Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

61.

— Какво ще правиш с брат ми?!

Гласът на Ранди трепереше от изненада и гняв.

Лорна вървеше след Мак, който носеше Джак на ръце. Другият от екипа получаваше първа помощ — имаше рана от куршум. Капитанът беше предложил на Лорна да използва каютата му.

Ранди вървеше по петите й. Той беше единственият роднина на Джак тук и тя му беше казала какво се кани да направи. От ужасената му физиономия обаче личеше, че май не е трябвало.

— Ще го упоя — повтори Лорна. — Ще го поставя в кома и ще го държа в това състояние, докато не пристигне медицинският хеликоптер.

Корабът вече беше подал сигнал за помощ, но щяха да изминат часове, преди някой да стигне до тях. Дотогава Джак щеше да умре. Лорна беше потвърдила прогнозата с Бенет. Пациентите умираха в рамките на час след началото на пристъпите.

Трябваше да се опита да го направи.

Ранди посегна към челото си, сякаш да нагласи несъществуващия си каскет. Очите му блестяха тревожно.

Кайл вървеше зад него.

— Сестра ми знае какво прави.

Ранди се обърна към него.

— Та тя е ветеринар!

— При това адски добър!

Стигнаха капитанската каюта и Мак внесе Джак вътре.

Лорна спря в коридора и се обърна към другите двама.

— Ранди, по-добре да останеш тук. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да го спася.

Ранди впери поглед в нея, разкъсван между ярост и страх. Внезапно се втурна напред. Лорна стреснато отстъпи, но Ранди само я награби в мечешка прегръдка.

— Погрижи се за братчето ми — прошепна в ухото й, като се мъчеше да преглътне сълзите си. После се изправи. — Знам, че между двете фамилии има лоша кръв. Но Джак ти вярва. Затова аз също ти вярвам.

Лорна кимна.

Кайл постави ръка на рамото на Ранди.

— По една бира, докато чакаме?

Ранди се отпусна, кимна и двамата с Кайл тръгнаха към стълбата.

Лорна влезе в каютата при Мак. Едрият мъж вече беше сложил Джак в леглото.

— Имаш ли нужда от помощ?

— По-скоро от компания. — Тя се усмихна измъчено. Не искаше да остава сама.

Мак седна на леглото до главата на Джак. Лорна остави бутилката с упойка на масичката. На етикета пишеше sodium thiopental. Беше я взела от хирургическите запаси на Малик. Упойката често се използваше при животни и като имаше предвид работата на Малик, Лорна бе решила, че лабораторията е заредена добре с нея.

Тя обаче смяташе не просто да анестезира Джак.

Години наред лекарите използваха тиопентал, за да вкарат пациентите си в кома. Макар че напоследък по-често се използваше пропофол, тиопенталът все още се предпочиташе в случаи на мозъчни травми или оток на мозъка. Лекарството предизвикваше забележително намаляване на невронната активност, а в момента Лорна търсеше точно този ефект.

Мозъкът на Джак беше преуморен.

С бързи движения тя подготви ръката му и сложи турникет. После взе спринцовката, която вече бе заредена с тиопентал.

Погледна Мак в очите над тялото на Джак.

— Можеш да го направиш — каза той.

Лорна преглътна страха си, вкара иглата, изтегли малко кръв, за да се увери, че е уцелила вената, след което отпусна турникета.

Бавно натисна буталото и постави мъжа, когото започваше да обича, в кома.

 

 

След половин час Лорна остави Мак да наглежда Джак и излезе на кърмата. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Поне за минутка. Трепереше от изтощение и стрес.

Застана до парапета, вдиша дълбоко и загледа тъмното море. Звездите блестяха над нея, луната още не беше изгряла.

Драсната клечка кибрит я накара да подскочи от изненада.

Обърна се и видя Бенет, седеше на един стол на палубата. Изгубена в собствените си мисли, Лорна не го бе забелязала в тъмното. Той доближи клечката до лулата си, разпали я и тютюнът засвети като тъмночервени въглени. Бенет стана и дойде при нея.

— Как е той?

Лорна въздъхна.

— Не зная. Треската отслабна. Упойката спря спазмите. Но не зная дали вътрешно е добре. Дълго е бил подложен на вируса.

Бенет пусна струйка дим.

— Направихте всичко по силите си.

Известно време постояха мълчаливо.

Лорна имаше нужда да смени темата.

— Как е бебето?

— Спи. Намерихме решение. Жената на капитана има четиримесечно бебе. Просто късмет. — Бенет се обърна към нея. — Между другото, детето на Ева е момиченце.

— А другите деца?

— Всички спят вътре с малкото. Мисля, че го разпознават като едно от тях и искат да го посрещнат с добре дошло. Или може би е просто детско любопитство. Трудно е да се каже.

Отново настъпи мълчание. Бенет обаче явно бе пълен с въпроси.

— Защо според вас Ева се отказа от дъщеря си? — попита той.

Лорна си бе задавала същия въпрос. Не можеше да каже със сигурност, но имаше предположение.

— Мисля, че по същата причина, поради която пуснаха нас… или по-скоро децата.

— Какво искате да кажете?

— Бебето е чисто. Невронната му мрежа е все още в зародиш. Мисля, че във вилата възрастните разбраха, че децата са непокварени. В онзи момент на конфронтация се сблъскаха два разума. Единият чист и невинен, другият — измъчен и докаран до лудост. Мисля, че по-старият кошерен ум е разбрал, че младите са изгубени за тях и че единственото, което могат да им предложат, е отрова и болка.

Спомни си агонията и мъката на Адам, когато момченцето бе протегнало ръка към него.

— Затова направиха единственото, което можеха — каза тя. — Пуснаха ги, като последен дар и саможертва.

— А след това? Смятате ли, че са знаели, че ще загинат?

Лорна си припомни последното изражение на Ева. Изглеждаше изпълнено с покой и приемане.

— Мисля, че да.

Бенет потъна в размисъл, пуфтеше с лулата. Накрая се осмели да зададе истинския въпрос, който го тормозеше.

— Защо обаче защитиха мен? Това е безсмислено. Чудовищата щяха да ме убият.

— Може би знаете отговора по-добре от мен.

Той впери поглед в нея. В очите му заблестяха сълзи. Нуждаеше се от напътствие. Лорна не знаеше дали го заслужава, но взе пример от децата.

— Те защитиха и мен — рече тя. — Макар че не могат да се свържат с нас така близко както помежду си, според мен те са силно съпричастни. Усетили са във вас нещо, което си заслужава да бъде спасено.

— Но какво би могло да е то? Аз… аз само си затварях очите за… а понякога не правех дори и това. — Той поклати глава.

— Не зная. Не мога да прочета сърцето ви. Но може би са доловили у вас възможността за изкупление. И насред цялото онова кръвопролитие не са можели да позволят тази възможност да бъде унищожена.

Бенет се извърна. Скри лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.

— Какво направих? — тихо изхлипа той.

— Не става въпрос какво сте направили, а какво предстои да направите — тихо каза Лорна.

И докато думите излизаха от устните й, ги прие и за себе си. Толкова дълго бе оставяла миналото да я определя, да я изолира, да я държи затворена в капана на собственото й чувство за вина. Вече не. Отново чу последните думи на Джак.

„Том го няма.“

Беше време наистина да го осъзнае и да действа според това.

Замоли се все още да има тази възможност.