаше на дъски, които се издаваха над езерцето. Именно оттам Гарланд Чейс бе стрелял по котката и бе изложил всички на опасност. Но сега беше изчезнал… не, не точно.

— Помощ!

Лорна се изправи и видя, че Гарланд виси от дъските. Беше се вкопчил за ръба с пръсти. Явно в паниката си беше изгубил равновесие и беше паднал.

Ранди изтича покрай нея да огледа момчето. Стрелбата беше извадила Тайлър от ступора му и той се надигна замаяно.

Лорна вдигна резето на вратата.

— Джак, ела ми помогни!

Той се обърна точно когато водата в черното езерце изригна.

Люспесто чудовище се хвърли нагоре с широко отворена паст. Жълтите зъби се вкопчиха в ритащия крак на Гарланд и той изпищя, когато гигантският алигатор го откъсна от дъските и тежко паднаха във водата.

Лорна се втурна по дъските. Водата отдолу кипеше, алигаторът се въртеше и разкъсваше жертвата си. Появи се бледа ръка, после изчезна.

Джак застана до нея. Прицели се, но не можеше да стреля на сигурно. Черната вода скриваше борбата под тях.

— Елвис! Не! — изкрещя глас от другата страна на езерцето.

Млада жена прескочи парапета на наблюдателната платформа и се хвърли във водата.

— Какво прави тая? — възкликна Джак и пристъпи напред, явно с намерението също да скочи.

Лорна се вкопчи в ръката му.

— Чакай.

Жената несъмнено работеше тук. Беше нарекла алигатора по име. Лорна знаеше, че някои от влечугите се научават да разпознават грижещите се за тях и дори се отзовават, когато ги повикат.

Водата се поуспокои. Безумното мятане престана. След секунди жената се появи отново, влачеше отпуснатото тяло на Гар за яката. След нея оставаше мазна алена диря.

Кръв.

— Помощ! — извика с все сили младата жена.

Алигаторът се показа зад нея. Беше дълъг поне пет метра. От челюстите му стърчеше блед крайник — крак, откъснат в коляното. Доволен от плячката си, алигаторът се отдалечи.

Лорна забърза по стъпалата към брега на езерцето и към момичето, което се мъчеше да измъкне тялото на жертвата от водата.

— Ще ми трябва коланът ти! — извика тя на Джак.

Колкото и да не искаше, налагаше се да спаси живота на онзи мръсник.